Разбитата корона

Двадесет и пет

Мандел Шакуриан затвори очи и се заслуша в морето, което се разбиваше в скалите. Този шум обикновено го изпълваше с покой и караше грижите му да избледнеят. Но днес те не го напуснаха.

Той беше принц на залива Кеидро, Трети лорд на Змийския път, Господар на остров Гулрит и Върховен надзирател на Мрежата на подправките. Тъй като беше най-богатият тук, живееше в непристъпно имение на брега. То се издигаше на източния нос на острова и гледаше към Дравистан. Стените, които го обграждаха, бяха високи четиридесет стъпки. Стръмните скали правеха невъзможен достъпа по море и само една порта, охранявана денем и нощем, позволяваше достъп по суша. Мандел Шакуриан трябваше да се чувства сигурен в своята крепост. Но не беше така.

Проблемите му започнаха преди седмици, с новината, че Боло Павитас е убит в Стийлхейвън. Сама по себе си тя не беше изненадваща, Боло беше безразсъден и преждевременният му край бе донякъде очакван, но тя се оказа предшественик на касапница, невиждана дотогава в залива Кеидро.

Петима Господари на Змийския път бяха убити. Петима приятели на Мандел — все богати и могъщи. Пиратски крале, обградени от истински армии, бяха избити в домовете им, на корабите им или дори на улицата. И в тези убийства не се забелязваше никакъв модел; двама бяха убити тихо през нощта, а другите в присъствието на десетина охранители. Военачалникът Амон Туга явно беше отприщил всичките си убийци от Речните земи, за да всее хаос в залива Кеидро, мястото, където Господарите на Змийския път трябваше да са в безопасност.

Дано Амон Туга се продънеше в Преизподнята и проклет да е денят, в който Господарите на Змийския път бяха решили да се пазарят с него. Тогава изглеждаше добра сделка — пиратите ще осигурят флотилия от кораби с артилерия и хора, които да ги управляват, в замяна на доставки от тевтонски роби, които много се търсеха в Източните земи, откакто на север търговията с роби беше забранена. Естествено след смъртта на Боло и загубата на всички онези роби, сделката беше анулирана… или поне те така си мислеха. Сега беше повече от ясно, че Амон Туга е решен да получи корабите си.

— Не! — извика Мандел, отвори очи и се вгледа в бурното море.

Никога нямаше да отстъпи пред исканията на един елхарим изгнаник. Той беше Мандел Шакуриан, най-богатият сред Господарите на Змийския път. Не беше достигнал това положение, като бе отстъпвал пред всяка заплаха за убийство.

Имението му представляваше истинска крепост, охранявана от четиридесет от най-свирепите воини на света. Мнозина беше купил от бойните ями в Меккала, неколцина бяха от далечните каер вахари. Беше увеличил броя им с мъже от поробените племена, които един вожд на хората-зверове от Екуун му продаде — тези воини, макар и целите в белези и паднали духом заради робството си, бяха страховити бойци и щяха да изпълнят всяка негова прищявка.

Другите Господари на Змийския път бяха небрежни, не приеха сериозно заплахата. Мандел нямаше да направи тази грешка. Той се беше погрижил да е в безопасност тук. Нямаше от какво да се страхува. И все пак не можеше да се успокои.

Вдиша дълбоко морския въздух и опита да прогони тези мисли. Може би трябваше да се разсее с нещо?

Храна? Потупа големия си корем. Май не.

Курви? Не, не и в момента. Охотата му за жени беше понамаляла през последните напрегнати дни. Освен това не се знаеше под какво прикритие ще се появят убийците на Амон Туга. Трябваше да се пази от непознати и да се обгражда единствено с хора, на които имаше доверие.

Музика?

Мандел Шакуриан се отпусна леко. От всички удоволствия, на които се отдаваше, най-много обичаше музиката.

