Разбитата корона

Тридесет и три

Уейлиън никога не беше стъпвал в Търговския квартал и със сигурност не очакваше да види това. Първо, той едва ли можеше да се нарече „квартал“, защото се простираше между Квартала на Короната и река Сторуей. Уейлиън очакваше да види оживление и глъчка, улици, огласявани от звънтене на чукове и жужене на триони, изпълнен с всякакви аромати въздух.

Всъщност улиците бяха почти пусти и смърдяха също толкова зле, колкото и останалата част на града. Той подмина пивоварна и кожарска работилница и смесените миризми почти преобърнаха стомаха му. Един ковач ковеше конски подкови до друг, който правеше медни обръчи за бъчви, и трясъкът на сражаващите се чукове създаваше такава нестройна шумотевица, че той беше принуден да си запуши ушите.

Трудно се ориентираше из тесните улички. Едва когато вече имаше чувството, че е обиколил всяка от тях, откри къщата, която търсеше.

Тя беше тясна и се издигаше между тъкачница и свещарница. За разлика от повечето жилищни сгради в тази част на града, изглеждаше стабилно построена; камъните бяха еднакви, дървото на вратата бе наскоро лакирано, а дръжката на мандалото беше полирана до блясък. На стената до вратата висеше бронзова табелка, на която беше гравирано: Секвеус Кале — писар. Уейлиън едва се сдържа да не размаха юмрук във въздуха от радост и почука три пъти на вратата.

Сякаш след цяла вечност се чу дрънчене на ключове и вратата се отвори със скърцане, ограничавана от дебела верига. Появи се печалното лице на старец. Чертите му бяха провиснали от възрастта, а сивата коса стигаше до брадичката му. На острия му нос имаше очила с дебели стъкла, които правеха очите му огромни.

— Да? — попита мъжът.

— Секвеус Кале? — попита Уейлиън.

— Аз съм, какво ще обичаш?

— Казвам се Уейлиън Грим. Изпращат ме от Кулата на Магистрите. Вашият чирак, Джозая Клум, трябва да дойде по спешност. — Уейлиън извади запечатания с восък свитък, който Гелредида му беше дала.

Секвеус го взе с разкривените си пръсти, когато Уейлиън го промуши през открехната врата, счупи печата с известни усилия и разви свитъка. Уейлиън гледаше как огромните му очи прелитат по редовете. Когато го прочете, старецът вдигна поглед и затръшна вратата в лицето му.

Е, браво на теб, Грим. Явно ставаш все по-добър! Магистра Гелредида ще се гордее с теб.

Въздъхна с облекчение, когато чу веригата да трака от другата страна на вратата и Секвеус отвори отново. Старецът не каза нищо, само се обърна и се затътри по коридора, а Уейлиън го последва.

Къщата миришеше на мухъл и на старо, всяка повърхност като че ли беше покрита с дебел слой прах. Коридорът беше опасан от лавици с книги чак до тавана, всеки рафт бе натъпкан до пръсване с древни подвързани с кожа томове. Секвеус беше натрупал по пода високи купчини жълтеещи свитъци и пергаменти с различни размери.

Уейлиън го последва в съседната стая. Светлина проникваше през четирите прозореца и пронизваше прашния въздух. Четири стабилни маси бяха подредени във формата на квадрат, като острови сред още купчини книги и пергаменти. До всяка маса седеше един от чираците на Секвеус, свел прилежно глава, а перата дращеха с калиграфска прецизност.

Трима от чираците бяха съсухрени и прегърбени. Така потънали в работата си, че приличаха на пародия на старците, в които един ден щяха да се превърнат. Със сигурност рано или късно щяха да заприличат на господаря си. Само един от тях още изглеждаше на истинската си възраст. Беше млад, с едри плещи и широка челюст.

— Джозая? — повика го Секвеус и най-едрият от чираците вдигна очи от пергамента, перото изглеждаше миниатюрно в ръката му. Не отговори, само ги гледаше безизразно. — Това е вестител от Кулата на Магистрите. Ще тръгнеш с него.

Джозая кимна послушно и се приближи. Уейлиън видя колко висок и едър е всъщност. Тази физика беше по-подходяща за тренировъчните плацове на рицарските ордени, където силата му щеше да бъде тренирана и калена, вместо да се хаби в кабинета на един стар учен.

— Здравей — каза му Уейлиън.

Момчето само го изгледа, сякаш му беше задал някаква много сложна загадка.

— Тръгвай, Джозая. Не карай магистрите да те чакат.

Уейлиън се обърна и го поведе към входната врата като крава, която трябва да бъде издоена.

Когато Секвеус затръшна вратата след тях, Уейлиън се обърна към Джозая.

— Няма за какво да се тревожиш — опита той да успокои младежа. — Мисля, че просто им трябват писари. Ще преценят уменията ти. Това е чудесна възможност, откъдето и да го погледнеш. Но съм сигурен, че ако предпочиташ да останеш при мастър Секвеус, те ще те разберат.

