Разбитата корона

Петдесет и едно

Дворцовите градини на Скайхелм бяха пусти, там бяха само Джанеса, Каира и жрецът. Никой друг не пожела да присъства, но Джанеса нямаше против. Нямаше нужда от никого и се съмняваше, че и за него щеше да има значение.

Одака Дуур лежеше в земята, тялото му беше увито с коприна. Бащата на убийците най-сетне беше успял да я нарани, макар и не както бе възнамерявал. Одака загина, за да ѝ даде шанс да избяга.

Нямаше време да проучват какви са погребалните ритуали на Екуун. Затова този им се стори единственият подобаващ начин. Одака беше служил много години на баща ѝ и беше подходящо да бъде погребан според погребалните обичаи на Свободните държави.

Тя реши да е в градините, за да може той да е близо до нея, поне духът му. Кой щеше да я съветва сега? Канцлерът Дуркет? Той едва ли имаше мнение за нещо друго, освен какво да яде на вечеря. Сенешал Роган? Колкото повече научаваше за него Джанеса, толкова по-малко му вярваше.

Докато жрецът на Арлор нареждаше молитвите си, Джанеса се взираше в тялото на Одака. Той беше дал живота си за нея, като много други на арената. Още колко хора щяха да умрат през идните дни? Още колко от тях щяха да загинат заради нея? Тя трябваше да е достойна за тази саможертва, трябваше да е силна.

Със сигурност беше доказала вече силата си, когато взе счупения меч и довърши Господаря на убийците. Дали беше достатъчно?

Определено беше на прав път — двама от враговете ѝ бяха мъртви от нейната ръка. Само преди дни не беше и сънувала подобно нещо, но сега сякаш копнееше да се изправи пред враговете си, ръката ѝ жадуваше да стисне Хелсбайн и да го завърти в истинска битка. След няколко дни може би щеше да има тази възможност.

Докато слушаше думите на жреца, отпусна ръка на корема си. Още колко дълго щеше да успява да скрие, че носи дете? Дали изобщо да го прави? И как щеше да поведе хората си в битка, как щеше да се изложи на опасност, когато в нея растеше живот?

Нямаше смисъл да мисли за това сега. Ако Амон Туга разбиеше стените на Стийлхейвън, и бездруго нямаше да има значение. Тя щеше да умре.

Жрецът беше приключил. Стоеше със сведена глава и я чакаше. Трябваше ли да каже нещо? Каква полза от думи сега? Одака нямаше да ги чуе. Той сигурно знаеше колко е важен за нея. Тя съжаляваше само, че не бе успяла да му благодари за саможертвата.

— Ваше Величество — извика някой зад нея.

Обърна се и видя млад мъж с ливрея на дворцов слуга, който тичаше към нея през градините. Каира веднага се изпречи на пътя му. След случилото се на арената тя бе станала още по-зорка и бдителна.

Младежът падна на коляно на няколко крачки от Джанеса.

— Говори — каза тя, подразнена, че прекъсват погребението на Одака.

— Моля да ме извините, Ваше Величество — рече той и се изправи, — но ви викат в Залата на Войната. Армиите се върнаха от фронта. Херцог Банън Логар е тук.

— Добре — отвърна Джанеса. — Кажи им, че идвам.

Тя погледна към Одака, който лежеше в гроба. Искаше ѝ се да остане, докато го заровят, но явно нямаше време. Все пак точно той би я разбрал.

— Довиждане, приятелю — прошепна Джанеса, после тръгна с Каира към двореца.

Не се преоблече за срещата. Беше с обикновена рокля и поръбено с кожи наметало. Вероятно нещо по-царствено щеше да е по-подходящо, но тя не искаше да кара генералите ѝ да я чакат.

Каира отвори вратата на Залата на Войната, после отстъпи встрани, за да пропусне Джанеса. Четиримата мъже вътре се изправиха. Бяха седели около обкованата с желязо дъбова маса в мълчание и очакваха появата ѝ, за да чуе новините и съветите им и да реши какво да предприемат.

Наметалото внезапно натежа на раменете на Джанеса. Усети гадене, но го потисна. Беше силна, щеше да се справи.

— Господа — рече тя и стисна облегалката на стола си. Четиримата се поклониха.

От едната страна на масата стояха генерал Хоуки и маршал Фарен от Рицарите на Кръвта. Изглеждаха по-изморени и измъчени, отколкото при последната им среща. Сигурно бяха преживели много битки през последните дни. Хоуки приличаше на старец в тежката си броня, брадата му беше мръсна и разрошена.

От другата страна стоеше лорд-маршал Райдър с бронзовата си броня. До него имаше висок мъж с широки рамене и ярост в очите. Сигурно беше херцог Банън Логар от Валдор. Той беше на годините на Хоуки и бялата му броня беше много очукана, но изглеждаше готов да се впусне в битка на мига. Докато го гледаше, Джанеса си помисли, че не прилича на сина си, покойния лорд Рейлан Логар, но когато старецът се усмихна, семейната прилика стана очевидна.

— Херцог Логар, Ваше Величество — представи го лорд-маршал Райдър. Джанеса кимна и херцогът отвърна.

— Радвам се най-после да се запознаем, милорд — каза тя. — Много съм слушала за смелостта ви. Явно това е черта, която сте предали на сина си.

Мъка прекоси лицето на Банън.

— Благодаря ви, Ваше Величество. Знам, че той много ви ценеше.

Джанеса не беше сигурна доколко е вярно това, но прие комплимента с усмивка.

— Ще започваме ли? — попита тя и посочи към столовете. Когато се настани, четиримата мъже също заеха местата си около масата.

