Празникът на Вси светии

Осма глава

В „Пайн Крест“ часът беше шест. Еркюл Поаро хапна от наденичката и отпи от чая. Той беше силен, а за Поаро това означаваше, че бе почти безвкусен. Докато наденичките пък бяха изключително апетитни, приготвени отлично. Той погледна одобрително през масата към госпожа Маккей, която председателстваше над големия кафяв чайник.

Елспет Маккей не приличаше на брат си. На всички негови широки и заоблени черти при нея съответстваха тесни и ъгловати. Имаше тясно и слабо лице и преценяваше заобикалящия я свят с проницателен поглед. Беше тънка като игла и все пак имаше известна прилика помежду им — главно в очите и силно подчертаната челюст. Поаро си помисли, че на всеки от тях можеше да се разчита за разумно мнение и здравомислеща преценка. Единствената разлика би била в това, че вероятно биха се изразили по различен начин. Полицейският началник Спенс щеше да говори бавно и внимателно в резултат на последователна мисъл и целенасоченост. Докато в съжденията си сестра му би скачала бързо, като котка върху мишка.

— Изключително много неща зависят — каза Поаро — от характера на това дете, Джойс Рейнолдс. А това ме озадачава най-много.

Той погледна въпросително към Спенс.

— Нищо не мога да ви кажа — обади се полицейският началник. — Не съм живял тук достатъчно дълго. По-добре попитайте Елспет.

Поаро погледна през масата и повдигна въпросително вежди. Както можеше да се очаква, жената не се забави с отговора си.

— Според мен това момиче си беше една малка лъжкиня — каза тя.

— Значи човек не е можел да разчита и да вярва на онова, което твърди?

— Не, разбира се. Все разказваше измислици, при това доста добре. Но никога не съм й вярвала.

— Говорела ги е, за да се изтъкне, така ли?

— Точно така. Сигурно вече сте чули за индийската история, нали? Да знаете, че мнозина й повярваха. Цялото семейство заминало на почивка. Ходили някъде в чужбина. Не зная дали баща й и майка й или чичо й и леля й са били в Индия, но като се върнала от тази почивка, започнала да разказва фантастични истории как и тя била с тях. Добре я беше скалъпила тази история — за махараджи, за лов на тигри, за слонове — о, чудесно беше да я слуша човек и много от тукашните хора й повярваха. Но аз веднага разбрах, че говори повече, отколкото може да се е случило. Отначало помислих, че е възможно и че само малко преувеличава. Но всеки път историята се украсяваше с нови неща. Тигрите станаха толкова много, че повече нямаше накъде. Слоновете също. И преди беше разказвала подобни невероятни истории.

— И все, за да привлече внимание ли?

— Ами да, така е. Беше нещо невероятно.

— Не можеш да твърдиш, че само защото едно дете е разказвало за пътешествие, което не е направило — обади се Спенс, — то винаги е лъжело.

— Може и да не е така — настоя Елспет, — но бих казала, че по-скоро е вярно.

— Следователно мислите, че щом Джойс Рейнолдс е разправяла, че е видяла убийство, то по-вероятно е тя да лъже и вие няма да й повярвате?

— Така смятам — каза госпожа Маккей.

— Може да грешиш — рече брат й.

— Да — отвърна тя. — Всеки може да сгреши. Прилича на приказката за лъжливото овчарче.

— Следователно, ако обобщим…

— Все пак ще кажа, че според мен е малко вероятно да е говорила истината. Но аз съм справедлив човек. Може и да е било вярно, може наистина да е видяла. Не чак такова нещо, каквото е казала, но все пак нещо.

— И затова е била убита — каза Спенс. — Не бива да забравяш това, Елспет — била е убита.

— Така е. И ето защо казвам, че може и да се лъжа за нея. Ако действително е така, съжалявам. Но попитай някого, който я познава, и ще ти кажат, че просто й е идвало отвътре да лъже. Да не забравяме, че е била на празненство и е била развълнувана. Искала е да направи впечатление.

— Наистина никой не й е повярвал — отбеляза Поаро.

Елспет Маккей тръсна глава недоверчиво.

— Чие убийство би могла да види тя? — попита детективът. Той погледна първо към брата, после към сестрата.

— Ничие — решително отвърна госпожа Маккей.

— Несъмнено тук е имало смъртни случаи през последните, да кажем, три години.

— О, да, естествено — изрече Спенс. — Съвсем обикновени случаи — възрастни хора или инвалиди, или пък някоя пътна катастрофа…

— И нищо необичайно, нищо неочаквано?

