Разбитата корона

Девет

Портата Лич беше в източния край на крепостната стена на Стийлхейвън. Тя се намираше в крепостна кула, която се издигаше на четирийсет стъпки, и в камъка около нея бяха издялани две фигури на закачулени мечоносци. Кои бяха те, Нобул нямаше никаква представа, но изглеждаха внушително и не особено приветливо.

Кехлибарената стража беше на пост тук от два дни. Не се случваше нищо и Нобул вече се отегчаваше. Северната порта беше опасна, без съмнение, но поне имаше с какво да убиеш времето. Но пък след летящите лайна и камъни в Квартала на складовете нямаше право да се оплаква от скуката.

Портата Лич беше отворена от изгрев до залез, за да пропуска търговците, които идваха със стоката си по Великия източен път от Анкаверн. Нобул не намираше, че да ги гледа как се нижат към пазара при Източната порта и обратно е голямо забавление, но все пак скоро щеше да стане весело. След няколко дни не селяни и рибари щяха да минават през тези порти, към тях щеше да напира орда яростни хурти и Нобул беше съвсем сигурен, че те няма да го отегчат. Беше съвсем сигурен, че тогава ще има достатъчно занимания. Като например да се постарае да не му отсекат главата.

Една теглена от кон каруца се приближи и спря до огромната порта. Нобул пристъпи напред и кимна на старчето на капрата, което стискаше юздите с разкривените пръсти и дори не си направи труда да кимне в отговор. Нобул хвана коня за оглавника, сложи ръка на муцуната му и започна да му шепне успокояващо, докато Антон провери каруцата за… Нобул не знаеше точно за какво. Вероятно за скрити хурти, които могат да изскочат изневиделица, целите боядисани и покрити с белези, с оръжия, от които капе отрова, готови да затрият първия, изпречил се пред очите им. Може би самият Амон Туга се криеше там, готов да превземе града собственоръчно.

Антон приключи проверката и даде знак на Нобул да пропусне каруцата.

Явно беше пълна само с ряпа.

Още щом тя изтрополи през портата, Хек извика от кулата. Старецът сочеше към Великия източен път.

— Конници! — изкрещя той. — Много конници. Изглеждат въоръжени.

Нобул се загледа натам. Отначало не видя друго, освен безкрайния път, който се спускаше към брега. Вероятно зрението на Хек вече отслабваше. На стареца понякога му се привиждаха разни неща. Но после Нобул наистина забеляза нещо, което се развяваше на морския бриз — флаг.

Тъкмо щеше да дръпне Антон и да хукне навътре, за да им каже да затворят портата, когато Килгар се присъедини към тях и се загледа в далечината с присвити очи. Първият ездач вече се виждаше добре, бронзовата му броня блестеше, флагът се вееше високо — макар че не можеха да различат какво е изобразено на него.

— Какво мислиш, Линкон? — попита Килгар, все още не знаеше истинското му име. — Дали се задават проблеми?

Нобул нямаше представа, но не биваше да рискуват.

— Трябва да затворим портата, после да задаваме въпросите от стената. Ако идват с мир, ще ни разберат. Ако не, поне няма да ни сварят по бели гащи.

Килгар явно беше съгласен.

— Затворете портата — излая той, щом влязоха вътре. Нобул го последва по каменните стълби на кулата към бойницата, която гледаше към Великия източен път. Хек още стоеше там и се взираше в далечината. Изглеждаше някак радостен.

— Защо си толкова щастлив? — попита го Нобул.

Раменете на Хек се раздвижиха от тих смях и той посочи на изток с кокалестия си пръст.

— Не знаеш ли кои са?

Нобул се вгледа, заслонил очи срещу яркото слънце. Макар че беше студено и вятърът се носеше от Мидралско море като леден дъх, слънцето грееше ярко. От тази висока позиция виждаха по-ясно процесията. Все повече знамена се появяваха в далечината и не след дълго Нобул вече различаваше няколкостотин ездачи. Не можеше да ги преброи точно, но всички бяха въоръжени, шлемовете им сияеха, а знамената се вееха на бриза.

— Да не са наемници? — попита Нобул.

Хек поклати глава.

