Разбитата корона

Четиринадесет

С всеки ден въздухът като че ли ставаше все по-студен. Колкото по-навътре в земите на Безноктестите племена навлизаха, толкова по-враждебни изглеждаха стихиите, вятърът виеше в лицата им, сякаш им крещеше да се връщат, да изоставят тази глупост. Регулус и воините му бяха убили много дивеч — елен, вълк и други животни — и сега се топлеха с кожите им. Казул, който се изплаши от времето и не беше в настроение за лов, се задоволи с убийството на някакъв кротък звяр с къдрава бяла козина. Той дори не се опита да избяга, когато се хвърли отгоре му. Писъците му не продължиха дълго.

Не срещнаха много жители на Студените земи. Понякога стигаха до малки селища и воините едва удържаха естествения си порив да нападнат дървените колиби и да ограбят всичко в тях. Но те не бяха тръгнали по пътя на войната. Все още.

— Колко остава? — попита Аккула, когато превалиха хълма и пред тях се разкри широка долина. — Вятърът смразява костите ми.

Регулус би го упрекнал заради оплакванията, но и той самият беше измръзнал. Тази земя като че ли бе решена да ги вледени и те продължаваха напред единствено с огромно усилие на волята.

— Скоро ще се стоплиш, млади Аккула — отговори Леандран. Старият воин сигурно усещаше студа най-силно, но най-малко се оплакваше. — Когато предложим остриетата си на Стоманения крал, той ще ни хвърли срещу враговете си с цялата ярост на пъкъла. Тогава ще се стоплиш в море от вражеска кръв.

Хагама и Казул изръмжаха в съгласие, но думите на Леандран не повдигнаха духа на Аккула. Той се загърна по-плътно с кожата и продължи да се мръщи.

— Там — каза внезапно Джанто, приклекна и откачи едната секира от колана си.

Регулус и останалите воини приклекнаха зад него и огледаха долината. В далечината видяха група студеноземци, които се движеха на запад. Изглеждаха доста вяла сбирщина — превити под торбите си, те влачеха каруци, а малките им се тътреха след тях.

— Какво мислиш? — попита Леандран. — Да ги изчакаме ли да отминат?

Регулус поклати глава.

— Не. Ще ги поздравим. Трябва да разберем дали вървим към столицата им и техния крал. Не искам да бродим из тази ледена земя с дни.

— А ако не искат да говорят с нас? Ако избягат?

— Ще говорят с мен — каза Регулус. — Аз знам езика им, ще ида сам.

— Не — обади се Джанто. — Идвам с теб… за всеки случай.

— За какъв случай? — Регулус посочи към жалката върволица от хора. — Те изглеждат на края на силите си. Едва ли са опасни.

Регулус видя, че Джанто иска да каже още нещо, но размисли. Да, Джанто искаше да тръгне с него, искаше да пази гърба му, но само за да върне дълга си и да се освободи.

— Вие ще се скриете, не искам да плашим тези хора.

Воините го разбраха. Регулус заби меча си в земята и тръгна към долината, като за кратко изгуби върволицата от поглед зад група дървета. Когато стигна подножието на хълма, застана до пътя с вдигната качулка, за да скрие тъмното си лице. Докато чакаше, мислеше как да се обърне към хората, без да ги изплаши. Той беше чужденец; видът му беше невиждан в тази земя на бледи и дребни хора, чиито зъби ставаха само за дъвчене на трева. Вероятно щяха да се изплашат, но той идваше да служи на техния крал, да предложи меча си в тяхна защита. Те сигурно щяха да разберат това.

Ако не, щеше да ги накара да разберат.

Върволицата се появи по пътя откъм дърветата. Начело вървеше мъж, който теглеше малка каруца. Изглеждаше много тъжен, а детето до него беше още по-печално. Регулус пристъпи напред, вдигнал длани в знак, че идва с мир.

