Разбитата корона

Четири

Стражата на Скайхелм беше военен орден, стар колкото самия палат. Каира беше изучавала богатата ѝ история дълги часове и добре познаваше догмите и традициите, които ги бяха превърнали в почетна рицарска каста. Основана само четиридесет години след смъртта на самия Арлор, Стражата беше служила в Скайхелм на крал Бурфайн Синия, след като синът му се беше опитал да узурпира трона. Оттогава всеки, който имаше намерения към трона на Стийлхейвън, трябваше да вземе предвид непоклатимата лоялност на Стражата и способността ѝ да въздава справедливост.

Разбира се, историята показваше, че Стражата невинаги е успявала да гарантира дълго и безпроблемно царуване, макар че бяха минали почти хиляда години, преди Стоманената корона да бъде узурпирана отново и властта на крал Конрик Втори да стигне до внезапния си край. Брат му Седрик беше основал свой орден — Рицарите на Кръвта, които бяха нападнали Скайхелм през нощта, бяха убили Конрик и отблъснали Стражата. След това се беше разразила кървава гражданска война, когато синът на Конрик, Хадрик, повел Стражата и започнал дълга обсада. След много кръвопролития се стигнало до съглашение и Седрик и Хадрик управлявали заедно Стийлхейвън, като започнал относително мирен период. Когато двамата крале били убити в един и същи ден, наследникът на Хадрик, Конор, отново поверил охраната на двореца на Стражата, но запазил и Рицарите на Кръвта като своя лична почетна гвардия — съглашение, което бе спазвано и до днес.

Каира бе установила, че Стражата не е така ревностна в почитането на Арлор и Ворена като щитоноските, но и самата тя отдавна беше обърнала гръб на благочестието и богослуженията. Тя вече не беше жрица-воин. Сега служеше на своята кралица и на своя град. Ворена щеше да остане завинаги в сърцето ѝ, щеше да ѝ дава сили и подкрепа, но Храмът на Есента вече бе в миналото. Още я болеше заради раздялата със сестрите ѝ, жените, с които бе израснала, с които се беше сражавала рамо до рамо, но вече имаше други бойни другари.

Отначало ѝ беше странно, защото в храма бе живяла само със сестрите си, но не ѝ отне много време да извоюва от мъжете уважението, което беше получавала и от щитоноските. Но Стражата беше горд орден, кален в дълги и усилени тренировки, всеки мъж в нея бе избран заради уменията си с меча и щита, всеки беше отдаден на мисията си. Беше съвсем естествено да се възхищават на уменията ѝ и да ги ценят. Каира се възхищаваше на предаността им към Стоманената корона и нейния град и се вдъхновяваше от тази отдаденост.

Въпреки че беше единствената жена в казармите, тя беше настанена при мъжете. Всякакви съмнения, които капитан Гарет бе хранил по отношение на това решение, скоро бяха изличени. Убедили се в способностите ѝ, мъжете от Стражата скоро започнаха да се отнасят с нея като една от тях.

Де да можеше същото да се кажеше и за Мерик.

Каира се озърна през малката стая, която служеше като трапезария и стая за почивка на Стражата. Мерик седеше в обичайната си поза, взираше се през прозорчето, стискаше и отпускаше челюст и потропваше в ритъм с пета.

— Трябва да излезем на двора — каза Каира и се изправи.

Той се обърна към нея, извил вежда.

— Това ли е твоето решение на всичко? Още тренировки?

— Силно тяло, силен дух — отвърна тя.

— Просто искаш отново да ме предизвикаш. Мисля, че изпитваш някакво жестоко удоволствие от това.

Тя му се усмихна.

— Признавам, че ми мина през ума, но вече ми омръзна да те бия — напоследък бе установила, че опитите ѝ за шеги стават все по-успешни. Извън стените на храма тя постоянно се сдобиваше с нови умения, но за Мерик относително лекият режим в казармите на Скайхелм беше истински затвор.

