Празникът на Вси светии

Тринайсета глава

След като Еркюл Поаро се сбогува и си отиде, Джеръми Фулъртън седна зад бюрото и започна да барабани с пръсти по него. Замисленият му поглед беше зареян някъде надалеч.

Вдигна един документ от бюрото и се втренчи в него, но не успя да се съсредоточи. Приглушеният звън на телефона го накара да вдигне слушалката.

— Да, госпожице Майлс?

— Господин Холдън е тук, сър.

— А, да. Доколкото си спомням, той трябваше да дойде преди четирийсет и пет минути. Даде ли някакво обяснение за закъснението си? Да, да, разбирам. Почти, както и предишния път. Бихте ли му казали, че имах друг клиент, а сега не разполагам с повече време. Ще го запишете ли за другата седмица? Не можем да търпим повече това положение.

— Да, господин Фулъртън.

Той остави слушалката и отново се загледа замислено в документа пред себе си. Все още не можеше да се концентрира върху него. Умът му бродеше из отминали събития. Две години, близо две години бяха изминали — и този чудат човечец тази сутрин, с лачените обувки и големите мустаци, го бе върнал назад във времето.

Припомни си един разговор отпреди две години.

Видя отново на стола срещу себе си една девойка с ниска, набита фигура, със смугло лице, с тъмночервена, великодушна уста, с добре очертани скули и свиреп поглед в сините очи, които го гледаха изпод тежките вежди. Страстно лице, лице, излъчващо жизненост, лице, познало страданието. Вероятно страданието винаги щеше да е част от живота на тази жена, но тя никога нямаше да го приема покорно. Тя би се борила до края. Къде ли беше тя сега, питаше се той. Така или иначе се бе справила — но как точно? С чия помощ? Дали някой изобщо й е помогнал? Сигурно беше така.

Тя се бе върнала отново, предполагаше той, в някоя разтърсвана от вълнения част на Централна Европа, откъдето бе дошла, където беше нейната родина, където е трябвало да се върне, защото нямаше друг път за нея. В противен случай би изгубила свободата си.

Джеръми Фулъртън беше твърд поддръжник на закона. Вярваше в закона и изпитваше негодувание срещу мнозинството от днешните съдии с техните леки наказания, със снизхождението им към младостта. Учениците, които крадяха книги, омъжените жени, които измъкваха стоки от супермаркетите, девойките, които задигаха пари от работодателите си, момчетата, които разбиваха телефонни кабини — без абсолютно никаква нужда, защото никой от тях не изпитваше недоимък, нито беше изпаднал в отчаяние, а повечето бяха израсли в охолство и безгрижие, с дълбоката вяра, че всичко, което не могат да си купят в момента, могат да си го присвоят. И все пак, редом с тази присъща вяра в справедливото прилагане на закона, у господин Фулъртън съжителстваше и състраданието. Той можеше да изпита съжаление към хората. Той можеше да ги съжалява, съжаляваше и Олга Симеонов, при това, без да се влияе от пламенните аргументи, които тя бе представила за себе си.

„Дойдох при вас, защото мислех, че ще ми помогнете. Миналата година бяхте толкова внимателен. Помогнахте ми с документите, така че можах да остана още една година в Англия. Казаха ми: «Няма нужда да отговаряте на въпроси, на които не желаете. Можете да бъдете представена от адвокат.» Затова дойдох при вас.“

„Обстоятелствата, които представяте — и той си припомни колко сухо и хладно го бе казал, още по-сухо и хладно поради състраданието, което изпитваше, — са неприложими за случая. Този път законът не ми разрешава да се застъпя за вас. Аз вече съм адвокат на семейство Дрейк. А както ви е известно, бях адвокат и на госпожа Луелин-Смит.“

„Но тя е мъртва. Няма нужда от адвокат.“

„Беше привързана към вас“ — каза господин Фулъртън.

„Да, обичаше ме. Това искам да ви кажа. Ето защо тя желаеше да остави парите си на мен.“

„Всичките си пари?“

„Защо не? Защо не? Тя не обичаше роднините си.“

„Грешите. Обичаше племенницата си и племенника си.“

„Добре тогава, може да е обичала господин Дрейк, но не харесваше госпожа Дрейк. Смяташе я за твърде отегчителна. Госпожа Дрейк все си пъхаше носа къде ли не. Не позволяваше на госпожа Луелин-Смит да върши каквото й е приятно. Не я оставяше да яде това, която й харесваше.“

„Тя е много съзнателна жена и се е опитвала да накара леля си да спазва указанията на лекаря за диетата, както и да не се преуморява, и много други неща.“

„Хората невинаги желаят да се подчиняват на лекарските нареждания. Те не желаят роднини да им се месят. Харесва им да живеят посвоему, да вършат каквото им се иска и да ядат каквото им се иска. Тя имаше много пари и можеше да си позволи каквото й се искаше! Можеше да има по колкото си иска от всичко. Беше богата, богата, богата и можеше да върши с парите си каквото й харесва. Господин и госпожа Дрейк и без това имат доста пари. Притежават хубави неща и дрехи и две коли. Много са добре. Защо им е да имат повече?“