— Ами… — Елспет се колебаеше. — Всъщност…

Спенс я изпревари.

— Записал съм няколко имена тук. — Побутна едно листче към Поаро. — Ще ви спести известни неприятности да разпитвате хората.

— Това предполагаеми жертви ли са?

— Не бих ги нарекъл точно така. Да речем в рамките на възможното.

Поаро зачете на глас:

— Госпожа Луелин-Смит, Шарлот Бенфийлд, Джанет Уайт, Лесли Фериър. — Той прекъсна, погледна през масата и повтори първото име: — Госпожа Луелин-Смит.

— Възможно е — каза госпожа Маккей. — Да, може да има нещо там. — Добави една дума, която прозвуча като „опера“.

— Опера ли? — погледна той озадачено. Не беше чувал за никаква опера.

— Излязла една вечер — каза Елспет — и повече ни се чу, ни се видя.

— Госпожа Луелин-Смит?

— Не, не тя. Момичето-опера. За нея изобщо не е било проблем да е сложила нещо в лекарството й. И тя наследи всичките пари, нали? Или поне така е смятала тогава.

Поаро погледна Спенс въпросително.

— И оттогава нищо не се е чуло за нея — каза госпожа Маккей. — Тези чужденки са все една стока.

Изведнъж значението на думата „опера“ стана ясно на Поаро.

— Аха, момиче-au pair3 — каза той.

— Точно така. Живееше при старата дама и една или две седмици след като тя почина, това момиче опера просто изчезна.

— Сигурно с някой мъж — отбеляза Спенс.

— И да е така, никой не знае нищо за него — добави Елспет. — При това тукашните хора доста приказват и обикновено знаят кой с кого ходи.

— Никой ли не се усъмни относно смъртта на госпожа Луелин-Смит? — попита Поаро.

— Не. Тя страдаше от сърце и докторът често я посещаваше.

— Но сте поставили името й на първо място в списъка, приятелю, нали?

— Ами тя беше богата жена, много богата. Смъртта й не бе неочаквана, но бе внезапна. Казвам между другото, че доктор Фъргюсън беше малко изненадан. Мисля, че той очакваше тя да живее по-дълго. Но на лекарите им се случват такива изненади. Тя не беше от тези, които изпълняват лекарските предписания. Не трябваше да се преуморява, но тя правеше каквото й харесва. Беше страстна градинарка, а това не помага много при сърдечни заболявания.

Сега Елспет Маккей взе думата:

— Дойде тук, когато здравето й беше вече поразклатено. Преди е живяла в чужбина. Дойде тук, за да е близо до племенниците си — господин и госпожа Дрейк — и купи Куори Хаус. Голям дом във викториански стил, като с него вървеше и занемарена каменоломна, и тя го купи именно заради нея. Пръсна хиляди лири, за да превърне тази каменоломна в „потънала“ градина или как му казват на това. Някъде от Уисли докара специален градинар, за да я проектира. О, трябва да ви кажа, че заслужава да се види.

— Ще отида да я видя тогава — каза Поаро. — Кой знае — може пък там да ми хрумне някаква идея?

— Да, на ваше място бих отишла. Заслужава си!

— Значи била богата, така ли?

— Мъжът й бил голям корабостроител. Имаше много пари.

— Смъртта й не беше неочаквана заради състоянието на сърцето й, но бе внезапна — поясни Спенс. — Никой не се усъмни, че смъртта може да се дължи на нещо друго, а не на естествени причини. Сърцето й спряло или както лекарите го наричат — коронарна… е, не мога да си спомня точно.

— Никой ли не поиска да се направи разследване?

Спенс поклати глава.

— Известни са такива случаи — каза Поаро. — Казвате на някоя възрастна жена да внимава, да не тича нагоре-надолу по стълбите, да не се занимава по цял ден с градината и т.н., и т.н. Но ако си имате работа с енергична жена, която е била запалена градинарка през целия си живот и в повечето случаи е постъпвала както й се харесва, то тя няма да се отнесе към лекарските съвети с необходимата сериозност.

— Това наистина е така. Госпожа Луелин-Смит направи чудо от каменоломната. По-точно постигна го художникът. Три или четири години двамата работиха над това. Била видяла някаква градина, доколкото помня, в Ирландия, където ходила на обиколка по градините, организирана от „Нашънъл Тръст“. Взела оттам модел и просто преобрази мястото. О, наистина човек трябва да я види, за да повярва.

— Значи имаме работа с естествена смърт — каза Поаро, — потвърдена от местния лекар. Това същият лекар ли е, който е тук сега? И с когото имам среща?

