Разбитата корона

Две

Епиак беше умрял през нощта. Умря тихо и кротко. Спокойно. Регулус Гор знаеше, че не така е искал да умре младият воин.

Никой затани не искаше да умре спокойно. Те бяха воини. Горди. Яростни. А гортана бяха най-яростните. Да избягаш от враговете пред лицето на смъртта е най-големият позор. Затова и срамът от бягството бе ужилил Регулус до живеца. Да, той се утешаваше, че има достатъчно време да си върне честта и мястото сред племената на Екуун. Достатъчно време да отмъсти. Засега просто щеше да понася безчестието и да оцелее достатъчно дълго, за да планира завръщането си.

Регулус продължи бдението си, докато слънцето се издигаше над планината. Беше висок повече от седем стъпки, мощното му мускулесто тяло се очертаваше на златната утринна светлина, гривата от гъсти кичури, увенчаваща главата му, се спускаше по гърба. Ръката му си играеше с дръжката на меча: дълга пет стъпки черна стомана, дар от баща му, който бе получил на церемонията по посвещаването му. Това бе единственото му притежание — но не се нуждаеше от нищо друго.

Нямаше време да правят клада за Епиак, наложи се да го положат на земята. Леандран, най-старият и най-мъдрият сред тях, коленичи до младия воин и изрече думите, които щяха да го отпратят по пътя му, хвалебствия към Кага Създателя и Хама Търсача. С малко късмет, Епиак щеше да успее да стигне до звездите, преди Мрачният бродник да го пресрещне. Стигнеше ли там, Древният Горм щеше да го оцени по достойнство и да го изпрати отново на земята като воин или като роб. Регулус не знаеше каква ще е присъдата. Епиак се беше сражавал храбро с дни, но след като го раниха, умря тихо в съня си. Само Горм можеше да реши дали той заслужава да се завърне като воин.

Другите от бойната му дружина, която вече наброяваше едва деветима души, бдяха заедно с Регулус. Само деветима бойци бяха останали, за да се сражават за племето гортана. Наследството на баща му наистина беше унищожено. Но Регулус щеше да се въздигне отново; щеше да поведе още воини под знамето си. Той беше непреклонен. Славните победи, които щеше да пожъне на север, щяха да възстановят репутацията му.

Леандран спря да нарежда думите и се изправи. При знака на Регулус всички се раздвижиха. Нямаше да има повече церемонии — нямаше да има оплакване, нито скръб. Епиак вече бе потеглил към съда на Древния Горм. Никой от тях не можеше да промени това. Но ако някой желаеше да отмъсти за смъртта му, щеше да има много възможности.

Тръгнаха бързо на север. Бяха напуснали тревистите равнини на Екуун преди два дни и навлязоха сред ничията земя на планините, които отделяха южния континент Екуун от Студените земи на севера. Земите на Безноктестите племена.

Регулус бе още момче, когато Стоманеният крал се спусна от тези земи и победи аеслантите. Неговата победа донесе свобода за всички племена на затани и тази победа, тази дарена свобода, беше причината Регулус и воините му сега да се отправят на север. Той се надяваше, че пътуването им ще има смисъл.

Докато напредваха, Леандран се приближи до него, обветреното му лице изглеждаше тревожно. Той имаше бръсната глава и тънки крайници, някога мощните мускули се бяха стопили до сухожилия, но сетивата му бяха все така остри и се сражаваше не по-зле от всеки по-млад воин в племето. На места абаносовата му кожа беше избеляла и това би засрамило друг, но не и воин, който бе така умел с копието и ноктите, като Леандран.

— Едва ли са далеч — каза Леандран. Имаше навика да изрича очевидното.

Регулус се озърна към воините си. Бягаха от дни и повечето бяха ранени. Засега успяваха да поддържат темпо, но скоро щяха да забавят. За разлика от преследвачите им.

— Тогава ще трябва да се бием с тях, Леандран — отговори Регулус с едва скрито облекчение в гласа.

Леандран кимна, но Регулус усещаше тревогата му. Старият воин не беше страхливец, но и не изгаряше от желание да бъде убит в планините, така далеч от дома. Регулус също не го искаше, но ако това бяха решили боговете, той щеше да посрещне съдбата си.

