Празникът на Вси светии

Осемнайсета глава

Поаро седна, протегна краката си и въздъхна:

— А, така е по-добре.

— Събуйте си обувките — нареди госпожа Оливър, — за да ви отпочинат краката.

— В никакъв случай! — Той беше шокиран от тази идея.

— Че какво, ние сме просто стари приятели, седнали заедно, а Джудит няма да има нищо против, ако излезе от къщата. Извинете ме, че ви го казвам, но вие не трябва да носите лачени обувки на село. Защо не си вземете хубави велурени обувки? Или от онези, които всички хипита носят днес? Знаете ги — дето само ги нахлузваш и не се налага изобщо да ги почистваш, защото явно те се самопочистват по някакъв свръхестествен начин. Страшно са удобни.

— Изобщо не ме интересуват — свирепо отвърна Поаро. — Господи, как можете да го допуснете!

— Вашият проблем е — каза Ариадни, започвайки да развива един пакет на масата, който явно скоро бе купила, — вашият проблем е, че държите на всяка цена да бъдете елегантен. Обръщате по-голямо внимание на облеклото и мустаците си, на това как изглеждате и с какво сте облечен, отколкото на удобството. А удобството е действително нещо несравнимо. Когато човек прехвърли, да кажем, петдесетте, тогава единствено удобството е от значение.

— Madame, chere madame, не бих казал, че съм съгласен с вас.

— Няма да е зле да се съгласите. В противен случай ще се мъчите много и с всяка година ще става все по-зле.

Тя измъкна една шарена кутия от хартиената й обвивка. Вдигна капака, гребна малко от съдържанието и го пъхна в устата си. След това облиза устните си, изтри ги в една носна кърпичка и измърмори доста неопределено:

— Лепнат.

— Не ядете вече ябълки? Свикнал съм да ви виждам с торба ябълки в ръка, които непрестанно ядете, а понякога торбата се къса и те се търкулват по земята.

— Казах ви — отвърна госпожа Оливър, — че вече не искам да видя ябълка. Мразя ябълките. Предполагам, че някой ден ще ми мине и отново ще мога да ги ям, но… просто ненавиждам всякакви асоциации с ябълки.

— А какво ядете сега? — Той повдигна шарения капак, украсен с картинка на палмово дърво. — „Фурми от Тунис“ — прочете. — А-а! Значи сега ядем фурми.

— Точно така! — рече тя. — Фурми.

Тя взе още една фурма, сложи я в устата си, извади костилката, хвърли я в един храст и продължи да дъвчи.

— Фурми — повтори Поаро. — Невероятно.

— Какво му е невероятното да ядеш фурми? Хората ги ядат.

— Не, не. Не исках да кажа това. Не става въпрос за ядене. Невероятното е, че ми го казахте просто ей така — фурми.

— Защо?

— Защото — отвърна детективът — вие отново ми посочихте пътеката, отново ми посочихте — как казвате вие? — картата, която трябва или е трябвало да взема. Показвате ми пътя, по който трябва да вървя, фурми. Дати10. До този момент не осъзнавах значението на датите.

— Не мога да разбера какво общо имат датите с онова, което се случи тук. Имам предвид, че тук не става дума за някакво време. Всичко, което се случи, бе едва преди пет дни.

— Случи се преди четири дни. Наистина е така. Но всяко нещо има свое минало. Минало, което вече е част от днес, но което е съществувало вчера или миналия месец, или миналата година. Настоящето почти винаги има корени в миналото. Преди година, преди две, а може и преди три години е било извършено убийство. Едно дете е станало свидетел на това убийство. И понеже това дете е видяло убийството преди толкова време, то трябваше да умре преди четири дни. Не е ли така?

— Да, така е. Поне предполагам, че е така. А е възможно изобщо да не е било така. Може да е само някой луд, който обича да убива и чиято представа за игра с вода е да натисне главата на някого под водата и да я държи там. Може да се обясни като представата на психически неуравновесен малолетен престъпник за празнична шега.

— Но не това убеждение ви доведе при мен, мадам.

— Да, така е. Нещо не ми хареса в цялата тази работа. И все по-малко ми харесва.