— Да, това е доктор Фъргюсън. Той е около шейсетгодишен, добър лекар е и хората го обичат.

— Но допускате, че смъртта й може да не е била естествена. Има ли и друга причина, освен казаното дотук, което да ви кара да мислите така?

— Най-вече момичето-опера — каза Елспет.

— Защо?

— Ами сигурно е подправило завещанието. Кой друг ще е?

— Явно не сте ми казали още всичко — рече Поаро. — Какво е това подправено завещание?

— Вдигна се малко шум при легализиране на завещанието на старата дама.

— Ново ли е било това завещание?

— Ами казаха, че е имало… как беше? Имало е допълнение към него.

Елспет погледна Поаро, който кимна разбиращо.

— Правила е завещания и по-рано — обади се Спенс.

— Горе-долу все едни и същи — дарения с благотворителна цел, завещания за стари прислужници, но основната част от богатството си винаги определяше за племенника си и жена му, които бяха най-близките й роднини.

— А това допълнение?

— Оставила всичко на момичето-опера — каза Елспет. — „За преданите грижи и добрина“. Нещо подобно.

— Разкажете ми тогава още за тази девойка.

— Тя е някъде от Средна Европа. Страната е с някакво много дълго име.

— Колко време е била при старата дама?

— Малко повече от година.

— Винаги я наричате „старата дама“. На каква възраст беше?

— Над шейсет. На шейсет и пет или шест.

— Това не означава, че е била много стара — отбеляза Поаро прочувствено.

— При всички положения е направила поне няколко завещания — обясни Елспет. — Както каза и Бърт, всичките почти едни и същи. Все оставяше пари за благотворителни цели и сигурно просто е сменяла получателите или е решавала да дава различни подаръци на възрастни прислужници и други подобни. Но основната част от парите винаги е била за племенника и съпругата му, струва ми се, а също и за някакъв възрастен братовчед, който обаче починал преди нея.

Едноетажния дом, който построи, остави на художника — да живее там, докато желае, а също и известен доход за поддръжка на градината в каменоломната, която да бъде достъпна за посетители. Нещо от този род.

— Предполагам, че семейството е поставило под въпрос уравновесеността на госпожа Луелин-Смит, както и това, че навярно е имало неблагоприятна външна намеса.

— Възможно е да се е стигнало дотам — изрече Спенс. — Но адвокатите веднага се заловили здравата с подправеното допълнение. Явно фалшификацията не е била много сполучлива и я забелязали веднага.

— Всичко сочело, че момичето-опера е могло да го стори доста лесно — каза Елспет. — Разбирате ли, тя е писала много от писмата на госпожа Луелин-Смит, защото старата дама не одобрявала да се изпращат до приятелите й писма, написани на машина. Ако писмото не било делово, тя казвала: „Напишете го на ръка, като се стараете да наподобите моя почерк, и го подпишете с моето име.“ Госпожа Миндън, чистачката, я чула да казва така един ден и предполагам, че чужденката е свикнала да го върши и е усвоила почерка на работодателката си. Сигурно тогава й е хрумнало да го направи и да избяга. Така е станало. Но както казах, адвокатите били много внимателни и го забелязали.

— Адвокатите на госпожа Луелин-Смит ли?

— Да. „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“. Много уважавана фирма в Медчестър. Винаги са се занимавали с нейните правни въпроси. Както и да е. Та те наели експерти, разпитали много народ, момичето също било разпитано и тогава усетило накъде отива работата. И един ден просто излязло, като оставило половината си багаж. Тъкмо се подготвяли да възбудят съдебно дирене срещу нея, но тя не изчакала. Просто изчезна!

В действителност никак не е трудно да излезеш от тази страна, ако го сториш навреме. Ами че всеки може да отиде до Франция за един ден без паспорт и ако има уговорка с някого там, нещата могат да се уредят бързо и без много шум. Вероятно се е върнала в собствената си страна или е променила името си, или е отишла при приятели.

— Всички ли мислеха, че госпожа Луелин-Смит е починала от естествена смърт? — попита Поаро.

— Да. Не помня някой да го е поставял под въпрос! Само казвам, че е възможно, защото и преди е имало случаи, когато лекарят не е подозирал нищо. Да предположим, че Джойс е чула нещо, чула е момичето-опера да дава лекарство на госпожа Луелин-Смит, при което старата дама казва: „Това лекарство има по-различен вкус отпреди.“ Или „горчи ми“ или „много е особено“.

— Човек би помислил, че самата ти подслушваш тук и там, Елспет — каза Спенс. — Въобразяваш си.