Настъпи тишина, преди Джанеса да осъзнае, че тя трябва да води срещата. Това беше нейният военен съвет и щяха да говорят само по нейно нареждане.

Какво да ги попита? Не беше обучавана във военното дело. Малкото, което бе научила за войниците и провизиите през последните няколко седмици, едва ли щеше да свърши работа сега.

— Кажете ми какво е положението ни — каза тя.

Не е лошо за начало.

Като че ли никой не изгаряше от желание да заговори. Генерал Хоуки изглеждаше заинтригуван от лака на масата. Маршал Фарен се озърна към херцог Логар, който пое дълбоко дъх и каза:

— Не сме в изгодна позиция, Ваше Величество, ако трябва да съм честен. В града не останаха никакви наемници. След като не получиха пари, те изоставиха Стийлхейвън на участта му.

— Жалки страхливци — промърмори маршал Фарен, но Банън не му обърна внимание.

— По наша преценка хуртите са на не повече от ден езда на север. Скоро ще са тук. Войниците ни в града са изтощени, но готови да се бият. Лорд-маршал Райдър има триста воини в Драконовата стража, маршал Фарен има още сто Рицари на Кръвта. С генерал Хоуки имаме пет хиляди пешаци и хиляда души кавалерия, с които да защитаваме градските стени. Положението ни е тежко, Ваше Величество. Вероятно повече от четиридесет хиляди хурти са се устремили насам. Ще ми се да можех да ви кажа нещо обнадеждаващо, да ви кажа, че имаме съюзници, но никой няма да ни се притече на помощ.

— Благодаря ви, херцог Логар — отговори Джанеса. — Бяхте ми много полезен.

Пак тишина, докато Таник Райдър не се прокашля.

— Стените на Стийлхейвън са високи, Ваше Величество. Някои казват, че са непревземаеми. Хуртите на Амон Туга са диваци от северните степи; те не притежават умения за обсада на крепостни градове.

Генерал Хоуки поклати глава.

— Не ги подценявай — каза той. — Те опустошиха Туран и ни изненадват на всяка крачка. Те имат магия, имат бойни машини и вожд елхарим.

— Какво ти става? — попита лорд-маршал Райдър. — Говориш, сякаш те е страх от тях. Той е само един мъж, повел тълпа варвари.

Херцог Логар сложи ръка на рамото на Таник.

— Генералът е прав. Ще ми се да не беше, но го видях с очите си. Сами по себе си хуртите не са голямо предизвикателство, но под командването на Амон Туга се превръщат в сериозна сила. Те предугаждаха всяка наша стъпка от Дрелдун. Той ни надхитри във всяка битка.

— Няма да ни надхитри тук — каза Таник.

— Откъде знаеш? — отвърна маршал Фарен, сбърчил чело, лявото му око потрепваше, а юмрукът му в червена рицарска ръкавица удари по масата. — Ти не беше там. Не си го виждал.

Таник Райдър се втренчи в него.

— Видял съм достатъчно.

Джанеса реши, че ѝ е достатъчно. Щом се предполагаше, че са неин съвет, можеше да мине и без това.

— Господа — рече тя и изпита облекчение, когато те замълчаха и я погледнаха. — Разбирам, че вие и воините ви сте преживели много през последните седмици и много е било жертвано за нас. За което сме ви благодарни. Но лорд-маршал Райдър е прав. Трябва да гледаме напред. Трябва да намерим начин да победим Амон Туга и неговата орда, а не да умуваме над миналите поражения.

— Така е, Ваше Величество — каза херцог Логар. — Ще намерим начин.

Джанеса му кимна с благодарност, но в този миг усети внезапен спазъм в корема си. Маршал Фарен заговори, а тя едва чуваше думите му. Озърна се към Каира, която стоеше неподвижно на няколко крачки от нея. Джанеса отчаяно се опитваше да привлече погледа ѝ, но Каира като че ли слушаше внимателно Фарен и не я забеляза.

Залата сякаш заплува, докато болката в корема ѝ нарастваше. Нещо я прониза и тя едва се сдържа да не извика. Не биваше да показва слабост пред тези мъже. Тя беше тяхната кралица и въпреки бойния им опит, се очакваше тя да ги води.

Лорд-маршал Райдър беше заговорил заедно с Фарен. Като че ли двамата спореха за нещо, но Джанеса чуваше само шума в ушите си. Стисна юмруци и ноктите ѝ се забиха в дланите. Нямаше смисъл; не можеше да издържа повече.

— Господа — каза тя и се изправи. Четиримата замлъкнаха и веднага станаха на крака. — Чувствам се… — Още едно пробождане в слабините. — Ще продължим по-късно.

Когато се обърна, Каира беше зад нея, но Джанеса поклати глава, щом тя понечи да ѝ помогне. Излезе от залата, като се бореше с болката на всяка крачка. Каира затвори вратата след нея и Джанеса веднага се облегна на стената, стиснала зъби от агония.

Нямаше никаква представа как ще стигне до покоите си — вървеше по коридорите като в мъгла. Болката беше почти непоносима и тя впрягаше цялата си воля, за да не закрещи.

Щом най-сетне влезе в спалнята си, се свлече на леглото и нещо червено потече по краката ѝ, когато поредното шило на болката я прониза.

— Какво има, Ваше Величество? Да извикам ли лекар?

— Да — изпищя Джанеса, страхът и болката бяха изличили всичките ѝ намерения да запази нероденото си дете в тайна.

Тя вдигна полите си и усети, че кръвта вече тече силно между краката ѝ. Каира хукна да доведе помощ, но когато болката в Джанеса достигна върха си, тя разбра, че е късно.