Празникът на Вси светии

Двайсета глава

Когато си тръгна от дома на госпожа Батлър, Поаро пое по същия път, който му показа Миранда. Отворът в плета му се стори малко по-широк от последния път. Навярно някой по-едър от Миранда също го бе ползвал. Той изкачи пътеката в каменоломната, любувайки се отново на красотата на пейзажа. Прекрасно място, но Поаро пак изпита чувството, че това място може да е обитавано от духове. Наоколо витаеше някаква езическа безпощадност. Може би по тези виещи се пътеки самодивите са примамвали своите жертви или някоя безмилостна богиня е нареждала да се принасят жертви.

Той разбираше защо не бе станало място за излети. Имаше причина човек да не иска да дойде тук с кошница с твърдо сварени яйца, марули и портокали, за да седне тук и да се весели. Беше различно, много различно. Навярно щеше да е по-добре, помисли си внезапно, ако госпожа Луелин-Смит не бе искала тази фантастична промяна. Една каменоломна би могла да се превърне в съвсем скромна градина без тази атмосфера, но тя е била амбициозна, амбициозна и много богата жена. За момент се замисли за завещания, за тези завещания, които правеха богатите жени, за лъжите, разказвани във връзка със завещанията на богатите жени, за местата, където тези завещания понякога се криеха, и се опита да разсъждава като фалшификатор. Без съмнение завещанието, подложено на официално потвърждение, се бе оказало фалшификат. Господин Фулъртън бе опитен адвокат, Поаро бе уверен в това. Адвокат, който никога няма да посъветва клиент да заведе дело или да започне съдебна процедура, ако не разполага с много убедителни доказателства и оправдание за това.

Той зави по пътеката, усещайки за момент, че краката му са много по-важни от мислите му. Беше ли това по-кратък път до жилището на началника Спенс или не? По права линия вероятно да, но главният път сигурно щеше да се отрази по-добре на краката му. Тази пътека не бе затревена или покрита с мъх, имаше твърдината на камък. Тогава той спря.

Пред себе си съзря двама души. Майкъл Гарфийлд седеше на една заоблена скала. На коленете си държеше скицник и рисуваше, като изцяло беше погълнат от това, което вършеше. Малко по-далеч от него, застанала до пеещо поточе, стоеше Миранда Батлър.

Еркюл Поаро забрави за краката си, за болките и страданията на човешкото тяло, защото се прехласна от красотата, която можеше да се открие в човешките същества. Несъмнено Майкъл Гарфийлд беше много красив млад мъж. Трудно му беше да определи дали самият той харесва Майкъл Гарфийлд или не. Винаги е трудно да решиш дали харесваш човек, който се отличава с красота. Хората обичат да гледат красотата и същевременно не я одобряват по принцип. Жените могат да са красиви, но Еркюл Поаро не беше сигурен дали харесва красотата у мъжете. Самият той не би искал да бъде красив млад мъж, не че някога е съществувала и най-малката възможност за това. В неговата външност имаше само едно нещо, което го радваше, и това беше богатството на мустаците му и начинът, по който те се покоряваха на приглаждане, сресване и подреждане. Те бяха великолепни. Той не познаваше друг, чиито мустаци да се доближават поне наполовина до неговите. Никога не е бил с привлекателна външност, а за красавец изобщо не ставаше въпрос.

А Миранда? В главата му отново мина предишната мисъл, че привлекателността й се дължеше на нейната сериозност. Запита се какво ли занимава ума й в този момент. Това никой никога не би разбрал. Тя не казваше лесно за какво мисли. Той се съмняваше дали би казала какво мисли, ако я запитаха. Тя притежаваше оригинален ум, мислеше си той, разсъдлив ум. Според него тя същевременно беше уязвима, при това силно уязвима. У нея имаше и други качества, които той съзираше или си мислеше, че съзира. Наистина това бяха само мисли, но все пак той беше почти уверен.

Майкъл Гарфийлд вдигна поглед и рече:

— Ха! Сеньор Мустачиос. Желая ви приятен ден, сър.

— Може ли да погледна с какво се занимавате или ще ви обезпокоя? Не искам да се натрапвам.

— Заповядайте — каза младият мъж. — За мен няма значение. — И добави любезно: — Страшно ми е забавно.

Поаро застана зад рамото му и кимна. Видя изящна рисунка с молив, чиито линии бяха почти невидими. „Този човек наистина умее да рисува — помисли си Поаро. — Не само да проектира градини.“ После промърмори:

— Изключително изящество.

— И аз така мисля — отговори Майкъл Гарфийлд. Той не се постара да поясни дали ставаше дума за рисунката, която правеше, или за модела.

— Защо? — запита Поаро.

— Защо го върша ли? Смятате ли, че имам причина?

— Може да имате.