— Кога почина тя? — попита Поаро. — Сутринта, вечерта, на закрито, навън, у дома си или извън дома си?

— О, умря си вкъщи. Един ден се върнала от градината, където се занимавала с нещо, и дишала доста тежко. Казала, че е много уморена и си легнала. А после, с две думи, не се събудила вече. Което пък от медицинска гледна точка е напълно естествено.

Поаро извади малък бележник. Страницата вече беше озаглавена „Жертви“. По-надолу той написа „Номер 1 — госпожа Луелин-Смит“. На следващите страници написа другите имена, които Спенс му бе дал, а после попита:

— Шарлот Бенфийлд?

Бившият полицай отговори веднага:

— Шестнайсетгодишна продавачка в магазин. Била намерена на пътеката близо до Куори Уд с многобройни наранявания по главата. Били заподозрени двама младежи и двамата са излизали с нея от време на време. Нямало доказателства.

— Те помогнаха ли на полицията по време на разследването? — попита Поаро.

— Точно така — това е изразът, който се употребява винаги. Само че не помогнаха кой знае колко. Бяха изплашени. Изрекоха няколко лъжи, противоречаха си. Но би могъл да бъде всеки от тях.

— Нещо повече за тях?

— Питър Гордън, на двайсет и една години. Безработен. Хващал се е на работа, но не се е задържал. Мързелив. Хубавец. Веднъж или два пъти е задържан за дребни кражби. Не е регистриран за насилие. Дружи с една банда вероятни бъдещи престъпници, но е успявал да се държи настрани от големи неприятности.

— А другият?

— Томас Хъд. Двайсетгодишен. Заеква. Стеснителен, нервен. Искал да стане учител, но не успял. Майка му е вдовица. От тези е, дето не дават перце да падне върху момченцето им. Не била много благосклонна към приятелките му. Искала да не се отделя от полите й. Работел е в книжарница. Нищо криминално срещу него, но е възможна определена психическа нестабилност. Девойката много го е разигравала. Ревността може да е причина, но няма доказателства за завеждане на дело. И двамата имаха алиби. За Хъд бе майка му. Беше готова да се кълне до второ пришествие, че си е бил вкъщи при нея цялата вечер, а никой не можеше да каже противното или че го е виждал някъде другаде или в близост до мястото на убийството. За Гордъи пък гарантираха някои от онези негови приятели с лошо име. Не беше много убедително, но не можеше да се отхвърли.

— Кога се случи това?

— Преди година и половина.

— И къде?

— До една нива недалеч от Удли Комън.

— На половин километър — каза Елспет.

— Близо до дома на Джойс?

— Не, от другата страна на селото.

— Не ми се струва да е убийството, за което е говорила Джойс — изрече Поаро замислено. — Ако видиш как някой момък здраво налага девойка по главата, веднага ще си помислиш за убийство, нали? И няма да чакаш цяла година, за да се сетиш, че е било убийство.

Той прочете още едно име.

— Лесли Фериър.

Спенс се обади пак:

— Чиновник в адвокатска кантора, на двайсет и осем години, работил при „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“, Маркет Стрийт, Медчестър.

— Адвокатите на госпожа Луелин-Смит, ако не греша.

— Да, същите.

— И какво се е случило с Лесли Фериър?

— Прободен в гърба. Недалеч от кръчмата „Грийн Суон“. Говореше се, че имал връзка с жената на собственика, Хари Грифин. Наистина доста си я биваше, а и все още си я бива. Само дето зъбите й са малко по-големички. Пет или шест години по-възрастна от него, но тя си падаше по по-млади.

— Оръжието?

— Ножът не бе намерен. Говореше се, че Лес е скъсал с нея и започнал да се среща с друга, но не се разбра коя е другата.

— Аха! И кого заподозряха в случая? Собственика или съпругата му?

— Имате право — каза Спенс. — Би могъл да бъде всеки от тях. По-скоро съпругата. Тя е наполовина циганка и е много темпераментна. Но съществуват и други вероятности. Нашият Лесли не беше безгрешен. Малко след като навърши двайсет години, си създаде неприятности, подправяйки свои сметки. Опит за фалшификация. Разправяха, че бил от лошо семейство. Тогава работодателите му се застъпиха за него. Получи лека присъда и когато излезе от затвора, го взеха на работа във „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“.

— И след това се поправи?

— Е, няма доказателства. Изглежда, че се промени, поне доколкото ставаше дума за работодателите му. Но се беше забъркал в няколко съмнителни сделки с приятелите си. Беше мошеник, но пипаше внимателно.

— А другата версия?

