Разбитата корона

Пет

Всички бяха изтощени, с намръщени лица и здраво стиснати челюсти. Никой от тях не беше очаквал да се сражава със своите, да потушава метеж с щитове и тояги, сякаш е изправен пред вражеска орда. Може би нямаше да е чак толкова зле, ако към тях налитаха само мъже, но имаше и жени и деца, озверели от глад. Всеки с очи на главата можеше да види, че тези хора са отчаяни, че имат нужда от помощ, но помощ нямаше да получат. Складовете със зърно трябваше да бъдат защитени и това беше работа на Зелените куртки.

Нобул Джакс нямаше възражения по този въпрос — той беше сключил договора и трябваше да изпълни задълженията си. И преди беше вършил гадна работа; мръсна, кървава работа в името на краля и Свободните държави. Така беше преди, така беше и сега. Най-добре просто да си свършиш работата и да се надяваш тя да не те навестява насън.

Останалите момчета обаче не се справяха толкова добре. Докато седеше до огромния склад сред другарите си, Нобул виждаше колко са нервни те. Окото на Хек потрепваше толкова силно, сякаш едната страна на лицето му водеше самостоятелен живот. Възрастният мъж се беше състарил още повече през последните дни и Нобул предполагаше, че предстоящото със сигурност няма да му се отрази по-добре.

Билгот се опитваше да го скрие, но дебелото копеле бе изплашено като всички останали. Вероятно дори повече. Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш очакваше всеки миг нещо да му се нахвърли — нещо, с което не може да се справи. Въпреки цялото перчене, той беше жалък страхливец, но нима Нобул не беше разбрал това още в началото? Най-шумните обикновено са най-жалки.

Дъстин и Едрик по-успешно се правеха на смели. Те бяха едри момчета и братската им връзка беше силна. И все пак личеше, че са изплашени.

Най-добре от всички се справяше Антон. Мрачното му лице не беше потрепнало от самото начало на тази гадост. Ако не друго, последните няколко дни като че ли бяха засилили решимостта му. Нобул смяташе, че от всички тях единствено на Антон би разчитал да му пази гърба — след като Дени вече го нямаше.

Само от мисълта за него го заболя. Опитваше се да я пропъди от съзнанието си, но още я усещаше някъде дълбоко. Но той заслужаваше да страда за стореното. Момчето бе умряло по негова вина. Все едно той го хвърли към смъртта и от тази мисъл болеше. Това обаче не беше единствената болка, с която трябваше да се справя, не беше единственият демон, който тормозеше съзнанието му.

Ами просто го натрупай на купчината при останалите.

Сержант Килгар ги гледаше с пронизващото си око, държеше ги в готовност и при нужда повдигаше духа им. Вече бяха заедно от много време и всеки си знаеше работата. Прави каквото казва сержантът и не възразявай. Досега се получаваше и се бяха разминали без жертви. И все пак бяха изплашени.

Нобул знаеше, че това дори няма да е истинската битка. Хуртите идваха от юг и щяха да връхлетят с викове, рев и острите си мечове. Не това безпокоеше Нобул Джакс. Нека дойдат. Нека обсадят града, нека се опитат да го изравнят със земята. Щяха да заварят тук неколцина, готови да се изправят срещу тях, готови да прокарат червена пътека през множеството им и Нобул щеше да е най-отпред.

Част от него даже нямаше търпение. Но друга част помнеше, че първо трябва да се справят с много други проблеми.

— Май ще вали — каза Антон, който се взираше в сивите облаци. Казваше го вече четвърти ден, но още не беше заваляло, само мрачното небе се мръщеше над тях.

— Това ти е най-малкият проблем, нещастно копеле такова — каза Билгот с подигравателната усмивка, с която се опитваше да крие страха си. На никого не му беше смешно, но той продължаваше да се прави на шут. Може би накрая щеше да се усети. А може би не.

— Нищо няма значение — каза Хек, изправи се колебливо и посочи със съсухрената си ръка. Нобул видя един кльощав младеж от Зелените куртки да изскача от една уличка и да тича към тях.