— Имате право. Ако замина оттук, има едно-две неща, които искам да запомня. Миранда е едно от тях.

— Лесно ли бихте я забравили?

— Много лесно. Такъв съм. Но да забравиш нещо или някого, да не си в състояние да си припомниш лице, извивка на рамо, жест, дърво, цвете, някоя гледка, да знаеш как е изглеждало, като си го гледал, но да не си в състояние да извикаш образа пред очите си, това понякога причинява — как да кажа — почти агония. Виждате, запаметявате — и всичко изчезва.

— Но не и паркът „Куори“. Той всъщност не е изчезнал.

— Така ли мислите? Скоро ще изчезне. Съвсем скоро, ако тук не остане никой. Природата винаги надделява. Паркът се нуждае се от любов, внимание, грижи и умение. Ако някое кметство го поеме — а това се случва много често в днешно време — тогава ще го „поддържат“. Може да засадят някой нов вид храсти, ще прокарат допълнителни пътеки, ще се поставят пейки на определено разстояние една от друга. Ще има и кошчета за отпадъци. О, те са така грижливи, толкова старателни, когато стане дума за опазване. Но това не може да се опази, защото е диво. Да поддържаш нещо диво е много по-трудно, отколкото да го опазиш.

— Мосю Поаро — гласът на Миранда долетя през поточето.

Поаро мина напред така, че да може да я чува.

— Значи тук си била. Дошла си да позираш за портрет, така ли?

Тя тръсна глава.

— Не съм дошла за това. Просто така се случи.

— Да — каза Майкъл Гарфийлд, — да, така се случи. Понякога на човек му провървява.

— Просто се разхождаше из любимата си градина?

— Търсех кладенеца — каза Миранда.

— Какъв кладенец?

— Някога в тази гора е имало кладенец на желанията.

— В една стара каменоломна? Не знаех, че в каменоломните има кладенци.

— Около каменоломната винаги е имало гора. Да, винаги е имало дървета тук. Майкъл знае къде е кладенецът, но не иска да ми каже.

— Ще ти бъде по-интересно — заяви Гарфийлд — да продължаваш да го търсиш. Особено когато изобщо не си сигурна дали наистина съществува.

— Старата госпожа Гудбоди знае всичко за него. — И добави: — Тя е вещица.

— Вярно — съгласи се Майкъл. — Тя е местната вещица, мосю Поаро. Няма град или село без собствена вещица. Те невинаги се наричат вещици, но всеки ги знае. Предсказват бъдещето или правят магия на бегониите ви, или изсушават божурите, или пък спират млякото у кравите на стопаните и вероятно дават също така и любовни лекове.

— Бил кладенец на желанията — изрече момичето. — Хората идвали тук и си пожелавали разни неща. Трябвало да го обиколят три пъти заднишком и понеже бил на хълмист склон, не им било много лесно. — Тя погледна към Майкъл Гарфийлд. — Един ден ще го намеря, дори и да не ми кажете. Бил тук някъде, но бил затрупан, каза госпожа Гудбоди. Още преди години. Затрупали го, защото бил опасен. Едно дете паднало вътре преди години — някоя си Кити. Може и други да са паднали там.

— Добре, продължавай да мислиш така — рече Майкъл Гарфийлд. — Това е хубава местна история, а при Литъл Белинг наистина има едно кладенче на желанията.

— Разбира се — каза Миранда. — Аз зная всичко за него. Не е нищо особено. Всички го знаят и е много смешно. Хората хвърлят монети в него, а вече не му е останала вода и не се чува дори плисък.

— Съжалявам.

— Ще ви кажа, като го намеря — рече тя.

— Не трябва винаги да се вярва на вещиците. Не мисля, че е падало някога дете в него. Смятам, че веднъж там паднала котка и се удавила.

— „Котето го няма, май че падна в яма“ — издекламира Миранда и стана. — Трябва да вървя. Мама ще ме чака.

Тя внимателно се отмести от камъка, усмихна се на двамата мъже и пое по една още по-непроходима пътечка, която минаваше от другата страна на водата.

— „Котето го няма“ — замислено повтори Поаро. — Човек вярва това, което му се иска да вярва, Майкъл Гарфийлд. Тя права ли е или не?

Младият мъж го погледна сериозно, после се усмихна.

— До голяма степен е права. Има кладенец и той наистина е затрупан. Предполагам, че е бил опасен. Не вярвам някога да е бил кладенец на желанията. Мисля, че това е част от измислиците на госпожа Гудбоди. Има дърво на желанията, или поне е имало някога. Едно буково дърво, на половината път нагоре по хълма, което, предполагам, хората са обикаляли три пъти заднишком и са си пожелавали разни неща.

— И какво стана с него? Не го ли обикалят повече?