— Виж им знамената — може би зрението му не беше чак толкова слабо.

Дори когато приближиха, Нобул не успя да прочете надписите по знамената, които плющяха на вятъра, но различи…

— Драконовата стража — каза Килгар и Нобул видя как на устните му се разлива усмивка. — В името на кръвта на Арлор, това е самата Драконова стража.

Ездачите приближаваха. Нобул се зачуди откъде ли идват. Дори той знаеше легендата за Драконовата стража — легендарен рицарски орден, който щеше да се притече на помощ на Стийлхейвън в най-тежки времена. Е, сега времената бяха тежки, без съмнение.

Всеки рицар имаше бронзова броня, меч и щит, на който бе изковано изображение на излитащ дракон. Шлемовете бяха заострени, а забралата криеха лицата на воините. По раменете на броните и по коленете им имаше плочи, изковани като драконови криле, дори по покривалата на конете личаха същите символи. Драконови криле имаше и на шлема на един от ездачите. Точно той излезе напред и препусна пред колоната. На гърба си носеше огромен меч.

Нобул забеляза странна фигура сред рицарите — младо момче с кафява роба — едва не се усмихна при вида му. То изглежда щеше да се пръсне от гордост, че язди сред такива воини.

Вътре в града пред портата се беше събрала тълпа. Някои от хората се бяха уплашили, че вратата е затворена, а другите бяха най-обикновени шумни зяпачи. Явно мълвата за Драконова стража се беше разпространила бързо и с приближаването на рицарите към градските стени тълпата се увеличаваше.

— Това може да се окаже проблем — каза Килгар, който се взираше в множеството, и извика на Дъстин и Едрик да доведат Върховния командващ.

Сега челото на колоната вече беше навлязло в сянката на портата Лич. Рицарят с крилатия шлем и огромния меч вдигна ръка. Стотиците воини след него спряха почти едновременно.

Килгар се взираше с колебание в тях. Озърна се към Нобул, но той нямаше никаква представа какво да сторят. Преди сержантът да каже нещо, младежът с кафявата роба се провикна отдолу:

— Ами… бихте ли отворили портата? Мисля, че ни очакват.

Беше почти смешно този малък келеш да говори от името на цяла колона страховити воини.

Килгар се обърна към Нобул и рече през зъби:

— Давай. Отвори проклетата порта.

Нобул забърза надолу да вдигне дървените резета, които залостваха портата. В кулата имаше решетка, която бързо можеше да се спусне в случай на обсада, но не беше използвана от десетилетия. Той знаеше, че тя не след дълго ще им потрябва, но сега портата беше отворена и Нобул се взираше в рицарите, чийто водач пък се взираше в него, все едно виждаше лайно на подметката си.

Без да каже и дума, първият рицар пришпори жребеца си и стотиците воини отново потеглиха като един. Когато минаваше покрай Нобул, младежът с робата каза „Благодаря“ и се усмихна срамежливо.

Тогава Нобул го позна. Беше го срещнал преди седмици, в Параклиса на Таласъмите. Спомни си как това младо, покрито с прах лице се взираше в него, когато той вдигна поглед от сгърченото тяло на Дени.

Което и да беше това момче, явно бе много оправно.

— Добре, да им разчистим път — каза Килгар, който беше слязъл от кулата след Нобул. Момчетата от Кехлибарената стража започнаха да разпъждат тълпата. Старият Хек не беше от голяма полза, но пък Билгот го биваше точно за тази работа, вряза като таран тлъстото си тяло през множеството и избутваше зяпачите от пътя си. Нобул, Антон и Килгар също правеха всичко по силите си, но не постигаха голям успех, защото мълвата се беше разнесла чак до Източната порта и хората се събираха да видят как легендарната Драконова стража се връща отново в Стийлхейвън.

След малко в другия край на тълпата настана някаква суматоха, множеството внезапно се разтвори пред тях и Нобул видя Дъстин, Едрик и Върховния командващ. Той водеше свой отряд Зелени куртки, които зинаха от изумление, когато видяха колоната бронзови рицари да си пробива път по улиците на града.

— Значи не ни излъгахте, а, момчета? — рече Върховният командващ, като се взираше в ездача начело.

