Разбитата корона

Двадесет и две

Регулус никога не беше виждал нещо толкова великолепно. Племената от Екуун бяха номади, те строяха селата си от кожи, кости и кал. Олтарите на небесните богове бяха изграждани от камък и скала, но дори най-големите стигаха едва до десет-петнайсет стъпки височина. Нищо не го беше подготвило за гледката на този град.

Стийлхейвън беше като новоизникнала от земята планина, издигаше се по брега в дръзко предизвикателство срещу морето и небето. Стените му бяха високи и прави, сякаш издялани от скала. Вътре се виждаха кули, като упорити гиганти, възправени един срещу друг на огромна каменна арена.

Когато приближиха достатъчно, Регулус спря воините си на едно възвишение, за да погледат града. Поток от хора се вливаше в Стийлхейвън от север и оттук Регулус виждаше величествените кораби с многоцветни платна, които влизаха в пристанището от юг.

— Никога не съм виждал такива неща — каза Аккула, който се взираше в огромния залив. — Сигурно боговете имат дял в това.

Леандран се изсмя.

— На Безноктестите племена им липсва сила и ярост, затова са станали толкова сръчни. Това не е дело на богове, а на хора.

Леандран беше най-старият сред тях и беше обиколил цял Екуун, но Регулус се съмняваше, че дори той е виждал подобно нещо. — Е, как ще влезем? — попита Леандран.

Регулус се взираше в града, в огромните му стени и извисяващите се зад тях кули.

— Ще влезем през градските порти и ще се представим.

— А дали един от нас да не тръгне напред, за да извести за идването на вожд затани.

Регулус поклати глава.

— Не, Леандран. Аз не съм вожд. Ние сме просто воини, които предлагат оръжията си в защита на града. Не се страхувай, един ден ще се върнем в Екуун като герои, прославени герои.

— Вярвам ти, но не трябва ли да сме предпазливи?

— Предпазливи ще бъдем, стари приятелю, но можем ли да сторим друго, освен да минем през портата? Няма как да се скрием сред останалите пътници. — Посочи към безкрайния поток от хора, който се изливаше през градските порти.

Не говориха повече. Каквато и опасност да ги грозеше, те можеха да сторят само едно — да продължат напред. Освен това воините затани никога не се промъкваха, нито се криеха в сенките. Те се биеха с гордо вдигнати глави, ревяха бойния си вик към небето и посрещаха дръзко смъртта.

Регулус издърпа наметалото от раменете си, хвърли го на земята и тръгна към града. Воините му сториха същото и последваха вожда на своето племе, както бяха правили толкова много левги досега. Регулус се надяваше, че ще е достоен за доверието им и че не ги води към сигурна смърт.

Павираният с камък път под краката им ги отведе на изток, докато не стигнаха до мост, който прекосяваше широка, лъкатушеща от север река. Южно от моста, на западния бряг на реката, имаше порутени сгради. Те изглеждаха много стари, но Регулус видя хора там, мъже, жени и деца. В другия край на моста се извисяваше огромна порта, от която каменен път поемаше на север.

Още щом Регулус и петимата му воини стъпиха на моста, се чу вик. Съгледвачите по крепостната стена ги бяха забелязали и воини в зелено трескаво забързаха да ги пресрещнат. Един от тях изкрещя да затворят портите, а друг нареди да извикат подкрепления.

— Не отстъпвайте — нареди Регулус, щом наближиха средата на моста. — Идваме като съюзници, не като врагове.

Воините му се подчиниха, но Регулус усещаше безпокойството им, особено у Джанто, чиито ръце бяха опасно близо до дръжките на двете секири.

Движението при портата стана още по-трескаво — една жена изпищя, а пътниците бяха избутани встрани, когато още воини в зелено се изляха от града. Те се строиха в края на моста и насочиха напред дългите си копия. Регулус едва не се засмя. Ако искаше да влезе със сила, воините му щяха да посекат всички само за миг.

Когато стигнаха на десетина стъпки от портата, той вдигна ръка, за да спре хората си. Тръгна сам напред, застана пред копията и огледа нервните мъже зад тях.

— Не се плашете — каза той. — Идвам като приятел и съюзник. Не като враг.

