Разбитата корона

Двадесет

Нобул нямаше представа колко дълго ще го държат в тази тъмница. Но не мракът го тревожеше. Не го тревожеше дори фактът, че накрая ще го убият, а те щяха да го убият, и последният глупак би разбрал това. Не знаеше само кога и как.

Най-много го болеше, че е безпомощен и няма да може да стори нищо, че ще умре като прасе в кланица.

Не беше осъзнавал за колко неща си струва да живее, докато не го заловиха. Отдавна искаше да се накаже заради случилото се със сина му. Искаше да се подлага на всякакви изпитания, за да облекчи вината, която висеше на врата му като наковалня. Но сега, когато беше тук, когато го хванаха и наказанието бе започнало, той осъзна, че всъщност не е искал това.

Всъщност Нобул Джакс искаше възмездие. Искаше да нарани някого. Да причини болка. Да унищожава.

В миналото, в дните на кръв и касапница, когато газеше из изкормени вътрешности, сред оглушителни писъци — тогава се чувстваше истински жив.

Нобул не искаше да бъде наказан. Той искаше възмездие. Изглежда обаче съдбата го беше лишила от това, показваше му задника си. Изглежда вече нямаше да получи шанс за отмъщение. Изглежда вече нямаше шанс да стори каквото и да било.

Жалко. Много му се искаше да докопа Антон. Това нещастно малко копеле беше виновно за всичко. Колко ли му бяха платили? Какво ли му бяха обещали, за да бъде техен шпионин сред Зелените куртки? Ако някога се измъкнеше оттук, щеше да се погрижи Антон да съжали за деня, в който за първи път е чул за Гилдията. Но шансовете му да се измъкне оттук цял бяха съвсем нищожни.

Проскърца дърво, изстърга резе и Нобул инстинктивно сви крака и приведе рамене, за да стане възможно най-незабележим. Не знаеше откога стои окован за тази подпора, но вече всичко го болеше. Беше сигурен какво ще последва и колкото по-добре се свиеше, толкова по-малко щеше да го боли от ритниците.

— Време е за ставане — рече мъжът през пролуката на мястото на предните си зъби. Остави фенера и кофата, които носеше, и изрита силно Нобул. — Скоро идва твоят ред. Чакането свърши. Изпратиха ме да те почистя — преди Нобул да реагира, беззъбият взе кофата и го заля с леденостудена вода.

Нобул изскърца със зъби от шока, дишаше тежко, сърцето му внезапно задумка в гърдите. Беззъбият мина зад него и го издърпа да стане. Ръцете на Нобул още бяха приковани към подпората, но той все пак ги опъна пробно, за да провери дали няма да се освободят. Не, нямаше.

— Хайде, вече си буден, нали?

Нобул не отговори, само се втренчи с омраза в грозната му физиономия. Внезапно беззъбият го удари в корема. Не беше особено силен удар, нито точен — един добър удар щеше да му изкара въздуха, — но все пак заболя.

— Попитах те нещо — рече беззъбият. — Какво ще кажеш?

Нобул се ухили и напуканите му устни разкриха окървавените зъби.

— Ще те убия.

Мъжът пристъпи към него, но не съвсем близо. Нобул очакваше още един удар в корема, ала беззъбият само се усмихна.

— Ти си мъртвец, човече. Корав си, признавам. Няма как иначе, щом си пребил двама от хората на Фридрик. Те бяха много способни. Бяха сред най-способните. Сигурно имаш много големи топки, за да се опълчиш така на Гилдията. Или просто си адски глупав.

Нобул само го гледаше.

— Горе много приказват за теб, да, да — продължи беззъбият, сякаш си бъбреха приятно до огъня. — Казват, че си имал момче, ама някой го убил. Казват, че било злополука, но и двамата знаем, че не е така — приближи се още повече, почти достатъчно, за да може Нобул да го ухапе, но той не го направи, защото искаше да чуе още. — Зелените куртки, които са го застреляли, са се опитвали да заловят убиец, наемен убиец. И кой според теб е изпратил този убиец?

Нобул се досещаше. Беше мислил дълго и усилено по въпроса. Нямаше престъпление в Стийлхейвън, в което да не беше замесена Гилдията. Това само потвърждаваше подозренията му.

