Разбитата корона

Пролог

Мостът на Спасителя се извиваше над река Сторуей там, където тя течеше между Стийлхейвън и Стария град. Без съмнение бе наречен на почитаемия спасител на тевтонците, Арлор — героя от миналото, превърнал се в божество за невежите маси.

От средата на моста, обърнеш ли се на север, можеш да видиш как реката се простира в далечината, вие се през полета и гори. По пътя си към града тя носеше всякакви приношения от земята, плаващи отломки от Свободните държави и подути трупове от някой обречен народ.

Тя носеше и мишената на Гора.

Дъжд плющеше и мокреше наметалото му, отскачаше от моста и се стичаше на бърз порой в реката. От средата на моста Гора виждаше как към него се носи широка речна баржа, която газеше дълбоко във водата. Четирите гребла от всяка страна се потапяха в ритъм, дърпани плавно от силни гребци. На носа ѝ стоеше висок мъж със свалена качулка, въпреки лошото време. Гордата му осанка личеше отдалеч. Но това можеше да се очаква — той беше генерал на един от прочутите Свободни легиони, наемник, кален на бойното поле, майстор на меча и с остър ум — няма как иначе, щом още беше жив. Никой не можеше да оцелее начело на Свободен легион, ако не бе коварен и безмилостен. Никой не можеше да командва хора, които се бият за пари, без да е способен да надхитри онези, които ще се опитат да узурпират поста му.

Генералът беше обграден от хората си, все стари ветерани, готови да дадат живота си за него, макар че поне тук той не очакваше опасност. Това беше Стийлхейвън, центърът на властта в Свободните държави, и враговете му, свирепите хурти, бяха на стотици левги на север. Освен това те не бяха негови врагове — генералът още не беше предложил услугите на своя легион за защитата на Стийлхейвън.

А Гора трябваше да се погрижи това никога да не стане.

Баржата вече беше в обсега му и Гора посегна под наметалото за лъка от тисово дърво. В една кесийка на колана му имаше конопена тетива, намазана с пчелен восък, за да устоява на влагата. Дъждът накрая щеше да се просмуче в нея, но Гора нямаше да се бави толкова, че това да се отрази на изстрела му.

С едно бързо и плавно движение той опъна лъка и извади стрела от колчана. Никой не го видя, беше сам на моста в проливния дъжд. Портата в източния край бе охранявана от Зелени куртки, но те се бяха свили под навеса и не го виждаха. Долу в баржата генералът и хората му бяха заслепявани от дъжда, нямаше да го забележат, докато не станеше прекалено късно.

Гора се прицели през пороя в приближаващата баржа. Лекият вятър от Мидралско море духаше откъм гърба му и само щеше да ускори стрелата още повече.

Гора пое дъх, дъждът сякаш започна да се стича по-бавно. Той виждаше мишената си съвсем ясно, видя и пътя на стрелата в ума си. В този миг на неподвижност, в който времето сякаш спря в очакване, той отпусна тетивата.

Стрелата беше точна; генералът на наемниците дори не можеше да види през пороя как тя лети към главата му, носи се през въздуха и острието ѝ се върти към целта. Гора стаи дъх, очакваше с трепет убийството.

И точно тогава се вдигна щит. Един от наемниците бе скочил да защити своя генерал и стрелата прониза дървото, но не достигна целта си. На баржата избухна истински ад, когато останалите наемници се втурнаха към водача си, изградиха стена от щитове и закрещяха на гребците да се насочат към по-близкия бряг.

Нямаше време да съжалява за провала или да се чуди как охранителят бе успял да отбие така ловко стрелата. Гора скочи на парапета на моста и отметна наметалото си назад, за да достига по-лесно колчана. Баржата забави ход, гребците трескаво се нагласяха на местата си, за да я обърнат срещу течението. Веслата пляскаха във водата, мъже сумтяха, пара се вдигаше от потните им тела.