Мъжът изкрещя, отстъпи назад и едва не преобърна каруцата си, когато издърпа детето към себе си. Регулус не можа да разбере дали е момче, или момиче; всички студеноземци му изглеждаха еднакви. Малкото също се разкрещя. Отначало виковете им само подразниха Регулус, а после го притесниха, защото се понесоха назад по колоната. Хората изпадаха в паника, щом го видяха да стои насред пътя. Той се опита да ги успокои, опита се да обясни, но думите му бяха заглушени от глъчката, когато те хукнаха с викове към дърветата и обратно по пътя.

Ако тръгнеше след тях, щеше да ги изплаши още повече. Явно щеше да е по-трудно, отколкото очакваше. Щом видът на самотен затани бе достатъчен да накара десетина местни да избягат ужасени, какъв ли страх щяха да всеят воините му, когато пристигнеха в столицата?

Преди да тръгне обратно по хълма, Регулус чу тих глас откъм пътя. Пое бавно покрай изоставените каруци и вързопи, докато не откри старец, който беше коленичил на студената земя. Очите му бяха плътно затворени и той нареждаше тихо молитва към небесните богове на Севера.

— Не се страхувай, старче — каза Регулус на техния език. Опитваше се да говори възможно най-тихо, но старецът занарежда молитвата още по-бързо, сякаш това щеше да му помогне да избегне съдбата си.

— Не дойдох да те нараня, старче. Нямам оръжие.

Старецът отвори едното си око и го погледна, лицето му беше мокро от сълзи. Регулус опита да се усмихне, но това накара човекът да се ококори още повече.

Регулус внимателно посегна надолу и го изправи на крака.

— Ще говоря с теб, старче. Нищо друго.

Мъжът се свлече на коляно, но го погледна в очите.

— Аз съм стар човек и не обичам да ме разиграват, господарю на демоните. Ако ще ме убиваш, направи го бързо.

Регулус едва не се засмя. Ако искаше да го убие, със сигурност нямаше първо да си поиграе с него.

— Няма от какво да се страхуваш. Дойдох във вашите земи, за да помогна. Не да ловувам.

Челото на мъжа се сбърчи от объркване и кожата на лицето му се покри с бръчки.

— Няма да ме изядеш?

Регулус погледна съсухреното му тяло и се зачуди дали по него изобщо има мръвка за ядене.

— Не, старче. Няма да те изям.

Това като че ли успокои човека и той се облегна на една каруца. Регулус се запита накъде носят тези хора вещите си и защо нямат роби или коне за товарите, но трябваше да зададе по-важни въпроси.

— Това ли е пътят към столицата?

— Да — отвърна мъжът. — На около петдесет-шестдесет километра в тази посока, на изток, е Стийлхейвън. Ние идваме оттам. Скоро проклетите хурти ще нахлуят в града и не искахме да ги дочакаме.

— Вашият вожд, кралят ви, там ли е?

Мъжът го погледна с тъга в очите и бавно поклати глава.

— Крал Каел умря преди два месеца. Още преди да настъпи зимата. Убиха го онзи звяр Амон Туга и неговите хурти.

Сърцето на Регулус се сви. Това беше много лоша новина. Той искаше да служи на Стоманения крал, на победителя при Портата на Бакхаус. Такъв човек би оценил жеста му, а сега изглеждаше, че всичко е било напразно.

— Кой царува сега? — попита Регулус. — Синът му ли се качи на трона?

Старецът поклати глава.

— Той има само дъщеря. Тя царува сега.

— Дъщеря? — Регулус едва изрече думата. — Жена седи на вашия трон? Носи вашата корона?

Старецът кимна.

— Кралицата, да.

Това беше невъзможно. Регулус не можеше да коленичи пред жена, камо ли да предложи верността и меча си. Воините му нямаше да го последват, дори той да паднеше толкова ниско.

— Добре ли сте? — попита го мъжът.

— Добре съм, старче — но не беше.

Всичко, на което се бе надявал, внезапно се превърна в прах. Причината да бяга на север, да изтърпи този студ, да броди из тази скована от мраз земя, вече я нямаше.

