Празникът на Вси светии

Девета глава

Доктор Фъргюсън беше шейсетгодишен, по произход шотландец. Той измери Поаро от глава до пети с проницателен поглед изпод гъстите си вежди и каза:

— И така, за какво става дума? Седнете. Внимавайте само с креслото, защото колелцето му е нестабилно. Няма да е зле да ви обясня някои неща — каза. — В градче като нашето няма нищо скрито. Онази писателка ви доведе тук като най-велик божи детектив, за да объркате живота на полицейските служители. В общи линии е така, нали?

— Отчасти — отговори Поаро. — Дойдох да посетя един стар приятел, бившия полицейски началник Спенс, който живее тук със сестра си.

— Спенс ли? Хм! Бива си го Спенс. Порода булдог. Добър и честен полицай от старата школа. Неподкупен. Никакво насилие. Праволинеен до глупост, без обаче самият той да е глупав.

— Намирам преценката ви за доста вярна.

— И така — каза лекарят, — какво му разказахте вие и какво ви каза той?

— Спенс и инспектор Раглън бяха изключително отзивчиви. Очаквам го и от вас.

— Какво може да очаквате от мен? — попита доктор Фъргюсън. — Нямам представа какво се е случило. На едно дете му набутват главата в кофа с вода и се удавя посред някакво празненство. Гадна история. В днешно време не можеш да учудиш никого с убийство на дете. През последните десетина години са ме викали за оглед на твърде много убити деца — прекалено много. Голям брой лица, които би трябвало да са в лудниците, не са там. Просто местата не стигат. Разхождат си се свободно, любезни, добре облечени — изобщо като всички останали, а всъщност търсят кого да пречукат. И това им доставя удоволствие. Но обикновено не го вършат на празненства. Предполагам, защото вероятността да ги хванат там, е доста голяма. Но никой не е казал, че на лудите не може да им хрумне нещо ново.

— Имате ли някаква представа кой я е убил?

— Наистина ли мислите, че мога да отговоря ей така, веднага? Трябва да имам доказателства, нали? Трябва да съм сигурен.

— Може да имате предположения — каза Поаро.

— Всеки може да има предположения. Когато ме извикат при болен, аз трябва да направя предположение дали детето ще се разболее от шарка, или е случай на алергия от миди или от възглавници с перушина. Трябва да задавам въпроси, за да разбера какво са яли или пили, или на каква възглавница са спали, или с какви други деца са имали контакт. Дали са били в препълнен автобус с децата на госпожа Смит или на госпожа Робинсън, които имат шарка, и какво ли още не. После правя предположение за какво може да става въпрос от всички възможности и едва тогава поставям диагноза. Не бива да бързате, ако искате да сте сигурен.

— Познавахте ли това дете?

— Разбира се. Беше една от пациентките ми. Тук сме двама — аз и Уоръл. Аз се случих да съм лекар на семейство Рейнолдс. Джойс беше доста здраво дете. Имаше си детските оплаквания, разбира се, но нищо особено. Ядеше прекалено много и говореше прекалено много. Не можеше да се каже, че прекаленото говорене й беше навредило по някакъв начин. Прекаленото ядене обаче й докарваше жлъчни кризи от време на време. Прекарала е заушка и варицела. Това е.

— Но както сам намекнахте, явно при един случай тя наистина е прекалила с приказките си.

— Значи изплюхте камъчето. Да, подочух такова нещо. Както се казва в пиесите: „Какво видял лакеят?“ Само че този път не било смешно. Така ли е?

— Това може да се е оказало мотив, причина.

— О, да. Имате право. Но има и други причини. В днешно време най-обичайното обяснение би било, че го е направил някой луд. Във всеки случай така поне постоянно излиза в съда. Никой не печели от смъртта й, никой не я е мразил. Но ми се струва, че в днешно време при децата не е необходимо да се търси причина. Причината е другаде. Причината е в главата на убиеца, просто защото той не е с всичкия си или е изпълнен със злоба, или пък е извратен. Можете да го наречете както си искате, аз не съм психиатър. Има моменти, когато не издържам повече, когато чувам: „Изпраща се за психиатрично освидетелстване“, щом някое дете влезе някъде с взлом, изпотроши огледалата, открадне бутилките с уиски, отмъкне дребните пари и халоса някоя бабичка по главата. Няма значение какво е. Просто веднага го изпращат за освидетелстване.

— И на кого бихте се спрели в този случай за подобно освидетелстване?

— Имате предвид от онези, които са били там?

— Да.

— Значи убиецът е бил там, а? Иначе нямаше да има убийство. Така е, нали? Бил е сред гостите, между помощниците или е влязъл през прозореца с престъпни намерения. Вероятно е познавал ключалките в къщата.

Може и преди да е влизал на оглед. Да вземем например вашия човек. Иска да убие някого — нещо не толкова необикновено. Имаше подобен случай в Медчестър. Разкри се едва след шест или седем години. Убиецът беше тринайсетгодишно момче. Искал да убие някого и така убил едно деветгодишно момиченце. Откраднал кола, закарал го на десетина километра в някакви храсти, изгорил го там, избягал и после водил безупречен живот докато навършил двайсет и една-две години. Имайте предвид, че го знаем само от него — може да е продължил да постъпва така. Вероятно го е правил. Открил е, че му харесва да убива хора. Едва ли е убил мнозина — в противен случай по петите му щяха да са всички полицаи. Но от време на време в него е пламвало това желание. Според мнението на психиатрите той е извършил убийство в момент на психическа нестабилност. Опитвам се да се убедя, че и тук имаме такъв случай, поне нещо подобно. Слава богу, че не съм психиатър. Имам приятели обаче, които са. Някои от тях са си наред, докато други — ще кажа само това, че самите те май трябва да бъдат изпратени за освидетелстване. Този, който е убил Джойс, вероятно има добри родители, нормално поведение, приятен вид. Никой не би допуснал, че може да му има нещо. Захапвали ли сте някога хубава, червена, сочна ябълка! Изведнъж от нея се надигне нещо гадно и започне да ви се поклаща насреща? И сред хората има много червеи. Поне повече отпреди.

— А вие не подозирате ли някого?

— Не мога да поставя диагноза ей така, без никакви доказателства.

— Все пак допускате, че е бил някой от присъстващите. Не може да има убийство без убиец.

— Защо? Може, особено в днешните детективски романи. Сигурно и вашата приятелка ги пише такива. Но в този случай съм съгласен — убиецът трябва да е бил там. Гост, домашна прислужница, някой, който влязъл през прозореца. Няма да му е било трудно, стига да е огледал предварително прозорците. Може да е хрумнало на някого, че ще бъде много забавно да убие някого на празника на Вси светии. Само с това можете да започнете, нали? С човек, който е бил на празненството.

Очите изпод гъстите вежди намигнаха на Поаро.

— И аз бях там — каза той. — Наминах по-късно, просто да хвърля едно око.

Той поклати енергично глава.

— Да, там е работата. Прилича на съобщение във вестник:

„Сред присъстващите беше и… ЕДИН УБИЕЦ.“