Стрелите жужаха една след друга от лъка на Гора, в бърза последователност. Гребец извика от болка, когато една от тях се заби в гърба му, други две вече летяха със свистене към жертвите си. Сякаш имаше цяла редица стрелци. Осем стрели, осмина мъртви мъже — последният гребец успя да се изправи и се извърна в напразен опит да избегне съдбата си, но не беше достатъчно бърз. Безжизненото му тяло се стовари във водата щом Гора изстреля и последната стрела.

Охранителите на генерала стояха пред него и го пазеха с щитовете си. Дори най-добре прицеленият изстрел нямаше да пробие защитата им, затова Гора чакаше. Без гребци баржата се носеше по водата и се приближаваше към моста с течението на Сторуей. Гора се взираше в нея, хората на генерала го гледаха предпазливо, извадили мечове и вдигнали щитовете си. Но той не направи нищо, позволи на баржата да мине под моста.

Още щом тя изчезна от погледа му, Гора хвърли лъка и колчана, стъпи на парапета и се хвана за колоната, за да може да се преметне под моста. Приземи се на кърмата на баржата, стиснал рапира и дълъг нож. Бързо преценяваше четиримата, които пазеха генерала, търсеше слабите им места. Не го беше планирал така, но Бащата бе категоричен: генералът трябваше да умре. Гора трябваше да се приспособи към ситуацията, да ги отвее като силен вятър през клоните. Той знаеше дълга си. Неговата жертва нямаше да се измъкне.

Трима от мъжете тръгнаха нестабилно по палубата на люлеещата се баржа, а четвъртият, онзи, който беше спрял стрелата, остана назад, като последна защитна линия. Тримата воини приближаваха с вдигнати щитове и сведени мечове. Гора бе впечатлен от дисциплината им — макар и пред един нападател, те оставаха нащрек. Тези мъже бяха опитни и той трябваше много да внимава, но това не означаваше, че ще ги чака да поемат инициативата.

Отскочи настрани, отблъсна се от планшира и се хвърли към първия боец. Наемникът вдигна щита си, за да отбие рапирата му, но Гора вече беше променил атаката си, изрита към него, преди да се приземи, и изби щита нагоре. Рапирата полетя към войника и той, осъзнал, че е свалил защитата си, отчаяно замахна с меча. Гора се извъртя, острието разпори само туниката му и ножът му се заби между ребрата на наемника. Веднага щом той политна назад, нападна втори. Гора вече се въртеше и отби удара с рапирата. Ножът му се стрелна напред и се заби във врата на войника. Той се ококори и изскърца със зъби от болка. Гора прочете в очите му, че знае, че е обречен и нищо не може да стори. Издърпа рязко ножа си от него и войникът падна назад, като притискаше с ръка раната си, за да спре шуртящата кръв.

Третият наемник налетя с яростен вик, но гласът му почти потъна в шума от пороя. Беше вдигнал щита, за да избута врага си във водата. Гора изчака до последния миг. Тогава приклекна, заби рапирата си под щита и остави наемника сам да се наниже на нея, воден от инерцията. Мъжът закова на място, мечът и щитът изтракаха на палубата, преди и той да се стовари след тях.

Гора видя как в очите на генерала проблесна страх, но знаеше, че последният от воините му е най-опасен.

Баржата вече излизаше изпод моста, надолу по реката, към морето, но без кормчия на руля се въртеше като попаднала във водовъртеж.

Последният охранител вече беше спасил своя генерал от стрела, която нямаше как да види, камо ли да отбие. Но това не безпокоеше Гора — не беше възможно този човек да е обучен така, както Бащата обучаваше своите убийци. Нямаше как да му е равен.

Баржата подскочи рязко и Гора нападна, искаше атаката му да изглежда прибързана, за да накара наемника да реагира. Но той остана на мястото си, приведен зад щита. Гора направи измамно движение наляво, надясно, после пак наляво и замахна с рапирата, но наемникът очакваше това и лесно я блокира с щита. Гора се отдръпна, готов за нов сблъсък, готов да посече с ножа ръката, с която наемникът държеше меча си, но сблъсък не последва.