— Точно така — ние го изпратихме. Неговата мишена се наричаше Константин. Този Константин беше взел нещо, което принадлежеше на Фридрик. И ако не беше той, твоето момче щеше още да е живо. Гадна работа, дума да няма. Сигурен съм, че Фридрик ужасно се разкайва за това. Със сигурност ще иска да се реваншира — озърна се към ямата зад Нобул. — Сигурно затова ти дава шанс да се биеш.

Маркъс беше убит от Дени, Нобул вече знаеше това, но момчето го бе направило неволно, в опит да си свърши работата. Истинската причина за смъртта на Маркъс беше, че Фридрик бе наредил убийство и нещата се бяха объркали. А сега и Нобул щеше да умре, щеше да бъде убит от човека, който бе виновен за смъртта на сина му.

Беззъбият се качи по стълбите, като се кикотеше тихичко, и не след дълго през капака започнаха да слизат хора. Някои носеха факли, други държаха бутилки с ейл или вино. Имаше и жени, всички се смееха, шегуваха се, опипваха се. Сякаш половината население на Северната порта се беше събрало тук.

Не след дълго избата се изпълни с глъчка и дим от лулите. Нобул стоеше точно до ямата — определено му бяха осигурили добра гледка. Не знаеше дали са го направили нарочно, но това ни най-малко не го успокояваше.

След доста време от другия край на избата се чу вик. Един дебелак се беше покатерил на бъчва и се опитваше да привлече вниманието на зрителите.

— Дами и господа — извика той. — Знам, че сте тук заради главното събитие, но първо ще ви подгреем, за да се настроите — от тълпата се надигнаха одобрителни възгласи. — Сега, за ваше забавление, ще ви представим върховен пример на юмручното изкуство. Нашият първи претендент е упражнявал занаята си из избите на Копъргейт цели пет години, преди да премине към голямата арена. Това е третият му бой в Стийлхейвън и сигурно някои от вас си спомнят какво причини на последния си противник. Точно така, познавате го — това е Бичът на Железните ями, това е Чукът в ръката на демон, това е Гнашър Арис!

Тълпата започна да крещи и дюдюка, докато отваряше път пред някого. Нобул очакваше да види мускулест здравеняк — със счупени нос и кокалчета на ръцете, но се излъга. Една жена излезе сред димилката. Беше широкоплещеста, с напомадена и свита в кок на темето коса. Когато стигна до ямата, тя изкриви лице към зрителите и разкри жълти, заострени зъби.

— Кой е достатъчно откачен да се изправи пред нея? — продължи да крещи дебелакът. — Има ли такава куражлийка, която ще влезе в ямата с подобен звяр?

Замълча, чакаше отговор. Някой подвикна нещо, но Нобул не го разбра. След малко се чу друг глас и скоро цялата тълпа скандираше едно име — Лейди Пейн1, отново и отново. Пак се отвори пролука сред множеството и жената, която се появи, по нищо не приличаше на дама. В раменете беше широка почти колкото Нобул, а коженият корсет я пристягаше от кръста до гърдите. Косата ѝ беше отрязана късо, носът беше сплескан, а челюстта ѝ бе издадена дръзко напред.

— Да, познавате я — извика дебелакът. — Лейди Пейн — Принцесата на Ямата, Господарката на Мелето, Баронесата на Тупаника, непобедена в дванайсет състезания!

Жените застанаха от двете страни на ямата и се втренчиха една в друга, за да изострят нетърпението на тълпата. Мъжът върху бъчвата ги гледаше и усмивката му се разширяваше все повече, докато атмосферата в избата се нажежаваше. След това, без никой да е дал знак, двете жени скочиха в ямата.

Нобул вече не виждаше нищо. Зрителите се скупчиха около рова, втренчиха се надолу и оглушителните им крясъци изпълниха избата. От време на време се чуваше сумтенето на жените и публиката изстенваше или изреваваше в един глас при някой по-жесток удар. Монети прехвърчаха около ямата, бяха започнали залаганията за победителката. Нобул само гледаше и се чудеше дали ще крещят окуражаващо, или ще го заплюват, когато дойде неговият ред. Знаеше, че ще дойде, рано или късно. Не знаеше само кой ще излезе насреща му.