— Не, струва ми се, че го удари гръм преди около шест години и го разцепи на две. Това явно е сложило край на тази хубава приказка.

— Разказали ли сте на Миранда това?

— Не. Реших, че е по-добре да я оставя с кладенеца й. Един овъглен бук няма да й се стори забавен, нали?

— Трябва да вървя — рече Поаро.

— Връщате се при своя приятел, полицая?

— Да.

— Изглеждате уморен.

— Уморен съм — отвърна детективът. — Ужасно съм уморен.

— По-удобно ще ви бъде с платнени обувки или сандали.

— А, не!

— Разбирам. Вие сте маниак на тема елегантност. Добре изглеждате, като особено, ако позволите да ги спомена, се открояват превъзходните ви мустаци.

— Признателен съм ви — каза Поаро, — че ги забелязахте.

— Нима ще се намери човек, който да не ги забележи?

Белгиецът наклони глава, а после изрече:

— Споменахте, че тази рисунка я правите, защото желаете да запомните Миранда. Означава ли това, че заминавате оттук?

— Мислил съм за това.

— Мястото ми изглежда приятно.

— О, да, дори много. Имам дом, в който да живея — малка къща, но проектирана от мен, имам и работа, но това не ме удовлетворява вече както преди. Усещам как ме обзема някакво неспокойствие.

— Защо работата ви не ви удовлетворява вече?

— Защото хората ме карат да върша най-ужасни неща. Хора, които искат да променят градините си, хора, които са закупили земя, строят къща и искат проект за градина.

— Не се ли грижите за градината на госпожа Дрейк?

— Тя иска да го сторя, да. Направих някои предложения за градината и тя като че ли ги прие. Аз обаче не смятам — добави той замислено, — че човек може да й се довери.

— Искате да кажете, че тя няма да ви остави да постъпите както желаете?

— Искам да кажа, разбира се, че ще стане на нейното и независимо че й харесаха моите идеи, тя най-неочаквано ще поиска нещо съвсем различно. Нещо утилитарно, скъпо и вероятно предназначено да впечатлява всички. Мисля, че ще се опита да ме притисне. Ще настоява да бъдат изпълнени нейните идеи. Аз няма да се съглася и ще се скараме. Следователно е по-добре да замина, преди да си развалим отношенията. И не само с госпожа Дрейк, но и с много други съседи. Аз съм доста известен. Не се налага да стоя на едно място. Мога да замина и да намеря някое друго кътче в Англия или в Нормандия, или в Бретан.

— Някъде, където човек може да подобри природата? Някъде, където човек може да експериментира или да сади странни неща там, където никога не са расли преди, където нито слънце, нито буря, нито мраз биха ги унищожили? Някоя безлюдна земя, където можете да се забавлявате, като играете ролята на Адам? Винаги ли сте били толкова неспокоен?

— Никога не съм се застоявал някъде много дълго.

— Били ли сте в Гърция?

— Да. Бих желал да отида в Гърция отново. Там има какво да се направи. Градина на гръцки хълм. Там има само кипариси и нищо друго. Една гола скала. Но ако човек има желание, какво ли не би станало?

— Градина за богове, които да се разхождат…

— Да. Умеете да четете мисли, нали, господин Поаро?

— Бих желал да е така. Има толкова неща, които бих желал да зная, а не зная.

— Сега говорите вече съвсем прозаично, нали?

— За нещастие така е.

— Палеж, убийство и внезапна смърт?

— Горе-долу. Не зная дали имах предвид палеж. Кажете, господин Гарфийлд, вие сте тук от доста време — познавахте ли млад мъж на име Лесли Фериър?

— Да, помня го. Работеше в една адвокатска кантора в Медчестър, нали? „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“. Младши чиновник, нещо от този род. Симпатичен младеж.

— Но загина внезапно, нали?

— Да. Намушкали го с нож една вечер. Женска история, доколкото разбрах. Всички изглежда смятат, че полицията знае доста добре кой го е сторил, но не могат да представят необходимите доказателства. Той беше много или малко обвързан с една жена на име Сандра — не мога да се сетя за фамилията й в момента, — Сандра някоя си, да. Съпругът й държеше местната кръчма. Тя и младият Лесли имали връзка, а после той тръгнал с друго момиче. Или така поне говореха.

— А Сандра не се примирила?

— Никак. Имайте предвид, че момичетата тичаха след него. Той ходеше едновременно с две-три.

— Всички англичанки ли бяха?

— Чудно защо питате това? Не мисля, че се ограничаваше с англичанки, стига да говореха достатъчно английски, за да разбират много или малко какво им казва, а и той да разбира какво му казват те.

— Несъмнено от време на време тук се появяват и чужденки?

— О, да. Че къде ги няма? Момичета-au pair — те са част от ежедневието. Някои грозни, някои хубави, едни честни, други нечестни, някои, които помагат на изнемогващи майки, други, от които няма никаква полза, и такива, които просто изчезват.