— Може… може ли да си вървя?

Регулус едва го чу, обърна се и тръгна обратно по хълма към мястото, където го чакаха воините му.

— Е? — попита Леандран.

— Ще направим лагер — само това успя да каже Регулус.

— Защо тук?

— Защото така казвам. И запалете огън. Призлява ми от този студ.

— Ще го видят отдалече.

— Кой ще го види? — сопна се Регулус и разпери ръце към хоризонта. — Селяни? Те едва ли ще ни нападнат — не смеят дори да вдигнат глава.

Воините не спориха. Когато нощта падна, вече бяха запалили огън със събраните дърва и се свиваха около него, увити в кожите.

Не приеха добре новината за смъртта на крал Каел, особено когато разбраха кой е неговият наследник.

— Трябва да се върнем — каза Джанто, почти разгневен. — Не можем да служим на някаква… предводителка.

— Безноктестите ги наричат „кралици“ — отвърна Регулус. — А ние ще сме воини, които ще се бият за нея и за нашата чест. Няма да ѝ служим.

— И така да е — каза Леандран. — Дойдохме на север, за да си спечелим страховита слава. Какво ще кажат враговете ни в Екуун, когато научат, че сме служили на женска?

Ако Регулус се бе надявал да получи подкрепа от най-стария и най-мъдрия сред хората му, беше жестоко разочарован.

— Когато чуят за победите ни в битка, за геройските ни дела, няма да има значение в чие име сме го сторили. Дойдохме да се бием за студеноземците. Щом този Амон Туга е достатъчно могъщ, за да победи Стоманения крал, ако го убием, ще се превърнем в легенда.

— Аз съм намислил нещо по-добро — каза Джанто, който се взираше в пламъците. Имаше демонично изражение. — Да служим на Амон Туга. Ще се бием за него срещу студеноземците и тяхната кралица. Със сигурност това ще ни донесе повече чест, нали? А не като се кланяме на жена, която носи бащината си корона.

— Не! — извика Регулус и се изправи. — Аз дойдох на север за слава. Да се бия за хората, които ни освободиха от робството, а не да започвам война с потомците им. Срещу жени се бият келтана или виртана. Аз не съм такъв. Аз ще предложа меча си на дъщерята на Стоманения крал. Вие сами решавайте дали ще ме последвате. Не ще е срамно да откажете — той се вгледа в тях поред. — Е?

Настъпи мълчание, всички мислеха.

— Стигнахме чак дотук, няма полза да се връщаме — каза Леандран. — Един или друг господар, каква разлика има.

Аккула до него кимна.

— Аз съм с теб.

Хагама и Казул също го подкрепиха.

Регулус се обърна към Джанто, който още се взираше в огъня.

— Ако искаш да се върнеш на юг, ще те освободя от дълга ти.

Джанто вдигна бавно глава, сините му очи пламтяха на светлината на огъня.

— Ти не можеш да ме освободиш от дълга ми. Ще се освободя, когато го платя. Накъдето тръгнеш, аз трябва да те следвам.

Регулус кимна. Знаеше, че ще стане така, но искаше да даде на Джанто поне илюзия за избор.

— Значи е решено. Отиваме на изток и предлагаме оръжията си на кралицата на Студените земи.

Джанто внезапно посегна към секирите си. Регулус стисна дръжката на меча, защото си помисли, че воинът все пак ще пренебрегне дълга си и ще го нападне. Тогава усети някаква миризма, носена от студения вятър. Беше слаба, почти недоловима, но не и животинска.

Останалите също се изправиха, извърнаха се от огъня и извадиха оръжията си. След малко една фигура излезе бавно, почти небрежно на светлината.

Беше студеноземец с брадато лице, тъмната му коса се спускаше към кожите, които покриваха раменете му. Ръцете му бяха отпуснати до тялото с отворени длани. Гледаше ги спокойно. Не носеше оръжия и все пак като че ли не се страхуваше от тях.