Разбира се, първите дни бяха трудни и за него, защото той също трябваше да се доказва, и се посвети на тренировките с не по-малко усърдие от нея. Напоследък обаче ставаше все по-неспокоен, вероятно му липсваха старият живот и свободата, която той му даваше, и жените… и пиенето. Мерик обаче устояваше и тя му се възхищаваше за това. От ден на ден физическата му форма се подобряваше, майсторството му с меча беше почти несравнимо, но умът му беше другаде.

Той ѝ се усмихна, но това не я заблуди. Онази нехайна увереност, арогантността, която излъчваше, когато го срещна за първи път, вече ги нямаше. Сега тя усещаше уязвимото, самотно дете, изоставено от баща си, което бе гледало как майка му умира от сладката мор и накрая беше пропиляло цялото семейно богатство.

Понякога той сякаш намираше утеха единствено на тренировъчния плац.

— Е, да вървим тогава — рече Мерик, явно ободрен от тази перспектива.

Тя го последва на двора, където неколцина от стражата вече се сражаваха под зоркия поглед на капитан Гарет.

Бремето беше взело своето от капитана. Каира никак не му завиждаше. Той трябваше да охранява двореца Скайхелм и кралицата и скоро щеше да бъде призован да защитава града от армията на нашествениците. Стражата щеше да е начело на отбраната. Още една причина да посвещават цялото си време в усъвършенстване на уменията си.

Когато излязоха на двора, Каира разпозна двамата от Стражата, които се сражаваха пред другарите си. Статон беше млад, красив и вероятно най-добрият с меча след Мерик и нея самата. Когато Мерик я доведе тук, тя се би със Статон и още един воин, на име Уалдин. Успя да ги надвие, но не ѝ се удаде лесно.

Статон се биеше с Леофрик, обещаващ новак, който беше постъпил в Стражата скоро след тях. Макар че имаше дарба да върти меча, той не можеше да се мери с по-опитния Статон.

Статон отново и отново пробиваше защитата на Леофрик, играеше си с него, вместо да нанесе последния удар. Това не ѝ се стори честно; Леофрик нямаше да напредне, ако не му показваха как да преодолее слабостите си, но тя не смееше да оспорва обучението на Гарет.

— Достатъчно — извика Гарет, след като Статон лесно парира за пореден път удара на Леофрик. — Виждам, че нашите майстори на меча са решили да се присъединят към нас — посочи към нея.

Останалите от Стражата се обърнаха към Мерик и Каира. От известно време бяха започнали да ги наричат „майстори на меча“ и Каира всеки път потръпваше от неудобство, но Мерик оставаше невъзмутим.

— По всичко личи, че нашите братя имат нужда от още инструкции — каза ѝ той с усмивка, взе един дървен меч за тренировки от стойката и ловко го завъртя в ръката си. — Не бива да ги разочароваме.

Гарет се усмихна и посочи към тренировъчния плац, сякаш в съгласие с думите му. Каира не спираше да се изненадва колко много неща се разминават на Мерик — Гарет не би търпял подобна арогантност от никой друг в Стражата. Той беше суров командир, но като че ли имаше специално отношение към Мерик и тя предполагаше, че вероятно се чувства отчасти отговорен за пропадането на Мерик след заминаването на баща му.

Мерик тръгна към центъра на двора, като се озърташе, сякаш предизвикваше някого, когото и да е, да излезе срещу него. Тази шарада вече беше започнала да додява на Каира. Тя погледна към Леофрик и той ѝ подаде дървения меч, на устните му потрепваше усмивка. Вече няколко пъти беше унижаван от Мерик и нямаше търпение да бъде отмъстен.

Каира тръгна към Мерик, който се хилеше самодоволно. Но тя го познаваше достатъчно добре, за да вижда отвъд самоуверената маска. В Мерик Райдър всъщност нямаше никаква увереност. Да, той беше умел с меча, да, имаше чар и красиво лице, което за някои може би беше привлекателно, но за нея той беше само едно самотно момче в тяло на мъж. Не че това щеше да я спре.