Чу се пронизителен писък, който накара тълпата да затихне за миг, а после всички около ямата избухнаха едновременно. Щом виковете им отслабнаха, се чу смях и неколцина се извърнаха, изкривили лица. Нобул видя, че някои от тях са опръскани с кръв, с чужда кръв.

Мъжът пак зае мястото си върху бъчвата.

— Дами и господа — извика той, щом една от жените изпълзя нестабилно от ямата. — Нашата победителка тази вечер е Гнашър Арис.

Зрителите започнаха да ръкопляскат, докато жената се изправяше на крака, от устата ѝ капеше кръв. Нобул се съмняваше, че е нейна. Дясното ѝ око беше затворено и тя притискаше ръка към ребрата си, но все пак се усмихваше триумфално.

— Нека чуем аплодисментите ви и за победената дама — изкрещя пак дебелакът, когато Лейди Пейн беше безцеремонно измъкната от ямата. Никой не си направи труда да ръкопляска. Изглежда, дните ѝ на арената бяха свършили.

Нобул не го беше грижа за нея. Имаше си достатъчно проблеми. За щастие, те нямаше да го тормозят още дълго.

Веднага щом изнесоха жената и тълпата надигна отново глъчката си, дебелакът се покатери пак на бъчвата. Плесна с ръце, за да привлече вниманието на публиката и да ги призове към тишина.

— Е, дами и господа, дойде време за онова, което всички очакваме с нетърпение: главното събитие. Имате рядката възможност да станете свидетели на нещо невиждано в този град от стотици години — посочи Нобул и всички се извърнаха към него. — Пред очите ви ще бъде изпълнена смъртна присъда — една от жените изръкопляска радостно, а някой започна да отключва веригите, с които бяха оковани ръцете на Нобул. Всяка надежда за спасение го напусна, когато в гърлото му се впи острие. Сведе очи и видя, че го държи къдравият, Фридрик.

— Ще ни осигуриш добро зрелище, нали, Нобул? — попита Фридрик, докато двама грозни здравеняци освобождаваха Нобул от веригите и след това бързо вързаха отново ръцете зад гърба му. — Много съм заложил на това. А и трябва да си пазя репутацията.

Нобул не отговори, докато двамата мъже го бутаха към ръба на ямата. Мислеше си само колко ще е хубаво, ако можеше да стисне тоя Фридрик за гърлото. Но забрави за това, когато погледна в огромната дупка.

— Да не се бавим повече — извика дебелакът. — Нека боят с кучета започне.

Нобул не успя да се зачуди какъв ще е този „бой с кучета“, защото го блъснаха в ямата. Нито имаше време да се опита да се приземи по-безболезнено. Просна се тежко в прахта и чу как рамото му изпука.

Изправи се и почувства първото пробождане на болката, но тя щеше да разпали гнева му. Ямата беше заобиколена от нетърпеливи зрители. Някой се изплю върху него и не уцели. Нобул не му обърна внимание. Беше се съсредоточил върху желязната решетка на стената. Зад нея нещо се блъскаше и ръмжеше от ярост.

— Не забравяй — извика един глас и Нобул вдигна глава. Фридрик го гледаше ухилен и размахваше ножа си, сякаш дирижираше оркестър. — Не е важно колко голямо е кучето… а колко голям боец е то.

Нобул искаше да прати по дяволите и него, и малкия му нож, но преди да го направи, решетката се вдигна.

Един огромен разярен питбул се втурна към него. Беше прилепил уши към главата си и от муцуната му се точеше слюнка. Нобул едва успя да отстъпи до стената на ямата, когато звярът скочи към него. Нобул приклекна, превъртя се и пак се изправи, но кучето отново налиташе. Отгоре се чуха викове, окуражаваха кучето, подтикваха го да му разкъса задника.

Нобул пристъпи напред и изрита, но звярът беше по-бърз, избегна стъпалото му и скочи към протегнатия му крак. Изщрака с челюсти към бедрото му, но захапа по-скоро плата, отколкото плътта му. Нобул залитна, когато кучето го повлече, напрегнало мускулестите си хълбоци, но успя само да откъсне парче от панталоните му и малко плът от крака му.