Тръгна към огромния дъбов шкаф, който заемаше цяла стена в стаята. С разтуптяно сърце отвори шестте врати, по които бяха резбовани сцени на забавления и оргии. Вътре бяха наредени музикални инструменти от всички краища на света: арфа от каер вахарите, рамката ѝ бе така изваяна, че приличаше на лебед; бойни гайди от снежната пустош на Голгарта, техният звук бе зъл като варварите, които ги бяха създали; черна лакирана лютня, твърдеше се, че на нея е свирил самият крал мечоносец Краетус; барабани от племената на аеслантите, за които се говореше, че са от човешка кожа; и още много други. Мандел огледа с гордост колекцията си.

Като момче, той бе изучавал много изкуства и беше станал завършен музикант, преди да се насочи към търговията с подправки. Но колкото и да обичаше музиката, парите обичаше повече, затова реши, че ще ги печели по-лесно като търговец, отколкото като менестрел. Все пак продължаваше да свири, просто за удоволствие.

Тръгна покрай инструментите, чудеше се кой да избере. Лютнята му се стори най-привлекателна и той посегна към нея.

Чу се силен звън.

Мандел веднага го разпозна — алармата.

Някой беше проникнал.

Невъзможно. Не и в непревземаемата му крепост. Единствено армия можеше да проникне тук. Вероятно беше грешка…

Все пак той заключи вратата на стаята и плъзна трите резета отвътре. Отдръпна се и се втренчи в нея, като се питаше какво ли става от другата страна. Дали щяха да успеят да я разбият и да нахлуят тук. Или просто щяха да го изчакат да излезе.

Писък отекна по покрива на имението.

Камбаната спря да бие.

Мандел се огледа. Трябваше да се защити. Сигурно можеше да използва нещо в стаята за оръжие. Но Мандел Шакуриан не беше боец. Той нямаше нужда от оръжия. Нали затова се беше обградил с пазачи. Нали затова им плащаше с честно спечеленото си злато.

Още един писък, последван от изпълнени с паника гласове.

Изглежда неговото честно спечелено злато се похабяваше.

Мандел тръгна към шкафа, грабна черната лютня и я размаха заплашително… или поне се постара да е заплашително. Знаеше, че изглежда жалък, но твърдото дърво в ръцете му му носеше някаква сигурност.

Отвън се чуха още викове и звън на метал. Писък на някой, който пада от голяма височина, внезапно прекъснат от ужасен тътен.

Мандел вече дишаше тежко и изведнъж му се допика. Това беше непоносимо, какво да стори?

Вероятно можеше да преговаря. Може би златото щеше да го измъкне от това. Досега винаги беше вършило работа. Нямаше човек на всички континенти на този свят, чиято преданост не можеше да се разклати с обещание за богатства. Именно така Мандел се беше издигнал толкова високо. Подкупите бяха любимото му оръжие, следвани, само по необходимост, от заплахи за насилие и изнудване. Досега беше вършило работа.

Удар по вратата го накара да подскочи и изписка.

Те бяха тук. Бяха дошли за него и нямаше кой да го защити.

Още един удар по вратата.

Мандел стисна здраво лютнята и мрачно се запита дали това е краят; краят на неговата песен.

— Господарю? Там ли си?

Мандел тръгна напред, после спря. Ами ако някой беше опрял нож в гърлото на Дален? Ами ако убийците, които бяха нахлули в дома му, чакаха от другата страна на вратата?

Дален почука отново.

— Моля те, господарю, трябва да те изведем оттук.

— Откъде да знам, че не е измама? — попита Мандел, като отчаяно се опитваше да овладее гласа си.

— Господарю, моля те, нямаме време за това. Трябва да бягаме, докато не е станало късно.

Мандел обмисли вариантите си. Ако останеше тук, нападателите рано или късно щяха да проникнат и да го убият. Ако отвореше вратата и го чакаше измама, пак щяха да го убият.

Единственият му шанс бе да се довери на Дален.

Мандел издърпа резетата и отвори вратата, като очакваше да се изправи пред зловещи убийци.