— Съгласен съм с вас. Мисля, че имате право. Ако на човек не му се нрави нещо, той трябва да разбере защо това е така. И аз се опитвам с всички сили, независимо дали ние се съмнявате в това, да науча защо.

— Като обикаляте и разговаряте с хора, като откривате дали са симпатични или не и тогава им задавате въпроси?

— Точно така.

— И какво научихте досега?

— Факти — отвърна Поаро. — Факти, които, когато им дойде времето, ще бъдат закотвени с дати.

— И това ли е всичко? Какво друго сте научили?

— Че никой не вярва на това, което е казала Джойс Рейнолдс.

— За убийството ли? Но аз я чух.

— Да, казала го е. Но никой не вярва, че е говорила истината. Следователно съществува вероятност това да не е истина. Че тя не е видяла такова нещо.

— Струва ми се — възрази Ариадни Оливър, — че вашите факти ви водят назад, вместо да се задържите на място или да вървите напред.

— Нещата трябва да се съгласуват. Вземете например фалшификацията. Установено е, че е било извършено подправяне на документ. Всички твърдят, че чужденката е успяла да стане толкова симпатична на една стара и много богата вдовица, че тази богата вдовица направила завещание или допълнение към завещанието, оставяйки всичките си пари на това момиче. Девойката е подправила завещанието или някой друг го е фалшифицирал?

— Че кой друг ще го фалшифицира?

— В селото е имало още един фалшификатор. Човек, който веднъж е бил обвинен във фалшификация, но се е отървал леко, защото му е било за пръв път, а е имало и смекчаващи обстоятелства.

— Това ново лице ли е? Познавам ли го?

— Не, не го познавате. Мъртъв е.

— О! Кога е умрял?

— Преди около две години. Точната дата още не ми е известна. Но ще разбера. Това е човек, който е извършил фалшификация и който е живял тук. И поради една дребна, така да се каже, неприятност с момиче възникнала ревност и различни чувства, той бил намушкан с нож една нощ и умрял. Струва ми се, че много отделни случки може да се свържат.

— Звучи интересно, но аз не виждам…

— Нито аз засега — прекъсна я детективът. — Но според мен датите ще бъдат от полза. Дати на определени случки, къде са били хората, какво се е случило с тях, с какво са се занимавали. Всички мислят, че чужденката е подправила допълнението към завещанието, и вероятно са прави. Тя е имала полза от това, нали? Чакайте, чакайте…

— За какво да чакам? — попита госпожа Оливър.

— Дойде ми наум една идея.

Писателката въздъхна и взе още една фурма.

— Връщате ли се в Лондон, мадам? Или ще останете още дълго тук?

— Вдругиден. Не мога да стоя повече. Имам доста неща за вършене.

— Кажете сега — във вашия апартамент или къща, не помня вече в какво живеете, защото сте се местили толкова пъти напоследък, та във вашия дом има ли място за гости?

— Никога не казвам, че има. Ако някога признаете, че имате свободна стая за гости в Лондон, направо си търсите белята. Всичките ви приятели и не само вашите приятели, ами и познатите или понякога и третите братовчеди на ваши познати ви пишат дали бихте имали нещо против да ги приемете за една нощ. Е, аз имам нещо против. Да не говорим за чаршафи, пране, калъфки за възглавници, за чай рано сутринта, а освен това мнозина често очакват и да ги храня. Затова не казвам, че разполагам със свободна стая. Мои приятелки идват и остават при мен. Хора, които наистина желая да видя, но други — не. Аз не съм гостоприемна. Не обичам да бъда използвана.

— Че кой обича? Вие сте мъдра.

— А защо питате?

— Но бихте ли могли да приемете една-две гостенки, ако се наложи?

— Бих могла. Кого искате да приема? Не вас самия — имате си великолепен апартамент. Свръхмодерен, много абстрактен, целият на квадрати и кубове.

— Може да се наложи да вземем една разумна предпазна мярка.

— За кого? Кого още ще убиват?

— Моля се да не става такова нещо, но нищо не може да се изключи напълно.

— Но за кого става въпрос? За кого? Нищо не разбирам.

— Добре ли познавате приятелката си?