„Те бяха единствените й живи роднини.“

„Тя искаше парите да са за мен. Съжаляваше ме. Знаеше какво съм преживяла. Знаеше за баща ми, когото полицаите арестуваха и отведоха. Повече не го видяхме — нито майка ми, нито аз. Знаеше как умря и майка ми. Всички от семейството ми умряха. Изтърпяла съм ужасни неща. Вие не знаете какво е да се живее в полицейска страна. Не, не. Вие сте на страната на полицията, вие не сте на моя страна.“

„Така е — отвърна адвокатът. — Не съм на ваша страна. Съжалявам много за всичко, което ви се е случилото вината е изцяло ваша.“

„Не е вярно. Не е вярно, че съм извършила нещо нередно. Какво съм сторила? Бях добра към нея, бях мила. Носех й много неща, които не й позволяваха да яде. Шоколад и масло. Позволяваха й само олио. Тя не обичаше олио. Искаше масло. Искаше много масло.“

„Не става въпрос само за маслото.“

„Аз се грижех за нея. Бях мила с нея! И затова тя ми беше признателна. А като умря и аз открих, че от добрина и обич е подписала един лист, с който оставя всичките си пари на мен, тогава дойдоха онези Дрейк и казаха, че нямало да ги получа. Наговориха ми най-различни неща. Казаха ми, че съм й повлияла лошо. И после казаха още по-лоши неща. Много по-лоши. Заявиха, че аз съм писала завещанието. Това са глупости. Тя си го написа. Тя самата. И ми нареди да изляза от стаята. Извика чистачката и градинаря Джим. Каза, че те трябвало да подпишат листа, а не аз. Защото аз трябвало да получа парите. И защо да не получа парите? Защо и аз да нямам малко късмет в този живот? Изглеждаше толкова чудесно. Какви ли не неща исках да направя, когато научих за това.“

„Не се съмнявам, не се съмнявам.“

„Защо да не мога и аз да имам планове? Защо да не се радвам? Ще бъда щастлива и богата и ще имам всичко, което поискам. В какво сгреших? В нищо. В нищо. Казвам ви — в нищо.“

„Опитах се да ви обясня“ — изрече господин Фулъртън.

„Всичко е само лъжи. Вие казвате, че аз разправям лъжи. Твърдите, че аз сама съм го написала. Не съм го написала аз. Тя го написа. Никой не може да докаже противното.“

„Има хора, които твърдят много други неща — възрази адвокатът. — Сега слушайте. Замълчете и ме изслушайте. Вярно е, че госпожа Луелин-Смит често ви е карала да имитирате нейния почерк в писмата, които сте писали вместо нея, нали? Защото тя имаше старомодното схващане, че е неучтиво да се пишат писма на пишеща машина до хора, които са приятели или лични познати. Това е предразсъдък от викторианската епоха. Днес никой не гледа как са написани писмата. Но за госпожа Луелин-Смит това беше неуважение. Разбирате ли какво искам да ви кажа?“

„Да, разбирам. Тя ме молеше така: «А сега, Олга, ще отговорите на тези четири писма както аз ви казах и както ги стенографирахте. Но ще ги напишете на ръка така, че почеркът да прилича колкото е възможно повече на моя.» И ме караше да упражнявам почерка й, да забелязвам как пише различните букви. «Щом поне малко прилича на моя почерк — казваше тя, — ще можете да го подпишете с моето име. Не искам хората да мислят, че вече не мога да пиша сама писмата си. Въпреки че, както знаете, ревматизмът ме мъчи и ми е все по-трудно да пиша, но не искам личните ми писма да са на пишеща машина.»“

„Можели сте да ги пишете със собствения си почерк — каза господин Фулъртън, — като отдолу поставите забележка «чрез секретарка» или своите инициали.“

„Тя не искаше да постъпвам така. Искаше да си мислят, че сама пише писмата.“

„А това — мислеше си адвокатът — би могло наистина да е вярно.“

Би било съвсем в стила на Луиз Луелин-Смит. Тя беше болезнено чувствителна към факта, че повече не е в състояние да върши нещата както преди — че не може вече да прави разходки на дълги разстояния, да изкачва бързо стръмнини или да си служи добре с ръцете, особено с дясната. Искаше й се да може да каже: „Аз съм напълно добре, аз съм съвършено добре и няма нещо, което да не мога да извърша, щом го реша.“ Това, което Олга му разказваше сега, беше напълно вярно и именно защото бе вярно, то бе една от причините никой да не оспори първоначално автентичността на допълнението към последното завещание, написано и подписано от Луиз Луелин-Смит. Подозренията тръгнаха от собствената му кантора, защото той и неговият по-млад съдружник познаваха отлично почерка на госпожа Луелин-Смит. Именно младият Коул пръв каза: „Знаете ли, не мога да повярвам, че Луиз Луелин-Смит е написала това допълнение. Зная, че напоследък я измъчваше артрит, но забележете тези образци от собствения й почерк, които намерих сред фините книжа. В това допълнение има нещо не както трябва.“