Регулус прокле наум Фаро, задето ги доведе до това, прокле и племето келтана, които му помагаха. Фаро бе един от най-почитаните воини на гортана и се радваше на голямо доверие. По племенния обичай Регулус бе наследник на вожда, но баща му не криеше, че ако Фаро се докаже достоен, той ще поеме властта, когато му дойде времето. Фаро обаче беше нетърпелив и сключи тайно съглашение с воините на келтана. Кърваво съглашение.

Гортана и келтана бяха смъртни врагове още отпреди Робските въстания и на Фаро не му се наложи дълго да убеждава келтана, че този преврат е в тяхна полза.

Те нападнаха в безлунна нощ. Фаро и келтана изколиха мнозина от гортана и откраднаха племето от бащата на Регулус. Най-безсрамно изтръгнаха зъбите и ноктите на стария вожд и ги заровиха в пръстта, за да не може той да стане воин в следващия си живот.

Регулус беше на лов с воините си, когато му направиха засада. Щом научи за смъртта на баща си, той разбра какво ще последва. Фаро щеше да протегне ръка, за да се свържат с кръв и да поиска вярност от Регулус и хората му. А после, когато най-малко очаква, Регулус щеше да последва съдбата на баща си. Фаро не би рискувал да го остави жив, за да не може да му отмъсти. Но Регулус не можеше да нападне Фаро, докато той бе вожд на гортана и съюзник на келтана. Нямаше друг избор, освен да избяга. И — неизбежно — преследвачите на Фаро се втурнаха след него.

Бяха ги открили бързо — толкова бързо, че свариха Регулус и воините му неподготвени. Повечето паднаха в битката, макар че се биха добре, само малцина успяха да избягат. Сега, далеч от дома и все още преследвани от неуморен враг, те бяха изтощени. Съюзниците на Фаро нямаше да спрат, докато не видят Регулус и верните му воини мъртви.

Регулус спря на върха на едно възвишение и огледа неколцината оцелели воини. Вероятно трябваше да спрат тук и да заемат позиции, но тогава всички щяха да загинат, а той никога нямаше да има шанс да отмъсти. И това със сигурност щеше да е касапница, а не славна битка. Дали неговите воини искаха да останат и да се бият? Дали предпочитаха да умрат геройски тук, отколкото да бягат в безчестие? Гортана бяха негово племе, негови воини. Те щяха да го следват и в смъртта. Но той бе решен да им осигури друг, по-славен край от това да бъдат посечени тук.

— Портата не е далеч — каза Леандран, дишаше тежко. — Ако успеем да стигнем дотам, сигурно ще спрат да ни следват.

— Сигурно — отговори Регулус. Знаеше, че има някаква вероятност келтана да се откажат от преследването, но тя не беше голяма.

— Може би трябва да намерим някое възвишение и да установим позиции?

— Тогава те ще ни надвият. Смела смърт, но все пак смърт. Може да се получи добра битка, Леандран, и аз го желая повече от всичко, но ние заслужаваме героична смърт. Заслужаваме да се носят легенди за последния ни отпор.

— Нима ще разказват легенди за нас в Севера? — погледна го със съмнение Леандран.

— По-вероятно там, отколкото в тези планини. Ако умрем тук, ще ни помни ли някой? Чувал съм, че разказвачите в Студените земи пътуват нашир и надлъж, за да разнасят волята на своя крал и да повтарят древните легенди. Аз ще им осигуря още една, която да разказват хиляди години.

— Аз никога не съм харесвал легендите — промърмори Леандран и препусна напред.

Регулус се усмихна уморено. Старият воин беше сприхав, но верен докрай и той беше готов да му прости много неща.

Те тичаха целия ден и постепенно забавяха ход, заедно с напредъка на слънцето по небето. Щом превалиха един висок хребет, Регулус видя нещо, което го изпълни с надежда. Надежда, че все пак могат да увенчаят бягството си със слава.

Под тях се простираше дълбока долина, която прорязваше планината като изсечена с божествена секира. В центъра ѝ се издигаше огромна арка от обсидиан, поддържана от две масивни наклонени кули. Те изобразяваха гигантски воини, вкопчени във вечна битка за надмощие, а мечовете им се сключваха на върха. Не личеше от коя раса са каменните воини, защото бяха с тежки ризници и шлемове със забрала.

Безноктестите племена наричаха това място Портата на Бакхаус, вероятно по името на някой древен герой, както правеха винаги. Тук бяха победени аеслантите, тук беше посято семето на свободата на затани. Регулус се взираше в огромния монолит и се питаше що за могъщи ръце са го построили.