— Идват — крещеше момчето.

Мъжете се изправиха, бяха изморени от четирите дни на пост. Килгар излезе напред и другият сержант, Бодлин, застана до него. Младежът спря пред тях задъхан и се опря на коленете си.

— Е? — изрева Килгар.

— Те идват… през Саловете…

— Колко са?

Момчето поклати глава.

— Май че са стотици.

Килгар изпсува под нос. Нобул напълно го разбираше. Мостът Олдуарк беше затворен, за да не могат бежанците от Града да прекосят Сторуей към новия град, но нямаше как да ги спрат при Саловете. Това беше цял квартал, флотилия, пръсната из устието на реката, която свързваше стария град с новия. Нямаше как да ги спрат, освен ако не подпалят всичко.

— Добре, момчета — рече Килгар и се обърна към двайсетината си подчинени, които трябваше да охраняват склада. — Трябва да се строим — те вече се нареждаха в груби редици, но просто не бяха достатъчно, за да опазят цялата сграда. Можеха единствено да се съберат пред огромните дървени врати и да се надяват на чудо.

Бодлин крещеше на хората си, изпращаше ги да блокират две от уличките, по които се стигаше до предната част на склада. Те бяха тесни, затова неколцина мъже с щитове можеха да ги удържат цял ден, но проблемът беше главният път. Нямаше как да спрат многочислена тълпа.

Това беше работа за кавалерия. Неколцина ездачи лесно биха могли да контролират тълпа — достатъчно беше само да препуснат към множеството, — но всички конници бяха изпратени на север. Никой не беше очаквал да се случи подобно нещо, затова Зелените куртки трябваше да се справят по старомодния начин.

Нобул зае мястото си в строя, най-отпред. Точно в средата. Там трябваше да бъде; защото всички знаеха на какво е способен. Нобул не би застанал никъде другаде, освен в сърцето на битката, където е най-жестоко. Там, където имаше най-голяма вероятност да го убият. Там, където му беше мястото.

Антон беше отляво, Килгар отдясно, а до него стоеше Бодлин. Нобул вече започваше да харесва другия сержант почти колкото Килгар. И двамата бяха добри мъже, които водеха чрез примера си. Нобул бе виждал достатъчно офицери, които командваха от тила, и можеше да разпознае способния. Но никой сержант, колкото и добър да беше, няма да те спаси, ако ти е дошло времето.

През последните няколко дни към склада бяха прииждали тълпи и те успяваха да ги отблъснат, но не и стотици хора. Неколцина способни войници не можеха да се справят с подобно множество. Нобул се надяваше младежът да преувеличава. Иначе… е, скоро щяха да разберат.

След дрънченето на метал, докато мъжете се приготвяха — взимаха копията и тоягите си и нагласяха броните — настъпи тишина. Сякаш целият град бе опустял. Всичко беше спокойно. Мирно. Това събуди спомени у Нобул, стари, мрачни и черни. Винаги беше все същото. Винаги имаше затишие преди касапницата. Миг, в който да помислиш какво си сторил с живота си, за какво ти остава да живееш и какво ще ти липсва най-много. Може би някои мъже намираха утеха в тези последни мисли. Не и Нобул Джакс.

Докато чакаха, една чайка се спусна от небето и кацна точно пред тях. Огледа ги с едното си око, което се стрелкаше от човек на човек, докато не стигна до Нобул, сякаш му отправяше предизвикателство. Взираше се в него нахално… гибелно. Едно момче надолу по редицата се изплю към птицата и храчката му пльосна на земята на крачка от нея. Чайката не потрепна.

— От това ли се страхувахме? — извика един от тях. — Ами че аз мога да ѝ видя сметката и сам.

Всички се засмяха, някои твърде гръмко, по-скоро за да се преборят със страха, отколкото от веселие. Напрежението не си отиде.

Нобул само гледаше. И чакаше.