— Убий го — изкрещя генералът. — Какво чакаш?

Но наемникът не помръдваше. Гора почти изпита съчувствие към него — явно беше много по-добър воин от командира си и безспорно лоялен. Въпреки всичко той стоеше на пътя му към мишената и трябваше да умре.

Гора скочи настрани, избегна меча на наемника и се прицели в генерала. Като видя опасността за командира си, последният защитник се хвърли да посрещне удара. Гора бе разчитал на неговата лоялност — и на решимостта му да защити водача си. Лоялност, която щеше да му струва скъпо.

Гора се извъртя насред скока и заби рапирата покрай щита право към сърцето на войника. В последно усилие да се спаси, мъжът вдигна меча си и острието на Гора го прониза в рамото. Наемникът изрева от болка, а Гора бързо измъкна рапирата си и се приготви за смъртоносния удар. Наемникът отстъпи назад, когато Гора замахна отново, но в този миг баржата се удари в огромната каменна стена покрай реката и се наклони силно. Наемникът изгуби равновесие и падна във водата в мига, в който дървените трупи се разцепиха с трясък.

Палубата бързо започна да се пълни с вода, а Гора се обърна към генерала. Той беше извадил меча си и лицето му бе разкривено от гняв, но в очите имаше страх.

Гора тръгна по покритата с вода палуба, а баржата отново се стовари в стената. Той чуваше как дървото се пропуква и цепи с трясък, който надделяваше над шуртенето на проливния дъжд. Генералът беше приклекнал на носа и стискаше меча си в отбранителна позиция. Това нямаше да възпре Гора.

Генералът изрева от гняв и се хвърли в атака, но беше стар и бавен, отдавна преминал разцвета си. Гора лесно отби непохватния удар. Остриетата се срещнаха със звън и мечът на генерала отлетя встрани, а Гора заби рапирата в гърдите му и после я издърпа окървавена. За миг генералът изглеждаше смаян, сякаш не можеше да повярва, че умира. След това светлината в очите му бавно угасна и тялото му се свлече на палубата.

Гора видя, че баржата се насочва право към каменната опора на порутения мост Карион. Изчака на наводнената баржа да се приближи до лобното си място и в мига преди сблъсъка скочи от носа, вкопчи се в порутената колона и се издърпа нагоре. Баржата се заби в остатъците от моста, разкъса се на две и реката бързо я погълна. Телата на генерала и хората му бяха понесени към коварната прегръдка на Мидралско море.

За Гора не беше трудно да изкачи стената на Стийлхейвън. Не беше трудно и да остане незабелязан от Зелените куртки, които бяха пренебрегнали задълженията си, за да се скрият от дъжда.

Улиците бяха пусти, прочистени от проливния дъжд. Гора бе доволен от това; предпочиташе студ и дъжд, отколкото да търпи многобройната тълпа, която пъплеше из града сякаш в ступор. Мразеше ги, мразеше този град, но беше обвързан с него заради предаността си към Бащата на убийците. Нищо никога нямаше да накърни тази преданост.

Не след дълго беше отново в светилището, където гъстият мрак на подземните тунели му предложи убежище от дъжда. На места те бяха наводнени, защото дъждовната вода ги беше превърнала в подземни реки, но Гора знаеше тайните пътища и скоро се озова в централната пещера.

Коленичи тихо в очакване на Бащата. Можеше да чака дълго; Бащата на убийците се появяваше когато реши и Гора понякога чакаше с дни. Този път обаче Бащата нямаше търпение да разбере дали синът му е успял.

— Генералът? — чу се дълбок глас от мрака.

— Е мъртъв — Гора не каза колко трудно му се удаде това убийство.

Бащата се приближи.

— Доволен съм — рече той и пристъпи на мигащата светлина на факлите. Лицето му беше изпито и угрижено. От дни скърбеше за загубата на Планина и дори повече — за загубата на Река, любимия му син. Гора мразеше Река заради това. А сега го мразеше повече от всякога заради неговото предателство и онова, което бе сторил на Баща им.