Джанто пристъпи напред, но Регулус сложи ръка на рамото му и усети как той се напрегна при допира му.

— Свалете оръжията — нареди Регулус. — Този мъж идва с мир.

Студеноземецът пристъпи към него и каза на развален екуунски:

— Не говоря добре езика ви.

— Тогава имаме късмет, че аз говоря вашия — отговори Регулус.

Мъжът се усмихна, доволен, че го бяха разбрали и не го нападнаха.

— Това е рядко умение сред вашите хора. Казвам се Том. Някои ме наричат Блекфут, Пазител на Севера и слуга на Свободните държави и техния владетел.

— Аз съм Регулус от гортана.

— Далеч сте от дома — каза Блекфут.

— А ти си смел човек, щом идваш при нас без оръжия.

Мъжът се усмихна.

— О, имам оръжия, но останаха там. — Кимна назад към мрака. — Реших, че няма да са ми от полза срещу шестима воини като вас, затова не ги взех, за да покажа, че идвам с мир.

Регулус свали черния си меч и воините му се отпуснаха.

— Ела, Том Блекфут. Стопли се на огъня ни.

Всички отново насядаха около пламъците, като потъркваха ръцете и краката си, за да се сгреят. Студеноземецът се настани при тях, изглеждаше съвсем дребен сред воините затани.

— Кажи ми — започна Регулус, — защо сам човек от Севера идва в лагер на воини затани?

Том се озърна към шестимата огромни мъже.

— Аз съм Пазител на Свободните държави. Работата ми е да се погрижа никой да не безчинства в нашите земи. Когато неколцина ужасени селяни тичат наоколо и разказват, че са видели черни демони, аз трябва да проверя какво става.

— Мислиш ли, че сме дошли да безчинстваме, Том Блекфут?

Том поклати глава.

— Вие сте далече от дома. Много навътре в тевтонските земи. Ако искахте да безчинствате, вече щяхте да сте го направили, а не се е чуло за никакви убийства. Това обаче води до друг въпрос — ако не сте дошли да нападате, какво правите тук?

Регулус се усмихна.

— Ние сме изгнаници, които търсят нов господар. Сега, когато кралят ви е мъртъв, ще идем във вашия велик град и ще предложим верността си на кралицата ви.

Ако Том беше изненадан от това дръзко намерение, не го показа с нищо.

— Стийлхейвън ще посрещне с радост всички наемници сега, но трябва да внимавате, ако това сте наумили. Градът е достатъчно опасен, а когато се появите там, ще стане още по-страховит. На чужденците се гледа с подозрение, особено сега. На всяка крачка дебнат капани. Вероятно няма да получите сърдечния прием, на който се надявате.

— Тогава ще посрещнем всичко като воини, Том Блекфут. И ще покажем колко силни са затани в битка.

— Сигурен съм в това, но опасността невинаги ще се изправи насреща ви. Често е по-добре да си пазите гърба.

— Благодарим ти за съвета. Надявам се, че твоите сънародници в Стийлхейвън ще са също толкова любезни с нас.

— И аз се надявам — смигна му Том. Потърка ръцете си, за да ги стопли. — Е, желая ти късмет, Регулус от гортана.

Изправи се, Регулус също стана и се извиси над него. Том Блекфут кимна на воините около огъня и изчезна в нощта.

— Е, какво ти каза той? — попита Леандран.

Регулус се вгледа в тъмното след мъжа, после отговори:

— Каза, че в Стийлхейвън ни чака слава. Каза, че ще ни посрещнат като братя и ще ни почитат като благородни воини, каквито сме. Каза да не се бавим, защото съдбата ни ни очаква — взе меча си и хората му станаха и започнаха да се приготвят за нощния преход.

Вече виждаше огъня в очите им — нуждата да се бият, да намерят слава и да извоюват победа. Това го изпълни с гордост и нетърпение.

Когато слънцето се издигна, те вече вървяха бързо на изток.