Чайката размаха белите си криле и отлетя, точно когато се чу ревът. Той се носеше нагоре по улицата и не след дълго видяха и източника му. Те бяха въоръжени, носеха пръчки, тухли, каквото бяха докопали. Голяма тълпа, по-голяма от предишните, която крещеше оглушително.

— Идват — извика Килгар, когато множеството изпълни улицата пред тях, прииждаше като смърдяща вълна. — Пригответе се. Не се отделяйте от човека до вас.

Той продължи да крещи, но глъчката на тълпата го заглуши. Дори точно до него, Нобул вече не различаваше думите му заради врясъците на гладните копелета, които идваха да си вземат сами храната. Те умираха от глад. Бяха отчаяни. Но това не беше проблем на Нобул. Неговата работа беше да ги спре. О… и може би да оцелее — нямаше да е зле.

Те спряха на около пет ярда пред Зелените куртки. Всички крещяха, изливаха глада и яростта си срещу тях. Щеше да продължи така известно време, докато някой събере кураж да нападне. Този някой щеше да пострада най-зле.

Нобул се опитваше да не ги гледа, опитваше се да не се фокусира върху лицата. Ако зърнеше дори едно измършавяло, нещастно дете сред тази човешка вълна, щеше да се поколебае, щеше да се разсее достатъчно, за да получи острие във врата. Не мисли за тях като за хора. Те са тълпа. Тълпа, която идва да убива и краде.

Нобул усети, че Антон се размърдва до него. Момчето сигурно беше готово да напълни гащите. С такива неща не се свиква, не можеш да се научиш да контролираш страха, трябва само да го преглътнеш и да го изплюеш веднага под формата на пламтящ гняв.

Някой от края на тълпата хвърли нещо във въздуха. То профуча покрай Нобул и изтрака в шлема на едно от момчетата от задната редица. След него полетяха пръчки, камъни и нещо като кални буци, вероятно лайна. Една бутилка се разби в краката му и съдържанието ѝ плисна по ботушите му. Вероятно пикня.

Двама от тълпата се втурнаха напред, размахали импровизираните си оръжия и ръмжащи като кучета, преди да се върнат пак сред другите. Все пак Зелените куртки устояха и Нобул се възхити на дисциплината им. Те бяха стабилни момчета, но положението още не беше загрубяло.

Някой се стрелна напред и опита да забие кирката си в шлема на войник по-надолу в редицата. Преди да достигне целта си обаче, един от Зелените куртки го прониза с копие и острието щръкна от рамото на нападателя. Той изпищя и заотстъпва, притиснал с ръце раната си. Нобул знаеше, че сега има само два варианта — тълпата да се изплаши и да побегне или да се разяри и да нападне.

И нали беше голям късметлия, те избраха второто.

Заваляха всякакви снаряди, вече не толкова гнусни и по-солидни, а след тях заприиждаха още хора от тълпата. Те бяха отблъсквани от Зелените куртки, но внезапно множеството се понесе напред като прилив.

Нобул държеше стара и очукана тояга, опасана със стоманени ивици, и я размаха около себе си. Тя не беше предвидена за смъртоносно оръжие, но можеше да се превърне в такова, ако той пожелаеше. Множеството прииждаше, безброй оцъклени, оголили изгнили зъби хора, и Нобул избра първата си цел. Няма смисъл да размахваш оръжие сред тълпа врагове и да се надяваш да удариш някого — има вероятност да не уцелиш никого. Трябва да си избереш мишена, да чакаш да влезе в обхвата ти, после да ѝ видиш сметката.

Вляво и вдясно от него Антон и Килгар удряха по гневната тълпа. Нобул направи същото, когато пред очите му изникнаха три озъбени лица. Завъртя бързо и мощно ръка и лицата политнаха назад окървавени и обезобразени. После тълпата ги заля. Нобул вдигна високо ръка, за да може да използва оръжието си. Повечето от другите момчета бяха в капана на прилива, притиснати до стената на склада, без път за отстъпление.