— Живея, за да служа, татко. Живея, за да убивам враговете…

— Зная, синко — прекъсна го Бащата. В гласа му се усещаше раздразнение и за миг Гора се запита дали няма да усети жилото на камшика, но Бащата само сложи длан на главата му. — Ти си най-преданият от всички, единственият син, който ми остана. И аз имам още една задача за теб.

— Каквото заповядаш, татко — отвърна нетърпеливо Гора, копнееше за още един шанс да го накара да се гордее с него. Видя, че Бащата държи два железни гвоздея и ги потърква с палец и показалец, сякаш това го успокояваше.

— Може да не си толкова готов, когато чуеш каква е задачата.

— Ще направя каквото поискаш.

Бащата се усмихна.

— Зная, синко.

Отстъпи крачка назад и му даде знак да се изправи. Гора се подчини, нетърпелив да научи какво се иска от него.

— Река е в залива Кеидро. Господарите на Змийския път вече са принудени да действат и задачата му е почти изпълнена. Ти ще тръгнеш към Алук Вадир. Когато Река завърши мисията си, ще отиде там, за да получи следващите си заповеди — Бащата се взираше в Гора. — И там ще го убиеш.

Гора разбра думите му, но не можа да повярва на ушите си. Друг път би се подчинил незабавно, вече щеше да е тръгнал да изпълни повелята на Бащата, но сега поклати глава.

— Но ние сключихме с него съглашение. Той изпълни своята част от сделката. Защо ще го…?

— Нима оспорваш заповедите ми, Гора?

Думите на Бащата го жилнаха по-страшно от камшик и Гора бързо сведе засрамено глава.

— Не, татко. Ще сторя каквото наредиш.

Бащата на убийците сложи ръка на рамото му и пак каза:

— Знам, че ще го сториш, синко — говореше спокойно, забравил за раздразнението си. — Разбирам тревогата ти; дадохме дума и трябва да я изпълним, защото без чест сме нищо. Но има по-важни неща, Гора. Неща, които ти още не можеш да разбереш.

Гора вярваше на Баща си, вярваше в думите му и можеше само да предполага, че тези „неща“ са свързани със съобщението и кожената кесия, доставена преди толкова време от чужденеца-вестител. Оттогава Бащата, който обикновено беше овладян, се държеше странно, настроението му рязко се променяше, ставаше почти тревожен и това безпокоеше Гора. Понякога виждаше как Бащата се взира в торбата и устните му се движат безмълвно, но никога не събра кураж да го попита какво има вътре.

За някои неща просто не биваше да пита.

— Не е нужно да разбирам, татко. Ще сторя каквото поискаш — и все пак се чудеше дали това е желание на Бащата, или на господаря Амон Туга, на когото Бащата, изглежда, беше задължен.

— Това ме радва, синко. Знам, че искам твърде много. Река е твой брат и е естествено да си запазил някакви чувства към него.

— Нищо не ме свързва с този предател.

Бащата на убийците се усмихна.

— Неговото предателство те изгаря, както изгаря и мен. Но не се бой. Ще получиш своето възмездие. И аз ще получа моето — той вдигна металните пирони към устните си, сякаш те му носеха утеха.

Гора сбърчи чело.

— Така ли, татко?

— Да. Любимата кралица на Река е още жива, но преди брат ти да умре, ти ще му кажеш, че нашето споразумение няма стойност, защото той е предател. Докато стигнеш до него, аз вече ще съм изтръгнал сърцето на любимата му и ще съм го положил в краката на Амон Туга.

— Тогава тръгвам веднага — каза Гора.

Докато излизаше от пещерата, той усещаше погледа на Бащата, усещаше и тежестта на тази задача в сърцето си.

Река ги беше предал, беше убил Планина и бе обърнал гръб на Бащата. Но беше ли редно да нарушават споразумението — дори то да бе сделка с предател?

Редно или не, Гора знаеше, че няма избор.

Река скоро щеше да умре. Неговата кралица — също.