— Да я познавам? Немного добре. Искам да кажа, че по време на пътешествието двете си допаднахме и свикнахме да сме заедно. Имаше нещо — как да кажа? — нещо вълнуващо у нея. Нещо различно.

— Мислите ли, че бихте могли да я вмъкнете в някоя ваша книга един ден?

— Мразя този израз. Хората винаги ми го казват, но това не е вярно. Наистина. Аз не вмъквам хора в книги. Хора, които срещам, хора, които познавам.

— Навярно не е истина да твърдя, мадам, че вие вмъквате хора в книги? Хора, които срещате, но не, съгласен съм с вас, хора, които познавате. Няма да е забавно.

— Имате право — каза госпожа Оливър. — Понякога вие наистина сте доста добър в отгатването. Случва се. Ето например виждате дебела жена да седи в автобус и да яде кифла със стафиди. Устните й се движат, докато яде, и разбирате, че тя или казва нещо на някого, или обмисля телефонен разговор, който й предстои, или вероятно ще пише писмо. Гледате я и я изучавате — обувките й, полата, шапката, отгатвате възрастта й и дали има венчална халка и други такива неща. И после слизате от автобуса. Не искате да я видите отново, но в ума ви вече има история за една жена на име госпожа Карнаби, която си отива вкъщи с автобус, която е водила много странен разговор някъде, където видяла някого, който й заприличал на някого, когото е срещнала веднъж и за когото чула, че бил мъртъв, а явно не бил мъртъв. Боже господи! — възкликна тя, спирайки за миг, за да си поеме дъх. — Ако искате да знаете, това до голяма степен е вярно. Наистина седях срещу една жена в автобус точно преди да напусна Лондон и ето как сега всичко оживя чудесно в главата ми. Скоро ще излезе цял разказ. Цялата последователност — какво ще каже тя, дали това ще я изложи на опасност или някой друг ще бъде в опасност. Мисля, че дори зная името й. Казва се Констанс. Констанс Карнаби. Има само едно нещо, което би провалило всичко.

— И какво е то?

— Ами ако отново я срещна в друг автобус или разговарям с нея, или тя ме заговори и аз науча някои неща за нея. Това би провалило всичко, разбира се.

— Да, да. Историята трябва да е ваша, героинята също. Тя е ваша рожба. Вие сте я създали, вие започвате да я разбирате. Вие знаете какво чувства тя, знаете къде живее и какво върши. И всичко е започнало с реално, живо човешко същество, и ако откриете какво представлява това истинско човешко същество, тогава няма да има разказ, нали?

— Отново сте прав. А онова, което казвате за Джудит, мисля, че е вярно. Имам предвид, че бяхме заедно на обиколката и заедно разглеждахме забележителности, но в действителност не съм я опознала особено добре. Тя е вдовица, съпругът й е умрял и я оставил в тежко материално положение с едно дете. Миранда, която вече видяхте. Вярно е, че изпитвам доста странно чувство към тях. Чувство, че те са от значение за мен, че са замесени в някаква интригуваща драма. Само искам да измисля в какъв вид драма бих желала да са замесени.

— Да, да. Виждам, че са кандидатки за включване в още един бестселър на Ариадни Оливър.

— Вие наистина понякога сте непоносим. Правите всичко да звучи вулгарно. — Тя се замисли. — Вероятно е така.

— Не, не е вулгарно. По-скоро човешко.

— И вие искате да поканя Джудит и Миранда в моя дом в Лондон.

— Още не. Не още, докато не се уверя, че една от моите идеи е правилна.

— Вие и вашите идеи! А сега аз имам да ви съобщя една новина.

— Мадам, вие сте възхитителна!

— Не бъдете толкова сигурен. Вероятно ще разбъркам идеите ви. Как ще реагирате, ако се окаже, че фалшификацията, която толкова ви занимава, изобщо не е била фалшификация?

— Какво казахте?

— Госпожа Джоунс-Смит, или как се казваше тя, наистина е направила допълнение към завещанието си, оставяйки всичките си пари на момичето-au pair, и двама свидетели са я видели да го подписва, като всеки от тях също го е подписал. Е, какво ще кажете за това?