Той и воините му тръгнаха с подновени сили към огромната арка. Това беше портата към Севера, която бележеше границата със Студените земи. Минеха ли през нея, може би преследвачите им щяха да се откажат. Може би щяха да оцелеят.

Докато минаваха през арката, Регулус я оглеждаше с възхита. Тя беше широка поне петстотин стъпки, а каменните воини бяха широки петдесет стъпки в основата. Самата долина се простираше права като стрела, докъдето поглед стигаше. Тук се беше провела битката между аеслантите и Безноктестите племена. Тук хората-зверове, които държаха затани в робство от векове, най-сетне бяха победени.

Аеслантите бяха дошли на север в търсене на роби и за да плячкосат Студените земи, но Стоманеният крал реши друго. Той събра воини не само от своите Безноктести племена, но и от Екуун.

Аеслантите бяха напредвали през долината, за да се бият под портата, защото това щяло да им донесе сила. Говореше се, че бойните им викове разкъсвали планината и отеквали чак над равнината на Екуун. Десет хиляди воини, въоръжени със стомана, непобедими, обединени.

Но се оказаха недостатъчно.

Когато аеслантите нападали, били отблъсквани отново и отново. Северняците били дребни в сравнение с тях, но не по-малко яростни и се биели със страст и чест. Все пак броят им намалявал, а долината била залята с река от кръв и изглеждало, че аеслантите ще победят. Но те не знаели каква е мощта на северните магьосници и когато победата им изглеждала сигурна, спрели насред устрема си, броните се затворили над телата им, дъхът им секнал в дробовете им и кръвта замръзнала във вените.

Тогава северният крал повел своите огромни жребци към редиците на аеслантите и посякъл всички, които още били живи.

Докато Регулус минаваше под гигантската арка, копнееше да е бил там, да можеше да види битка от такъв мащаб, но затани не бяха успели да се присъединят към другите племена от Екуун. Тогава те бяха робски народ, от векове под игото на аеслантите, развъждани, за да се сражават в бойните ями, където ръстът и яростта им бяха много ценени. Макар и безспорно човеци, те имаха огромни зъби и нокти, за които се говореше, че са дело на магьосниците на аеслантите и скверни кръвни смешения. Те не познаваха свободата, бяха живели само в окови, но след поражението на аеслантите всичко се промени.

Метежът започна още щом вестта за победата на Стоманения крал достигна робските ями на Екуун. Затани видяха своя шанс и го сграбчиха, яростта, на която бяха учени с години, за да се бият за удоволствие на господарите си, осигури победата им над изтощените хора-лъвове, които се завърнаха от Портата на Бакхаус. Това беше славен метеж и затани извоюваха свободата си, като посякоха предишните си господари.

Регулус бе решен да покаже на хората от Безноктестите племена какво може да стори един истински воин затани. Беше решен да извоюва слава и чест за гортана и за своя баща. Ако успееха да стигнат до Севера, ако оцелееха, щяха да коленичат пред Стоманения крал на Безноктестите племена. Регулус щеше да му предложи меча си и да покаже на вожда на Студените земи какво е истинска мощ и ярост. Щеше да се бие за него, да унищожи враговете му, да го направи най-великия крал, който Безноктестите някога са имали. А после, когато вестта за делата му достигне до Екуун, той щеше да се завърне в родните равнини и да заеме пак мястото си като вожд на гортана. Ако Фаро още беше жив, Регулус щеше да го предизвика и двамата щяха да се изправят един срещу друг само със зъби и нокти.

Ако Фаро беше дал такъв шанс на баща му, вероятно сега всичко щеше да е различно. Вероятно Регулус щеше да го направи свой васал. Но вече не. Вече не.

Сега Фаро щеше да получи само мъчителна смърт.

Те оставиха Портата на Бакхаус след себе си и поеха на север през долината. Нямаше време да ловуват, нито да ядат. Регулус знаеше, че хората му са много гладни, но въпреки това продължиха. Стигнеха ли до Студените земи, щяха да имат предостатъчно време за лов.

Пътуването не беше леко и слънцето беше прекосило небето, докато стигнаха до края на долината, където ги посрещна студен северен вятър. Долината ги изведе в тревисто поле с гора в далечината. Те наближаваха целта си и вероятно щяха да успеят да я достигнат, преди келтана да ги догонят. Регулус най-сетне си позволи усмивка.