Уейлиън обаче не водеше Джозая в Кулата. Гелредида му беше наредила да отведе момчето на друг адрес в града.

Джозая само го погледна с дълбоко поставените си очи. Те вече не бяха така празни, а се взираха зорко и преценяващо. Уейлиън трябваше да признае, че това мъничко го притесни.

Кулата на Магистрите се намираше на североизток от Търговския квартал, а Уейлиън пое на юг. Момчето отначало вървеше кротко, но скоро стана ясно, че няма да го следва безропотно.

— Къде отиваме? — попита Джозая.

— Само малко отклонение — отвърна Уейлиън. — Няма за какво да се тревожиш.

— За втори път го казваш.

— Кое?

— „Няма за какво да се тревожиш“. Каза го вече два пъти. Което ме кара да мисля, че има за какво да се тревожа.

— Е…

— Какво става? — надигна глас Джозая. Той ставаше все по-заплашителен. Уейлиън ясно съзнаваше разликата в размерите им — Джозая лесно щеше да го повали на земята.

— Просто ще се отбия на едно място. Няма да продължи дълго.

Джозая се втренчи в него, сякаш търсеше някакви признаци за измама по лицето му. Уейлиън не можеше да стори друго, освен да отвърне на погледа му, докато едрото момче накрая се успокои.

— Добре тогава — каза той. — Да вървим.

Продължиха до северния край на Доковете. Морският въздух тук беше мразовит, студен вятър вълнуваше Мидралско море и свистеше из уличките на квартала. Уейлиън погледна крадешком листчето в ръката си, за да види пак адреса. Надяваше се, че ще го открие по-лесно от първия. Ако твърде много се замотаеше, щеше да проличи, че няма никаква представа къде отива.

За щастие, улиците на Доковете не бяха така заплетени като тези в Търговския квартал и Уейлиън скоро откри малката къща. Бръкна в джоба си за ключа и влязоха.

Въздухът вътре беше спарен, паяжините, които висяха от мебелите, приличаха на плътна дантела и бе очевидно, че от доста време никой не е влизал тук. Гелредида му беше казала да доведе Джозая и да я чакат, но колко дълго щеше да е това чакане? Как щеше да принуди този гигант да остане против волята си?

— Просто седни — каза му Уейлиън и избърса с ръка праха от един стол. — Няма да отнеме много време.

Изпита облекчение, когато Джозая седна, но после се запита какво да стори сега.

Вероятно трябва да започнеш някакъв очарователен разговор, Грими. Нали се сещаш — като разговорите, които вкарват дамите в леглото и свалят птичките от дърветата.

— Е, значи си писар? — каза той, защото не се сети какво друго да каже. — Сигурно е интересна работа.

— Не особено — отвърна Джозая и огледа стаята с отвращение. Уейлиън го разбираше — това място не можеше да се нарече дори дупка. — Всъщност е много скучно.

— Но старият мастър Секвеус изглежда мил човек.

— Той е заядлив, дърт глупак и колкото по-скоро пукне, толкова по-добре.

— Но сигурно е по-добре да работиш като писар, отколкото да правиш стрели за някакъв робовладелец — Уейлиън усещаше пробождане на жал, винаги когато си спомнеше за безпомощните сирачета в онази съборетина в Северната порта.

— Сигурно. Но не съвсем.

Уейлиън беше озадачен. Джозая очевидно не го беше грижа за Секвеус, нито осъзнаваше какъв късметлия е, че се е отървал от сиропиталището на Флетчър.

Озърна се към вратата, искаше му се Гелредида да се появи. Времето течеше много бавно и положението ставаше все по-смущаващо. С всеки изминал миг Джозая като че ли шаваше все повече на мястото си и се изнервяше.

— Виж какво — рече той и стана от стола си. — Няма да вися тук цял ден — в малката стаичка изглеждаше огромен.

— Но… няма да отнеме много време — отвърна Уейлиън, страхът му от провал пред Гелредида все още надмогваше страха му от Джозая.

— Това не е моя грижа. Предай почитанията ми на магистрите.

Тръгна към вратата, но Уейлиън се изпречи на пътя му. Опитът му да спре огромното момче беше комичен и той го знаеше.

— Може да си поговорим още малко — отчаяно искаше да го забави. — Какво беше да живееш в онзи приют? Сигурно ти е било трудно.

Джозая сбърчи чело.

— Беше точно толкова гадно, колкото си мислиш, но повече ме притеснява откъде знаеш, че съм бил там? Кой ти каза, че съм от сиропиталище? Кой ти каза, че съм бил едно от момчетата на Флетчър? Ако просто търсиш нови писари, откъде знаеш за миналото ми? И защо толкова се интересуваш от мен?

Отлични въпроси, Джозая. Ще ми се да можех да им отговоря.

— Ами… аз…

— Махай се от пътя ми.

Джозая изглеждаше твърдо решен. Уейлиън щеше да се провали отново.