Но господин Фулъртън се бе съгласил, че има нещо нередно. Той заяви, че ще потърсят мнението на експерти графолози за въпросния почерк. Отговорът не будеше някакви съмнения. Мненията съвпадаха напълно — почеркът на допълнението с положителност не беше този на Луиз Луелин-Смит. Ако Олга не беше толкова алчна, ако се бе задоволила да напише допълнение в духа на неговото начало — „За нейните грижи и внимание към мен и за обичта и добрината, засвидетелствани към мен, оставям…“ Ето как започваше то, както бе и редно, и ако бе продължило с определяне на една прилична закръглена сума пари, завещани на преданата девойка-au pair, роднините може би щяха да го сметнат за прекалено, но биха го приели без оспорване. Ала да лишиш роднините си изцяло, племенника си, който бе единственият законен наследник в последните четири завещания на леля си, които тя бе изготвяла в период от близо двайсет години, да оставиш всичко на чужденката Олга Симеонов — това не бе в характера на Луиз Луелин-Смит. На практика една жалба за „неправомерно влияние“ щеше да анулира и бездруго такъв документ. Но не. Това темпераментно, пламенно дете беше алчно. Възможно беше госпожа Луелин-Смит да й е казала, че за нея ще има известна сума пари заради добрината й, заради грижите й, заради обичта, която старата дама започнала да изпитва към това момиче, изпълняващо всичките й капризи, всичките й желания. И това открило една възможност за Олга. Тя поискала да има всичко. Старата дама е трябвало да остави всичко на нея, тя е искала всичките пари. Всичките пари, и къщата, и дрехите, и скъпоценностите. Всичко. Алчно момиче. Обаче възмездието я бе застигнало.

И господин Фулъртън, противно на волята си, противно на своя инстинкт за законност, противно още и на много други неща изпитваше жал към нея. Тя бе познала страданието още от дете, бе познала жестокостите на полицейската държава, бе загубила родителите си, загубила брат и сестра, бе познала неправдата и страха и в нея се бе развила наклонност, с която тя без съмнение се бе родила, но която досега не бе имала възможност да удовлетвори. Склонността към неудържима, детинска алчност.

„Всички са против мен — каза Олга. — Всички, всички сте против мен. Не сте справедливи, защото съм чужденка, защото не съм от вашата страна, не знам какво да кажа, как да постъпя. Какво мога да сторя? Защо не ми кажете какво мога да сторя?“

„Защото наистина смятам, че едва ли може да се направи нещо — отвърна господин Фулъртън. — Най-доброто, което можете да направите, е да си признаете всичко.“

„Ако кажа това, което вие искате от мен, то ще бъде лъжа, а не истина. Тя направи това завещание. Тя го написа. Каза ми да изляза от стаята, докато другите го подпишат.“

„Срещу вас има доказателства, както знаете. Има хора, които ще кажат, че госпожа Луелин-Смит често не е знаела какво подписва. Имало е няколко документа от различен вид и тя невинаги е препрочитала каквото са й поднасяли за подпис.“

„Тогава излиза, че не е знаела какво говори.“

„Мило дете — каза господин Фулъртън, — най-голямата надежда за вас е фактът, че нарушавате закона за пръв път, че сте чужденка и че си служите с английски език доста слабо. При подобни обстоятелства бихте могли да се отървете с много лека присъда, а може дори да ви осъдят само условно.“

„О, думи! Само думи! Ще ме затворят и никога няма да ме пуснат.“

„Говорите глупости“ — изрече господин Фулъртън.

„По-добре ще е да избягам, да избягам и да се скрия така, че никой да не може да ме намери.“

„Веднъж издадат ли заповед за задържането ви, ще те открият.“

„Няма, стига да го сторя бързо, ако тръгна веднага, ако някой ми помогне. Бих могла да избягам. Да се махна от Англия. С кораб или със самолет. Бих могла да намеря някого, който фалшифицира паспорти или визи, или каквото е нужно. Някой, който ще направи нещо за мен. Имам приятели. Има хора, които ме обичат. Някой може да ми помогне да изчезна. От това се нуждая. Мога да си сложа перука. Мога да вървя с патерици.“

„Чуйте ме — каза адвокатът с целия си авторитет, — аз ви съжалявам. Ще ви пратя при един добър адвокат, който ще стори всичко възможно за вас. Откажете се от мисълта да изчезнете. Това са детски приказки.“

„Имам достатъчно пари. Спестявах. — А после добави: — Вие проявихте любезност, разбрах го, но нищо не можете да направите заради закона. Някой обаче ще ми помогне. Ще ми помогне. И ще избягам там, където никой никога не ще ме открие?“

„Никой — мислеше Фулъртън — не я откри.“ Той се чудеше — да, чудеше се къде е тя, къде е или къде би могла да бъде.