Рицарят го погледна през крилатия си шлем. Нобул видя прилежно оформената брада и втренчените му очи.

— Аз съм лорд-маршал на Драконовата стража и идвам при кралицата — каза той. И това беше. Седеше на коня и ги гледаше с очакване, сякаш беше херцогът на проклетия Валдор и те трябваше да опънат червен килим пред него.

Върховният командващ се пищиса, не знаеше какво да стори.

— Ами… трудно ще се уреди аудиенция при кралицата толкова бързо — каза накрая.

— Повярвайте ми, тя ще си освободи време за нас — каза лорд-маршалът и Нобул беше склонен да се съгласи; като нищо щеше да си освободи.

Преди Върховният командващ да намери някое друго извинение, от тълпата се появиха неколцина от Стражата на Скайхелм. Не изглеждаха изненадани, сякаш бяха очаквали Драконовата стража.

— Последвайте ни — каза първият от тях. — Дворецът е…

— Знам пътя, синко — отвърна лорд-маршалът и пак пришпори леко коня.

Нобул остана на мястото си, докато рицарите минаваха покрай него. Не успя да ги преброи точно, но бяха поне двеста души. Недостатъчно, за да спрат хуртите сами, но пък добре дошло попълнение за защитите на града, откъдето и да го погледнеш. Надяваше се да види мутрите на онези свирепи копелета, когато осъзнаят, че ще се изправят пред най-великите рицари на света.

— Това не се вижда всеки ден, нали? — каза Хек, докато гледаха как и последните конници изчезват в далечината към Квартала на Короната, следвани от ликуващата тълпа.

Нобул само поклати глава.

По-късно, в казармите, след като беше оставил оръжието си в арсенала и събличаше зелената си куртка, Килгар го гледаше с единственото си око. Беше очевидно, че иска да го заговори, но може би чакаше Нобул да го попита какво иска, но пък Нобул не беше от хората, които започваха разговори.

Спогледаха се за миг и Килгар пое дълбоко дъх.

— Хубаво е, че дойдоха… Драконовата стража имам предвид.

— Аха, сигурно — рече Нобул.

След малко Килгар пак пое дъх.

— Ще е скоро, нали знаеш. Пак ще е същото като при Портата. Кръв и пикня. Крясъци и викове. Сигурно се сещаш какво ни чака?

Нобул кимна, макар че според него може би щеше да е по-лошо. При Портата на Бакхаус те можеха да отстъпят, а тук зад гърба им беше единствено морето. Той плуваше добре, но се съмняваше, че ще се добере чак до Дравистан.

— Ще се справим — отвърна. — Вече успяхме веднъж.

— Естествено. И ще оцелеем да разказваме.

Пак мълчание, но този път Килгар пристъпи напред и се наведе, сякаш не искаше друг да ги чуе, макар че бяха сами.

— Не беше твоя вината — каза той. — Можеше да се случи на всеки от нас. Всеки от нас можеше да е там онази нощ. Всеки от нас можеше да умре на онова място.

— Знам — каза Нобул, не беше много сигурен, че иска да води този разговор.

— Дени много ти се възхищаваше. Сигурно е бил доволен, че ти си до него… накрая.

Това заболя. Нобул не мислеше, че Дени би му благодарил, че го остави да падне. Но какво да каже? Нима трябваше да се раздрънка пред Килгар и да му разкаже истината? Да му каже, че Дени е прострелял неговото момче? Че е искал да накаже малкото копеле и когато му се удаде тази възможност, нарочно го остави да падне от ръба?

Казват, че помага, ако излееш мъката си пред някого. Нобул не беше убеден в това. Така или иначе нямаше какво да каже на Килгар. Да, чувстваше вина, но това си беше негова вина и той щеше да си я носи.

Преди да се наложи да отговори нещо обаче, влезе Антон. Безрадостен, както винаги, той ги огледа за миг, после свали куртката и шлема си.

— Просто помисли за това — каза Килгар и потупа Нобул по рамото с единствената си ръка. — Ако искаш да поговориш с някого, аз съм насреща.