— Като Олга ли?

— Да, като Олга.

— Лесли беше ли приятел на Олга?

— О, ето накъде биете. Да, беше. Не мисля, че госпожа Луелин-Смит е знаела нещо за това. Олга беше доста внимателна, струва ми се. Тя говореше сериозно за някого, за когото щяла да се омъжи някой ден в нейната страна. Не зная дали беше вярно, или си го беше съчинила. Както казах, младият Лесли беше привлекателен млад мъж. Не зная какво намираше в Олга — тя не беше много красива. Все пак — той се замисли — у нея имаше някаква жизненост. На един млад англичанин това може да се е сторило привлекателно. Във всеки случай Лесли поне е мислел така, а това не се харесваше на другите му приятелки.

— Много интересно — каза Поаро. — Помислих си, че вие може да ми дадете известни сведения, които ми трябват.

Майкъл Гарфийлд го погледна любопитно.

— Защо? За какво става въпрос? Каква роля играе тук Лесли? Защо е това ровене в миналото?

— Има неща, които човек иска да знае. Да знае как са станали някои неща. Аз се връщам още по-назад, преди времето, когато тези двамата — Олга Симеонов и Лесли Фериър са се срещали тайно, без госпожа Луелин-Смит да знае.

— Да, но аз не съм сигурен в това. То е само, как да кажа, то е само моя идея. Доста често ги срещах, но Олга никога не е споделяла с мен. Що се отнася до Лесли Фериър, едва го познавах.

— Бих искал да се върнем малко назад. Той е имал, доколкото зная, известни проблеми в миналото си.

— Имаше нещо такова. Е, поне така се говореше тук. Господин Фулъртън се зае с него и се надяваше да направи от Лесли почтен човек. Старият Фулъртън си го бива.

— Обвинението срещу Лесли, струва ми се, е било за фалшифициране.

— Да.

— Било е първо нарушение, имало е и смекчаващи вината обстоятелства. Болна майка, баща пияница или нещо от този род. Във всеки случай се отървал леко.

— Не съм чувал някакви подробности. Изглежда, отначало всичко е минало добре за него, но после дошла финансова проверка и го разкрили. Не съм много наясно. Това са само слухове, фалшифициране. Да, в това беше обвинен, във фалшифициране.

— И когато след смъртта на госпожа Луелин-Смит нейното завещание е трябвало да бъде представено за официално утвърждаване, се е разкрило, че е фалшифицирано.

— Да, разбирам мисълта ви. Вие смятате, че тези две неща имат връзка помежду си.

— Един човек, който, така да се каже, е постигнал известни успехи във фалшифицирането. Един човек, сприятелил се с девойка, която, ако едно завещание се приеме без проблеми, би наследила по-голямата част от огромно богатство.

— Да, да, така е.

— А тази девойка и мъжът, който вече е имал зад гърба си опит за фалшифициране, били големи приятели. Той се отказал от момичето си и вместо това се е обвързал с една чужденка.

— Според вас фалшифицирането на онова завещание е било дело на Лесли Фериър, така ли?

— Съществува известна вероятност, нали?

— За Олга се говори, че е била способна да имитира доста добре почерка на госпожа Луелин-Смит, но това винаги ми се е струвало не особено силен аргумент. Тя е писала писма на ръка вместо възрастната дама, но не смятам, че почеркът й е бил толкова сходен. Поне не достатъчно, за да издържи проверка. Но ако тя и Лесли са действали заедно, това вече променя нещата. Смея да твърдя, че той е бил способен достатъчно добре да изпипа нещата, като освен това явно е бил и доста самоуверен, че номерът му ще мине. Но в такъв случай сигурно е бил уверен и когато е извършил първото си провинение, но е сгрешил тогава, а, предполагам, сгрешил е и този път. Предполагам, че когато се е вдигнал шум около тази работа, когато адвокатите са започнали да създават неприятности и трудности, когато извикали експерти да изследват нещата и когато те започнали да задават въпроси, изглежда, тя е загубила самообладание и се е скарала с Лесли. И тогава е изчезнала, надявайки се, той да опере пешкира. — Той тръсна глава. — Защо сте дошли да ми говорите подобни неща тук, в моята красива гора?

— Исках да зная.

— По-добре е да не знаете. По-добре е никога да не узнаете. По-добре е да оставите нещата такива каквито са, а не да си навирате носа и да ровите.

— Вие желаете красота — каза Еркюл Поаро. — Красота на всяка цена. А за мен това е истината. Винаги истината.

Майкъл Гарфийлд се изсмя:

— Вървете при вашите приятели полицаи и ме оставете тук, в моя рай. Махнете се от мен, Сатана.