— Когато сте готови — каза Гарет, щом те застанаха един срещу друг.

Каира просто стоеше и чакаше. Мерик, свалил гарда си, я подмамваше да нападне, но тя добре знаеше, че скоро нетърпението ще го принуди да се задейства първи. Нямаше да го чака дълго.

Той пристъпи напред, но тя пак не помръдна, държеше хлабаво дървения меч на нивото на кръста си.

Както и очакваше Каира, той нападна. Престори се, че ще удари ниско, но замахна високо. Това беше пробен удар, който тя лесно отби, но знаеше, че срещу Мерик не бива да се отпуска. Макар и да започваше предвидимо, в хода на схватката той можеше да промени похвата си за миг и тя не го подценяваше.

Мерик отстъпи назад, все така усмихнат. Каира не поместваше крака, не направи крачка, дори когато той налетя отново, този път с четири бързи удара отляво и отдясно. Мечът на Каира отби всеки от тях, макар че едва не пропусна последния. Възможно ли беше неговите умения да се подобряваха, а нейните — не? Тя веднага прогони тази мисъл. Не биваше да таи съмнения, не и в битка. Този път водеше единствено към поражение.

Останалите от Стражата започнаха да подвикват окуражително, някои на нея, други на Мерик. Въпреки високомерието си, той беше обичан от другарите си, винаги готов да се пошегува, винаги способен да ги накара да се усмихнат. Каира неохотно му завиждаше за това. Макар вече да свикваше с лековатото веселие, тя криеше чувствата и мислите си по-ревностно. И все пак не беше лишена от поддръжници. По-старите воини в Стражата уважаваха уменията и дисциплината ѝ, но Каира знаеше, че няма да получи повече от уважение. Въпреки всичко те харесваха Мерик.

Той пак налетя, този път решен да я принуди да отстъпи назад. Тя парира лесно първата серия от удари, после се извъртя и замахна така, че мечът ѝ да се насочи към ребрата му. Мерик успя да отскочи навреме, за огромно удоволствие на другите от Стражата. Те вече се смееха, развълнувани от зрелището.

Когато Мерик отскочи настрани, Каира пое инициативата и го последва, отприщвайки цял порой от удари. Сега беше негов ред да отбива и отстъпва, а тракането на дървените мечове изпълваше двора с трескаво стакато.

Те продължиха да си разменят удари; да отскачат, да се отдръпват и въртят. Тракането на мечовете ставаше все по-бързо. И двамата се потяха, а студеният въздух не успяваше да охлади плътта им. Арогантната усмивка на Мерик си беше отишла и сега той бърчеше чело и стискаше зъби. Каира го гледаше със стоманена решителност, надяваше се той да направи грешката, която щеше да доведе до победата ѝ.

Спряха за миг да си поемат дъх, взираха се напрегнато един в друг, наслаждавайки се на играта. Точно тези моменти обичаше Каира — когато виждаше Мерик истински жив, когато споделяше тръпката от битката с истински майстор.

После отново нападнаха. Този път, докато си разменяха бързо удари, тя видя пролука, малка пробойна в защитата му, и се възползва. Това беше безразсъден ход, който отвори нейната защита, но за щастие той го забеляза твърде късно. Дървеният ѝ меч профуча над ръката му и се притисна в гърлото. Ако беше истинско острие, щеше да го посече и да го убие. Тя си позволи усмивка, но краткото въодушевление изчезна в мига, когато усети натиска на неговия меч в корема си. Защото ако тя му беше посякла гърлото, той ѝ беше разпорил червата. И двамата бяха мъртви.

Мерик се ухили, когато воините от Стражата избухнаха в смях и започнаха да подвикват одобрително, някои дори ръкопляскаха.

— Няма как да излъчим победител, нали? — каза Гарет.

