Празникът на Вси светии

Двайсет и пета глава

— Прекрасно е. — Миранда се огледа наоколо.

Килтърбъри Ринг беше местна забележителност, макар и не толкова известна. Била е разрушена още преди стотици години, ала все още тук-там имаше изправен по някой висок мегалитен камък, разказващ за отдавнашен религиозен обред.

Момичето беше любопитно:

— Защо са им били нужни всички тези камъни?

— За ритуалите им. Религиозни ритуали. За обредни жертвоприношения. Знаеш какво е жертвоприношение, нали, Миранда?

— Мисля, че да.

— То е много важно нещо.

— Искаш да кажеш, че не е вид наказание? Че е нещо друго?

— Да, то е нещо друго. Ти умираш, за да живеят другите. Ти умираш, за да живее красотата. За да се роди. Това е важното.

— Мислех, че…

— Да, Миранда?

— Мислех, че човек трябва да умре, защото каквото е извършил, е убило някой друг.

— Кой ти е втълпил това?

— Мислех си за Джойс. Ако аз не й бях казала нещо, тя нямаше да умре, нали?

— Може би не.

— Неспокойна съм, откакто умря Джойс. Не трябваше да й казвам, нали? Аз й казах, защото исках да й разкажа нещо, което си струва. Тя е била в Индия и все за това говореше — за тигри, за слонове, за златните им висулки, украшения и наметала. И аз реших… изведнъж ми се прииска още някой да знае, защото преди изобщо не бях мислила за това. — После добави: — Онова… онова нещо също ли беше жертвоприношение?

— В известен смисъл.

Миранда остана замислена известно време, след което каза:

— Не е ли вече време?

— Слънцето още не е на мястото си. Още пет минути и тогава ще освети камъка.

Те отново се умълчала.

— Струва ми се, че сега е моментът — каза спътникът на Миранда, поглеждайки небето, където слънцето клонеше към хоризонта. — Моментът е чудесен. Няма никого тук. Никой не идва тук по това време на деня, за да се изкачи до върха на Килтърбъри Даун и да види Килтърбъри Ринг. През ноември е много студено и боровинките са свършили. Най-напред ще ти покажа двуглавата секира. Двуглавата секира върху камъка. Издълбали са я там, когато са дошли от Микена или от Крит преди стотици години. Чудесно е, Миранда, нали?

— Да, чудесно е — каза тя. — Покажи ми я.

Те се изкачиха до най-високия камък. До него лежеше един повален, а малко по-надолу по склона имаше друг, който сякаш се бе наклонил под тежестта на годините.

— Щастлива ли си, Миранда?

— Да, много съм щастлива.

— Ето знака тук.

— Това наистина ли е двуглавата секира?

— Да, времето я е позаличило, но това е тя. Това е символът. Сложи ръката си отгоре й. А сега да пием за миналото, за бъдещето и за красотата.

— О, великолепно! — възкликна Миранда.

В ръката й бе пъхната позлатена чаша и от едно плоско шише спътникът й наля в нея някаква златиста течност.

— Има вкус на праскови. Изпий го, Миранда, и ще се почувстваш още по-щастлива.

Тя взе позлатената чаша и я помириса.

— Да, наистина мирише на праскови. О, погледни, ето го слънцето. Колко е червено! И сякаш действително е легнало на края на света!

Той я обърна към слънцето.

— Дръж чашата и пий.

Тя послушно се обърна. Едната й ръка беше все още върху мегалитния камък и неговия полуизтрит знак. Спътникът й беше застанал зад нея. Двама души, приведени почти на две, се измъкнаха изпод наклонения камък. Миранда и спътникът й бяха с гръб към тях и дори не ги забелязаха. Бързо, но крадешком новодошлите изкачиха хълма.

— Пий за красотата, Миранда.

— Как ли няма да го изпие! — чу се глас зад тях.

Розов кадифен ръкав се стрелна нагоре и изби ножа от ръката, която бавно се издигаше. Никлъс Рансъм сграбчи Миранда и я отведе далеч от двамата, които се бореха.

— Глупачка такава! — скара й се Никлъс. — Да дойдеш тук с един побъркан убиец. Би трябвало да знаеш какво правиш.

— В известен смисъл знаех — отвърна тя. — Мисля, че щях да бъда принесена в жертва, защото вината е моя. Джойс бе убита заради мен. Затова е редно аз да бъда принесена в жертва, нали? Щеше да бъде обредно убийство.

— Я не ми говори глупости за обредни убийства. Намериха онова момиче. Девойката-au pair, дето бе изчезнала преди около две години. Всички мислеха, че е избягала, защото е фалшифицирала едно завещание. Само че не била избягала. Намериха тялото й в кладенеца.

— О! — извика Миранда с измъчен глас. — Да не би в кладенеца на желанията? В кладенеца на желанията, който толкова исках да открия? О, не биваше тя да е там! Кой, кой я е хвърлил там?

— Същият човек, който те доведе тук.