Неколцина от мъжете го гледаха смаяни.

— Мамка му! То говори — рече единият и веднага свали копието си.

— Да, говоря. И ще преговарям с вашата кралица. Ще ѝ предложа меча си. — Регулус стисна дръжката на черното стоманено острие и го разклати в ножницата, което изплаши още повече дребосъците.

— Това е някакъв номер — каза един от тях.

— Ако е номер, не го бива много — отвърна друг. — Да тръгне право към портите, просто ей така.

— Е, какво ще правим? — попита трети.

Беше се появил още един воин в зелено, който стоеше зад другарите си. Взираше се преценяващо в Регулус. Този беше по-възрастен, обветреното му лице беше покрито с белези.

— Вие наемници ли сте? — попита той.

Регулус знаеше тази дума — скитащи воини, които се сражават в битки срещу награда, а не от вярност към вожд или племе.

Предполагаше, че сега, когато беше вече изгнаник, за студеноземците наистина беше нещо като наемник.

— Да. И ще се бия за славата на този град.

Мъжът се усмихна кисело.

— В туй, което предстои, няма да има много слава, но не сме в положение да отпращаме воини, които искат да се бият. Дори да са… ами… чужденци. Пуснете ги — нареди на хората си. — Ще ги заведем при сенешала. Той ще знае какво да прави с тях.

— Просто ще ги пуснем в града? — попита един от мъжете.

— Да не мислиш, че ще е по-добре да ги оставим да бродят из околността? — попита водачът.

Това сложи край на спора. Мъжете вдигнаха копията си и позволиха на Регулус и хората му да прекосят моста. Водачът им ги поведе към огромната порта, а войниците му ги последваха. Регулус виждаше, че са нервни и стискат здраво копията си; но нямаше от какво да се страхуват. Скоро може би щяха да се бият рамо до рамо — тогава щяха да разберат колко добре е да имаш съюзници затани.

Щом влязоха в града, Регулус и воините му започнаха да оглеждат смаяни сградите, които се извисяваха над тях. Земята под краката им беше грубо покрита с камъни, които образуваха пътека между къщите от двете страни. Каменните градежи като че ли се надвесваха над тях като клони на дървета и образуваха проход, подобно на склонове на стръмна долина. Затани едва забелязваха, че хората в града се взират в тях с изумление и страх.

Воините на Регулус скоро стигнаха до портите на друга огромна сграда, която се издигаше мрачна към сивите небеса. Тук ги чакаха още воини със зелени куртки и Регулус бе обзет от лошо предчувствие. Спомни си за предупреждението на Том Блекфут.

— Не правете нищо — каза на воините си на родния им език. — Но внимавайте.

Те нямаха нужда от втора подкана и Регулус видя как всеки от тях си набеляза мишена — мъж, който щеше да умре на мига, ако бъдеха нападнати.

От кулата излезе човек, облечен с проста сива роба. Качулката беше свалена и разкриваше лице, което беше твърде слабо дори за студеноземец. Непознатият се вгледа с интерес в Регулус.

— Добре сте дошли — каза той. — Казват, че сте готови да се биете за Стийлхейвън срещу ордите, които напредват към нас?

— Аз съм Регулус от гортана. Дойдох на север, за да прославя племето си.

Мъжът се усмихна, но не изглеждаше никак впечатлен от думите му.

— Да, сигурен съм. Моля, последвайте ме.

Той тръгна към огромната кула и Регулус го последва. Минаха през двор и влязоха в мрачно помещение, по чиито стени горяха огньове. Регулус внезапно се почувства в капан; той беше воин на равнините, беше свикнал да спи под звездното небе и под зоркия поглед на боговете. Тук се чувстваше като заровен под земята.

— Дойдох да предложа меча си на вашата кралица — каза той, безпокойството му нарастваше. — Къде ни водиш?

Мъжът в сиво се обърна и се усмихна. Регулус нямаше опит с хората от Безноктестите племена, но те като че ли много се усмихваха. Той не знаеше от какво толкова е доволен този мъж.