Мамка му, ако Килгар още имаше две очи, вероятно щеше и да му смигне. Нобул не беше съвсем сигурен дали харесва тази му страна. Предпочиташе го, когато беше твърд като камък и всяваше страх. А не в ролята на изповедник.

Килгар излезе и Нобул се позабави, за да му даде достатъчно време да се махне от казармите, преди и той да си тръгне. Дотогава Антон вече беше оставил оръжието си и униформата и тръгна с него. Вървяха един до друг, Антон вдигна очи и се усмихна. Това беше нещо ново. Нобул не го беше виждал да се усмихва, откакто постъпи при Зелените куртки.

Да не би всички да откачаха?

— Ами… какво ще кажеш за една биричка, Линкон?

Да, точно това му трябваше. Като че ли половината от Кехлибарената стража изгаряха от нетърпение да седнат и хубаво да си поговорят с него за нещата от живота.

— Не, благодаря.

Антон сякаш посърна и пак доби обичайния си нещастен вид, което накара Нобул да се почувства още по-зле. Това беше негов другар, брат по оръжие и той не би трябвало да отказва да пие бира с него.

Голям си тъпак, Нобул Джакс.

— Е, добре. Може да ударя една — каза го, преди да успее да се спре. Но какво толкова? Бяха минали месеци, откакто не беше близвал алкохол. Месеци, откакто си бе позволявал да се отпусне. Може пък да му бе дошло времето. Може би дори го беше заслужил. След няколко дни нямаше да има шанс да прави друго, освен да се бие. Най-добре си поживей, докато можеш.

— Знам едно място — каза Антон, който веднага се разведри. Нобул не познаваше тази му страна. Определено му харесваше повече от неподозираната загриженост и деликатност на Килгар.

Те тръгнаха към Северната порта, покрай порутени къщи и по студени улици, калната земя беше замръзнала като камък. Това беше подходящо време от годината да бродиш из Квартала на Северната порта, ако изобщо имаше подходящо за това време. Поне студът притъпяваше смрадта.

Нобул започна да се пита дали Антон изобщо знае накъде върви.

— Сигурен ли си, че това е пътят?

— Да, не е далече, Нобул. Наблизо е.

— Добре. Щом казваш.

Антон го поведе по една алея, но тя не изглеждаше като място, където би се намирала свястна кръчма. Всъщност не приличаше на място, където би се намирало каквото и да е свястно нещо, но кой беше Нобул, че да се оплаква. Антон не беше побойник. Едва ли го водеше към дупка на главорези.

При тази мисъл се смръщи, защото внезапно осъзна, че току-що Антон го беше нарекъл „Нобул“.

И той му беше отговорил.

Преди да успее да продума, нещо го халоса по тила, всичко се размаза пред очите му и той падна на коляно, но не изгуби съзнание.

— Удари го пак — рече някой паникьосан и отчаян, че не го бяха повалили в несвяст.

Нобул се извърна замаяно, олюля се и видя сопата, която пак се спускаше отгоре му. Бягащи стъпки изтрополиха към него по замръзналата земя и той разбра, че няма много време. Наведе се напред, заби глава в мъжа със сопата и го изблъска назад, но политна отново и преди да се изправи, някой нахлузи торба на главата му.

Дърпаха го, влачеха го, затягаха торбата на главата му.

— Удари го, мамка му! — изпищя друг глас, дори по-трескав от първия.

Нобул отстъпи назад, блъсна се в онзи, който държеше сопата, и опита да го запрати към стената, но се препъна. Нещо се стовари на рамото му, беше дървено — вероятно друга сопа. Той изръмжа вбесен, готов за следващия удар. Когато той дойде, Нобул изрита силно и някой изпищя. Той сграбчи торбата и се опита да я смъкне от главата си.

— Помогнете ми, мамка ви! — изкрещя някой отзад. — Тоя е силен като шибан вол!

Нобул докопа нечия китка и я издърпа рязко напред. Торбата се разхлаби на врата му, когато извлече човека пред себе си, удари го два пъти с юмрук и чу как той изхриптя.

Преди да свали торбата обаче, нещо се стовари с трясък върху главата му и го повали на земята.

Последното, което чу, бяха ударите, които се забиваха в тялото му…