Като видя колко изтощени са воините му, той даде заповед да устроят лагер. Леандран започна да крещи команди, изпрати един съгледвач да улови дивеч, а друг — да намери дърва. Регулус искаше да помогне, но не подобаваше на вожд да се захваща с такава работа, затова приклекна, откачи меча си и го положи на коленете си.

Докато хората му устройваха лагера, Регулус усети нечие присъствие зад рамото си. Обърна се и видя огромния Джанто Шо в сенките. Заради тъмната си кожа той беше почти невидим в сумрака. Косата му беше обръсната над слепоочията и останалите кичури бяха пристегнати на възел. Пронизващите му очи сияеха в мрака, небесносини, в ярък контраст с яркозелените очи на другите гортана. За миг двамата мъже се взираха един в друг, после Джанто се приближи и клекна до Регулус.

— Ти мислиш, че те ще ни приемат, тези слаби, безноктести глупаци? — попита воинът, като докосваше дръжките на секирите си.

— Те не бяха слаби, когато победиха аеслантите при портата. А крал, който отпраща готови да се бият воини, е глупак — отвърна Регулус.

— Но какво знаем за тях и обичаите им? Може да са наши врагове.

Регулус вдигна вежда.

— Както навремето ти ми беше враг, Джанто от шотана.

Тъмнокожият воин не отговори.

Докато бе ловувал в равнините, Джанто Шо бе преследван от трима аесланти. Зверовете бяха по петите му половин ден и го завардиха, когато той беше твърде уморен, за да бяга повече. Ако Регулус не му се беше притекъл на помощ, сигурно щяха да го разкъсат. Те се биха рамо до рамо, посякоха двама от аеслантите, а третият избяга. Онази нощ се нахраниха добре с враговете си и Джанто се зарече да върне дълга си на Регулус, въпреки че бяха от различни племена. Оттогава той остана с него и чакаше възможност да изплати дълга си. Досега не беше имал такава и Регулус знаеше, че Джанто вече негодува срещу своята клетва. Платеше ли дълга си, надали щеше да остане предан, затова Регулус винаги беше нащрек с него.

— Хората от Безноктестите племена се нуждаят от воини, кралят им също — продължи Регулус. — Не можеш да царуваш толкова дълго, без да си спечелиш много врагове. Ако успеем да му докажем верността си, той ще ни приеме.

— Сигурен ли си?

Регулус поклати глава.

— Не, но какво друго да сторим?

Сините очи на Джанто внезапно светнаха.

— Да останем тук и да се бием. Да умрем с чест.

— И кой ще разкаже за това, Джанто? Кой ще възпява славното ни поражение? Нима няма да бъдем забравени? Не такова наследство искам да оставя.

Регулус усети, че е стиснал яростно меча, който лежеше на коленете му. Макар че не беше съгласен с Джанто, част от него копнееше да приеме съвета му — да остане тук и да се бие. Това обаче щеше да доведе само до прехода му към звездите и друг живот, а той искаше да постигне още много в този.

Трябваше да отмъсти, преди да се изправи пред Древния Горм.

Съгледвачът им, Аккула, дотича от поста си в края на долината и двамата воини се изправиха при приближаването му.

— Те идват — рече задъхано Аккула. — Преследвачите келтана приближават. На по-малко от две левги са отвъд долината.

Регулус се обърна към хората си, които вече бяха спрели да се занимават с лагера. Видя изтощението им и почувства болката им и желанието им това бягство да свърши. Да, те можеха да дадат отпор тук, можеха дори да устроят засада, но почти със сигурност щяха да бъдат победени. Нямаше да е героичен край. А ако продължат да бягат, вероятно щеше да изникне някоя възможност за слава, шанс да спасят искрица чест и гордост.

— Ще вървим през нощта — каза Регулус.

Неколцина от воините показаха неохотата си, но всички събраха оръжията си. Леандран ги поведе отново — най-старият сред тях като че ли бе запазил най-много сили.

— Не можем да бягаме вечно — каза Джанто, преди Регулус да тръгне след воините си. — Накрая ще ни хванат.

Регулус се обърна към него със студени зелени очи.

— Тогава ти ще получиш каквото желаеш, Джанто Шо. А всички ще бъдем застигнати от смъртта, която заслужаваме.

Джанто издържа на погледа му, преди да сведе очи и да се затича след останалите. Регулус се озърна за последно към планината и неуморните им преследвачи и последва воините си.