Нямаше място за размахване на юмруци, хората крещяха обиди, викаха, че са гладни и им трябва храна, че Зелените куртки трябва да се засрамят, защото искат да ги уморят от глад. Смърдящите тела напираха напред, но Зелените куртки препречваха входа. Тълпата се притискаше към тях, люлееше се и крещеше.

След малко, след няколко безумни секунди на блъскане и писъци, тълпата отстъпи, осъзнала, че няма да стигне доникъде. Някои от Зелените куртки нанесоха още няколко удара и Нобул чу вик надолу по редицата. Докато отстъпваха, метежниците бяха успели да сграбчат сержант Бодлин и го влачеха с тях.

Нобул се втурна напред заедно със сержант Килгар. Един от тълпата риташе Бодлин в главата и Нобул стигна до него първи, стовари сопата си върху раменете му и го повали. Това не обезкуражи останалите, които вече бяха решени да си вземат своето. Щом не можеха да докопат зърното, поне щяха да отнесат скалпа на някоя Зелена куртка. Нобул не възнамеряваше да им го позволи.

Бодлин посегна нагоре, лицето му беше обезобразено, кръв се стичаше между оцелелите зъби в устата му. Нобул го хвана за ръката и тогава нападнаха него. Видя как един мъж замахна с тояга, но преди да я стовари на главата му, Килгар го удари в гръб. Сержантът се развилня, размахал тоягата си, а Нобул сграбчи Бодлин и го издърпа на сигурно място. Част от другарите му хукнаха към тях. Щом видяха, че тълпата отстъпва, те бяха решили да ѝ дадат още малко скорост.

Нобул вече беше извлякъл Бодлин до вратите на склада, а тълпата бягаше обратно към Стария град.

Зелените куртки седнаха тежко на земята и се опитваха да си поемат дъх. Двама имаха порезни рани и натъртвания, един бе получил кървава драскотина на главата, но раните по главата винаги изглеждаха по-страшни, отколкото бяха. Бодлин беше изгубил няколко зъба, но не беше чак толкова зле, въпреки кръвта по предницата на куртката му. Той скоро се върна към командването на хората си и това почти накара Нобул да се усмихне.

— Май си върнахме дълга към теб, сержант Бодлин — каза Килгар.

— И отгоре — отговори Бодлин и смигна на Нобул. Именно той и стрелците му ги бяха спасили, докато прочистваха Стария град преди няколко седмици. Имаше известна ирония във факта, че хората, заради които го прочистваха тогава, сега се опитваха да ги убият.

Двама от метежниците лежаха на земята и момчетата ги извлякоха настрани, без да ги е грижа дали са живи, или мъртви. Нобул обаче не можеше да ги мрази. Те бяха гладни, искаха само да нахранят семействата си. Кой знае дали той нямаше да е сред тях, ако нещата се бяха развили другояче? Единствената разлика бе, че той беше свършил много по-добра работа.

Когато седна, видя едно от момчетата да се взира с гладно изражение през процеп във вратите на склада.

— Дори не си го помисляй — каза Бодлин и войникът се извърна виновно.

— Нищо нямаше да направя, сержант — каза той, макар да бе очевидно, че щеше да направи. След като помисли малко, добави: — Но кой ще забележи, ако си вземем по малко? Заради усилената ни работа?

Бодлин поклати глава, но после се ухили и рече:

— Отваряй тогава, момче.

При тези думи останалите Зелени куртки се надигнаха и тръгнаха бързо към вратите, а младежът вдигна резето и отвори. Всички се развикаха от радост, когато нахлуха вътре, но щом следобедната светлина озари склада, се смълчаха.

Складът беше празен.

— Изглежда, не сме охранявали истинския склад, а? — рече Бодлин. — Било е само примамка — после излезе навън с крива усмивка и ги остави да се взират в нищото.

Нобул вероятно също щеше да се усмихне. Вероятно. Само че стоеше там и се питаше това ли ще пази през следващите дни. Ще рискува ли живота си за някакво си нищо.

В този миг по главата му покапаха дъждовни капки.

— Видяхте ли — извика Антон. — Нали ви казах, че ще завали.

Нобул не го беше виждал по-щастлив.