Мерик вдигна питащо вежда, но Каира тръсна глава.

Останаха да гледат тренировките, Мерик разговаряше с другите от Стражата, а Каира стоеше тихо встрани. До нея беше Леофрик, той явно предпочиташе нейното мълчание пред нахаканата общителност на Мерик и някои от останалите. Не се случваше за първи път и тя изпита гордост, че момчето очевидно уважава нейните умения и иска да следва примера ѝ. Имаше още много път да извърви, но отношението му беше обещаващо.

Когато приключиха, Гарет ги събра.

— Добра работа днес — виждам подобрение. Починете си, после искам всички да се съберете тук, когато камбаната удари осем, в пълно снаряжение.

Обикновено до осем те вече обикаляха коридорите и двора на Скайхелм, но сега кимнаха в съгласие и се оттеглиха.

Каира се изми и си каза молитвата, както винаги. Малцина от другите почитаха ревностно Арлор, но тя беше педантична във вярата си. Вече не бе щитоноска, но все още беше копие в ръката на Ворена; все още беше защитник на слабите и оръжие на божествената ѝ справедливост.

Стражата се събра на плаца доста преди камбаната да удари осем. Гарет вече ги чакаше.

— Добре — каза той, когато застана сред тях. — Всички знаем как става — не правим голяма церемония. Не каканижем безкрайни клетви. Каира, Мерик, излезте напред.

Каира пристъпи към него заедно с Мерик. Гарет извади два медальона, които заблестяха на светлината на факлите, и тя разбра какво ще се случи.

— Коленичете — каза Гарет. — Не разполагаме с цялата нощ.

Каира веднага падна на коляно, но Мерик се позабави и тя се запита за миг дали той не таи съмнения, но когато го погледна, видя, че се усмихва.

Не може да не направи театър. Типично.

Гарет се насочи първо към Мерик и дори да беше подразнен от привидния му отпор, не го показа.

— Мерик Райдър, заклеваш ли се да защитаваш до смърт носителя на Стоманената корона? — изрече той думите, сякаш го бе правил хиляди пъти и вече страшно са му омръзнали.

— Ами да — каза Мерик, все още ухилен.

Каира знаеше, че това не е правилният отговор, но Гарет сложи медальона на врата му.

— Каира Стормфал, заклеваш ли се да защитаваш до смърт носителя на Стоманената корона?

Тя не отговори веднага.

Стормфал? Можеше ли да стане една от Стражата под това име? Имаше ли право да продължи да го носи?

Гарет се размърда смутено. Каира знаеше, че трябва да отговори и не е времето да умува за някакво си име.

— Заклевам се — каза тя със сведена глава.

Когато медальонът бе сложен на шията ѝ, останалите от Стражата изрекоха в един глас:

— За Скайхелм и кралицата.

И това беше. Мерик и Каира станаха членове на Стражата.

Не последваха празненства, нито пък поздравления. Каира сметна тази простота за странно успокояваща. Тя беше водила живот, изпълнен с церемонии и религиозен плам, и сега беше освобождаващо да е сред воини, които бяха отдадени на мисията си като щитоноските, но без постоянното бреме на догмата.

Тя взе меча и щита си и заедно с Мерик тръгна към стената на двореца, за да патрулира по външния ѝ периметър. Мерик беше странно мълчалив, когато се заеха със задачата си, и Каира се запита за какво ли мисли. Въпреки всичко усещаше, че той е горд от оказаната чест. Тя самата изпитваше облекчение, че отново е част от нещо.

И все пак, когато погледна на юг, към статуите на Ворена и Арлор, усети пробождането на съжаление. Малка частица от нея все още копнееше да бъде там, да тренира със сестрите си, за да се изправи пред Амон Туга сега, когато сякаш вече нищо не можеше да го спре.

Дали когато елхаримът стигнеше до тези стени, щяха да успеят да го победят?

Каира Стормфал предполагаше, че много скоро ще разбере.