Тълпата изрева възторжено при първата кръв и Нобул стисна зъби от болка. Едва успя да изсъска проклятие, преди кучето отново да нападне, този път се устреми към глезена му. Нобул отскочи назад и затанцува идиотски из ямата, докато животното се опитваше да отхапе още една мръвка от него. Отгоре се чу смях, писклив женски смях, който го разгневи още повече, и когато кучето налетя, той го изрита. Ботушът му блъсна силно главата на питбула, кучето изскимтя и отстъпи назад, преди да нападне отново.

То скочи към Нобул и той се извъртя, но не достатъчно далеч. Челюстите захапаха ръката му, извадиха го от равновесие и тежестта на питбула го събори напред. Нобул знаеше какво ще последва, кучето щеше да се хвърли към лицето му. Опита да се извърне, но питбулът беше твърде бърз. Скочи към гърлото му, но захапа само ухото. Когато откъсна половината от него, Нобул изсумтя от ужасната болка, чуваше ръмженето съвсем отблизо.

В него закипя гняв.

Майната им на тези копелета и на техните подигравки. Майната му на това куче.

Нобул изрита силно, докато кучето отстъпваше. Преди то да налети отново, Нобул се хвърли напред и го захапа точно над окото. Кучето изскимтя от болка, а Нобул сви коляно и го заби в гърдите му. Едно ребро се счупи, питбулът нададе вой и задрапа настрани в паника. Парче от веждата му остана в зъбите на Нобул. Кучето избяга в края на ямата и се сви там от страх и болка.

Нобул се изправи с мъка на крака, изплю мръвката и пое тежко дъх. Питбулът скимтеше в ъгъла, а тълпата като че ли притихна за миг. Тогава над ръба на ямата отново се чу ръмжене — един здравеняк държеше друго проклето куче на верига.

— Скачай долу — извика мъжът и откачи веригата от нашийника му. То нямаше нужда от втора подкана, скочи долу и се хвърли свирепо към Нобул.

Но той вече беше озверял. Беше вкусил кръв. Имаше месо между зъбите. Не, не изпитваше страх — това беше битка, чисто и просто битка. Убиваш или те убиват.

Той се хвърли към кучето, без да се пази от олигавените му челюсти. То също скочи към него и двамата се сблъскаха във въздуха, стовариха се на земята и се загърчиха в прахта, ръмжаха, хапеха и пищяха. Кучето го захапа за рамото, а Нобул заби зъби в лапата му. То изскимтя и опита да отдръпне крака си, но Нобул не беше в настроение за пощада. Докато се търкаляха из ямата, дори с вързани зад гърба ръце, той някак успя да увие веригата, която ги свързваше, около врата на кучето. То се замята в хватката му, опитваше се да избяга, хапеше предмишницата му, но Нобул изви тяло и опъна веригата още по-здраво. Стисна зъби и дръпна с всички сили. Кучето напрегна мускули в отчаян опит да се освободи.

Публиката мълчеше разочаровано, когато питбулът накрая се отпусна в хватката му, езикът му беше провиснал от устата като сурова мръвка.

Като дишаше накъсано от болката, която бе започнала да пламти в раните му, Нобул се изправи на крака. Сега всички го гледаха, всички бяха разочаровани. Той искаше да запомни тези лица, искаше да ги запази в главата си, за да може по-късно да ги открие един по един и да ги накара да си платят за това удоволствие.

Надали щеше да има такава възможност обаче. Затова може би беше най-добре да им осигури нещо за спомен.

Първото куче още се свиваше в ъгъла на ямата и когато Нобул тръгна към него, то заскимтя от ужас. Нямаше къде да иде, нямаше къде да избяга.

— Искате зрелище, а, мръсници? — извика Нобул. — Искате да гледате шибан бой с кучета?

Питбулът изскимтя, когато той го изрита, и се сви още повече. Нобул продължи да го рита. Кучето дори не опита да се защити, нито да избяга, докато той го блъскаше с ботуша си и плюеше кръв, отворил широко очи, които не виждаха нищо друго, освен болка и смърт. Не след дълго питбулът вече не помръдваше.

Нобул се извърна към тълпата, за да им изкрещи, че е победил, че той не умира толкова лесно, но някой нахлузи нещо на главата му. След миг отново беше повален на земята с вързани крака. Не можеше да стори нищо, освен да лежи тук, за да го ритат до смърт също като кучето. Но не стана така.

Те просто го оставиха в ямата с двете мъртви животни, докато шумът от разочарованата тълпа бавно заглъхваше.