— Аз съм сенешал Роган — съветник на Джанеса, кралица на Стийлхейвън. Имам честта да посрещам и приемам всички, които искат да се бият за града. Наемниците са настанени тук, където за тях могат… да се полагат нужните грижи. Това ще е вашето жилище.

— Но аз трябва да предложа меча си на кралицата. — Регулус вече трудно криеше гнева си и воините му усетиха това. Хагама стисна с две ръце копието си, готов да нападне, а Джанто отпусна ръце на дръжките на секирите. Очите му оглеждаха мрака за опасности.

— За съжаление това е невъзможно — каза сенешал Роган, когато ги въведе в подобна на пещера зала. — Кралицата не приема наемници.

— Ние не сме наемници — каза бавно Регулус, може би този студеноземец трудно разбираше думите му. — Изминахме много левги, за да дойдем тук, изтърпяхме много несгоди. Изправихме се пред големи опасности, за да се бием за този град. Ние сме воини от гортана, калени на бойните полета на Екуун. Вашият град е в опасност и аз искам да обърна прилива на битката във ваша полза. Няма да позволя да се държите с мен като с обикновен роб. Ние трябва да идем при кралицата.

Регулус видя безпокойството, което се разля по стражите около тях. Той беше надигнал глас и всички погледи се извърнаха към него — гледаха го и чакаха някакъв признак за опасност. Но сенешал Роган продължи да се усмихва, несмутен от избухването му.

— Виждам, че сте калени в битки бойци, но вие не сте единствените, които предложиха услугите си на Короната. — Посочи към мъжете, които седяха в залата. Регулус виждаше, че са воини, но беше сигурен, че не могат да се мерят с него. — Има два варианта. Присъединявате се към наемниците и получавате заплатата си наред с тях, или напускате града.

— Наемници — повтори Регулус, сякаш предъвкваше думата. И тогава осъзна, че вече не е принц на гортана. Вече не е почитан сред племето си. Какво право имаше да се представя на кралицата на студеноземците? Той беше само изгнаник, меч за продан, който е изгубил честта си. Все пак имаше шанс да си я върне, стига да не го пропуснеше заради гордостта си.

— Добре — отстъпи той. — Щом това трябва да сторим.

— Чудесно — каза Роган. — Само още нещо: оръжията ви. Трябва да ги предадете.

Регулус погледна хората си. Никой от тях не беше готов да се раздели с оръжията си и той също не бързаше да го стори. Трябваше ли да го направи? Това ли беше коварството, за което го предупреди Том Блекфут?

— Искат да предадем оръжията си — каза той на езика на затани.

— Никога — изръмжа Джанто и огледа най-близкия страж със зелена куртка. Мъжът отстъпи крачка и стисна по-здраво копието си.

— Може да е измама — каза Леандран.

Регулус кимна.

— Зная. Но стигнахме чак дотук, не можем вече да се върнем.

Колкото и да му беше трудно, той бавно свали меча от колана си и го подаде на сенешал Роган. Леандран предаде копието си, бързо последван от Аккула. Хагама и Казул бяха следващите. Само Джанто продължи да стиска дръжките на секирите си. Всички го гледаха. Регулус знаеше, че бъдещата им слава зависи от това дали този непредвидим воин ще се подчини на по-нисшите студеноземци.

Джанто мълчаливо свали секирите от колана си. За миг изглеждаше, сякаш ще забие една от тях в главата на най-близкия страж, но само ги завъртя в ръцете си и ги подаде с дръжките напред.

След това Роган се поклони и каза:

— Кралицата ви благодари. Уверявам ви, че тя е благодарна, задето ѝ предлагате помощта си. А сега, моля, хапнете. Казахте, че идвате отдалече.

Регулус видя храната, която внасяха в залата. Хората му също се взираха гладно в нея; по брадичката на Аккула се стичаше слюнка.

Регулус даде знак на затани и те тръгнаха бързо през залата към храната, а той се обърна към сенешал Роган.

— Грижете се добре за оръжията. Скоро ще си ги поискаме.

— Ще ги получите — отвърна Роган, все още усмихнат. — Врагът е близо. — Усмихна се отново и си тръгна.

Регулус гледаше след него. Затворен сред тези тъмни стени и непознати воини, той се питаше за какъв враг точно говори Роган.