— Не, не можеш да си тръгнеш все още — опита да събере мощта и авторитета на бъдещ магистър, но звучеше като сприхаво дете. — Трябва да изчакаме един човек. Тогава ще получиш отговори на всичките си въпроси.

— Майната ти — отвърна Джозая и посегна покрай него към дръжката на вратата.

Без да се замисли, Уейлиън стисна китката му. Тя беше дебела и едва успя да я обгърне с пръсти, но това не му се стори много важно, защото Джозая се извърна гневно към него.

Една ръка се стрелна напред, стисна Уейлиън за гърлото и го блъсна във вратата.

— Опитай се да ме спреш тогава? — изръмжа Джозая. — Е, какво ще направиш?

Уейлиън искаше да бъде едновременно непокорен и помирителен. За нещастие и двете не му се получиха заради ръката, която стискаше гърлото му.

В него се разгаряха гняв и унижение и за миг той си помисли, че ще може да демонстрира някаква мощ — мощта, която бе изпитал в Параклиса на Таласъмите и когато Ниро и Ференц дойдоха в стаята му да го заплашват.

Преди това да се случи обаче, Джозая го избута от пътя си, той се стовари тежко на пода и си удари главата в стената. Тогава гневът се устреми към повърхността. Не магически, не подклаждан от сили, а най-обикновен, студен гняв.

— Казах не! — изкрещя той, когато Джозая стисна дръжката на вратата. Със сила, която изненада и него самия, Уейлиън стана и се хвърли през стаята. Вкопчи се във врата на Джозая и увисна там, като краката му се полюшваха, докато здравенякът опитваше да се освободи.

Уейлиън продължи да виси на врата на Джозая, който се запрепъва през стаята и гъргореше задавено. Големите му ръце опитваха да откопчат Уейлиън, но без полза. Джозая нямаше да избяга оттук, Уейлиън нямаше отново да разочарова господарката си.

Джозая се препъна и се стовари върху един счупен стол, който се разпадна съвсем под тежестта му. Въздухът от гърдите на Уейлиън излетя и той беше принуден да отпусне хватката си. Размаха ръце в напразен опит да сграбчи ризата на Джозая, но той вече се беше претърколил и се изправяше. После се наведе и Уейлиън се втренчи в страховитите му очи.

— Ще те убия — изрева Джозая.

Ръката на Уейлиън задрапа зад него, докато не напипа нещо твърдо. Когато Джозая връхлетя, той се изправи и стовари нещото, което се оказа крак на стол, върху главата му. Джозая се строполи като пронизан от стрела.

Кракът на стола странно натежа в ръката на Уейлиън и той можеше само да стои и да се взира в тялото пред него.

По дяволите, какво направи? Ти взе, че го уби. Гелредида ще те одере жив.

Пусна крака на стола и бързо клекна до Джозая. Главата на момчето кървеше и то беше изгаснало като духната свещ. Уейлиън се приближи още повече и щом усети дъха на Джозая по лицето си, го заля облекчение.

Още преди да започне да умува как ще се отърве от наказанието, вратата на малката къща се отвори.

Гелредида влезе и затвори небрежно вратата след себе си. Огледа клекналия до тялото на Джозая Клум Уейлиън и попита:

— Какво става тук?

— Ъ… аз… не е каквото изглежда.

— Нима? — Тя изви едната си бяла вежда. — Защото на мен ми изглежда, че си убил момчето, което те изпратих да ми доведеш.

— Не е мъртъв, магистра. Само…

— Подремва?

— Опита да си тръгне. Сбихме се и аз… го ударих с крака на един стол.

— Много находчиво, Уейлиън.

— Не исках. Просто…

— Няма значение — тя извади въже от робата си. — Спестил си ми труда. Вържи го и го свали в избата — хвърли въжето на Уейлиън. — Запуши му и устата. Не искам да се разкрещи долу, когато си тръгнем.

Уейлиън се втренчи в нея, после във въжето.

— Искате да кажете, че ще го държим като затворник тук?

Гелредида се усмихна.

— Не възнамерявах да го моля. По всичко личи, че е инатливо магаре. Също като баща си.

— Кой е той…?

— Стига въпроси, Уейлиън. Въжето. Избата. Действай — тя акцентира върху последната дума с плесване на облечените си в ръкавици ръце.

Уейлиън се концентрира върху задачата и върза Джозая възможно най-здраво. Когато отвори вратата на избата и надникна в тъмното, се запита какво ли е сторило момчето, че да заслужи подобна съдба. Но кой беше той, че да пита? Гелредида не изглеждаше в настроение да отговаря на въпроси, макар че бе възприела състоянието на Джозая по-добре от очакването.

Просто прави, каквото ти казват, Грими. Може би е по-добре да не знаеш. Не искаш да се озовеш в избата, нали?

Гелредида го гледаше нетърпеливо, докато той влачеше Джозая към мрака.

Може би щеше да я попита за това по-късно.

Може би просто щеше да си държи устата затворена.