— Че може да е бил намушкан от някой свой приятел с лоша слава. Попаднеш ли в такава среда, чака те нож, ако решиш да се измъкнеш.

— Нещо друго?

— Имал е доста голяма сума в сметката си в банката. Внесени в брой. Не можа да се разбере откъде са парите. Това само по себе си е подозрително.

— Вероятно са били присвоени от „Фулъртън, Харисън и Ледбетър“ — загатна Поаро.

— Отричат. Казаха, че наели счетоводител да провери нещата.

— В полицията нямат ли представа откъде може да са дошли парите?

— Не.

— И отново — каза Поаро — като че ли не е убийството, което е видяла Джойс.

Той прочете последното име:

— Джанет Уайт.

— Намерена удушена на прекия път от училището към дома й. Живеела с още една учителка, Нора Амброуз. Според Нора Амброуз Джанет Уайт споменавала, че се страхувала от някакъв мъж, с когото скъсала преди година, но който често й изпращал заплашителни писма. Нищо не се откри относно този мъж. Нора Амброуз не знаеше името му, не знаеше и къде точно живее.

— Аха! — възкликна детективът. — Тук може да има нещо.

Той направи един солиден знак срещу името на Джанет Уайт.

— Защо? — попита Спенс.

— Защото това повече прилича на убийство, което момиче на възрастта на Джойс може да е видяло. Може да е познала жертвата — учителка, която вероятно й е преподавала. Възможно е да не е познавала нападателя. Може да е видяла борба, да е чула кавга между жена, която познава, и някакъв непознат мъж. Но не се е замислила повече тогава. Кога е убита Джанет Уайт?

— Преди две години и половина.

— Ето и това — каза Поаро — приблизително съвпада по време. Освен това явно не е разбрала, че мъжът, когото вероятно е видяла с ръце около шията на Джанет Уайт, не я е прегръщал, а вероятно я е душал. Но разбира истината след време. — Погледна Елспет. — Съгласна ли сте с моите разсъждения?

— Разбирам какво искате да кажете — рече тя. — Но не тръгвате ли по погрешен път за цялата таз работа? Търсите жертва на минало престъпление, вместо да търсите човека, който е убил едно дете тук, в Удли Комън, преди не повече от три дни.

— Вървим от миналото към бъдещето — поясни Поаро. — Или пристигаме, така да се каже, отпреди две години и половина допреди три дни. И следователно трябва да обмислим — което вие без съмнение вече сте направили — кой измежду хората от Удли Комън, присъствали на празненството, може да е бил свързан с по-старо престъпление?

— Да постесним тогава обръча още малко — каза Спенс. — Разбира се, ако не грешим, като приемаме вашата презумпция, че Джойс е убита заради казаното от нея — защото била свидетел на убийство. Казала го е, когато са подготвяли празненството. А може и да грешим, като смятаме, че това е било причина за убийството, но аз не мисля, че грешим. Затова да приемем, че тя е казала това за убийството, и някой, който е присъствал там, я чува и действа незабавно.

— Кои са присъствали? — попита Поаро. — Предполагам, че знаете.

— Да, ето списъка.

— И сте го проверили внимателно?

— Да, два пъти го проверих. Не беше лесно. Ето осемнайсетте имена.

— Сигурен ли сте, че това са всички?

— Не — отвърна Спенс. — Не съм и не мога да бъда сигурен. Никой не може. Вижте, разни хора са носели по нещо. Някой донесъл цветни електрически крушки. Друг донесъл огледалца. Имало допълнителни блюда. Някой е услужил с пластмасова кофа. Хората идвали, разменяли по няколко думи и си отивали. Не оставали да помагат. Следователно такова лице може и да не е било забелязано и запомнено като едно от присъстващите. Но съм сигурен, че дори да е бил някой, който само е оставил ведро в салона, той е можел да чуе какво казва Джойс в приемната. Тя почти е крещяла. Не можем да се ограничим само с този списък, но това е най-доброто засега. Ето, погледнете. Направил съм кратки бележки срещу всяко име.

— Благодаря. Само един въпрос. Някои от тези хора сигурно вече са разпитани — тези, които са били на празненството. Дали някой от тях е споменал за казаното от Джойс?

— Мисля, че не. Няма го в протоколите от разпитите. За пръв път го чух от вас.

— Интересно — отбеляза Поаро. — Дори странно!

— Явно никой не го е сметнал за нещо сериозно — каза Спенс.

Детективът поклати замислено глава.

— Трябва да тръгвам, за да не закъснея за срещата с доктор Фъргюсън след приемния му час — каза. Сгъна списъка на Спенс и го сложи в джоба си.