Дален изглеждаше изплашен — дори ужасѐн, — но на Мандел му идеше да го прегърне. Зад него стояха трима от най-свирепите мъже на този свят, но те бяха негови хора. Предани докрай. Готови да дадат живота си за него.

— Ела, господарю. Трябва да побързаме — каза Дален.

Мандел не възрази, а последва по коридора своя управител. Тримата пазачи го обградиха, двама отпред с готови за бой мечове и един отзад, със секира в черните си като абанос ръце.

Докато вървяха през имението към единствения изход, Мандел видя ужасяващи сцени. Телата на хората му бяха проснати навсякъде, сред потрошени мебели и смачкани украси. Стените бяха опръскани с кръв, труповете се взираха в него с празни очи и Мандел не можеше да стори друго, освен да се извръща от обвинителните им погледи.

С препускащо сърце, той вървеше през къщата с хората си, докато не стигнаха до залата за пиршества в средата на сградата. Там нямаше прозорци, единствената светлина идваше от украсените свещници, които опасваха залата.

Внезапен стон привлече погледа на Мандел през сумрака към един от пазачите му, който се облягаше на стената. От устата му се стичаше кръв, а ръцете придържаха подобните на наниз черва, които висяха от разпорения му корем.

— Почти стигнахме, господарю — каза Дален, звучеше изплашен колкото него. Обърна се да му се усмихне окуражително, но вместо това очите му се разшириха от ужас. Мандел се извърна и видя, че пазачът, който ги беше следвал, вече го няма.

Нещо прониза въздуха бързо като стрела и един от свещниците се катурна с дрънчене, свещите му угаснаха и част от залата потъна в мрак.

Останалите стражи извадиха оръжията си, но не откриха нищо в сенките. Мандел пристъпи към Дален и двамата се свиха един до друг, като очакваха всеки миг орда свирепи главорези да изскочат от тъмното и да ги насекат на парчета.

Пак се чу дрънчене, втори свещник падна. Залата притъмня още повече. Нещо помръдна вдясно от Мандел и един от стражите пристъпи смело към него.

Зад тях вторият пазач изсумтя и политна напред със забит в гърба нож.

— Богове… — изкрещя Мандел, но не успя да каже нищо повече, защото и последният свещник падна на земята и залата потъна в мрак.

Мандел се вкопчи в Дален като удавник и двамата се запрепъваха в тъмното, към далечната врата и изхода от имението. Мандел през цялото време стискаше лютнята си, чувстваше как бумти сърцето му и му се искаше да плаче и да се моли.

Пред него Дален посегна напред в мрака, завъртя се дръжка на врата, изщрака, вратата се отвори и нахлу светлина. Мандел едва не падна върху Дален в бързината да избяга от черната зала и двамата нахлуха във фоайето.

Мандел се обърна, защото очакваше убиецът да идва след тях от тъмното, но видя единствено последния от пазачите, който вървеше със залитане към вратата. От прерязаното му гърло шуртеше кръв. Той не стигна далеч. Дален изпищя от ужас и повлече Мандел след себе си през фоайето. То беше великолепно, създадено, за да демонстрира богатството на този дом. Мраморни колони изпълваха залата и бяха изсечени така, че да приличат на дебели дънери с лози, извиващи се по чисто белите клони. Стените бяха опасани с огледала, които караха помещението да изглежда огромно, но Мандел нямаше време да се възхити на отражението си. Огледалата сега само умножаваха труповете, пръснати по пътя му.

— Почти стигнахме, милорд — пъшкаше Дален, когато се добраха до вратата на имението. Той свали от колана си халка с ключове, подрънка с нея, докато открие правилния, и го мушна в ключалката. Сега, когато бягството вече изглеждаше възможно, страхът на Мандел поотслабна.

Дален отвори вратата и разкри двора зад нея и главната порта в края му. Тя беше отворена; в сянката ѝ двама мъртви стражи лежаха в неестествени пози сред локви от собствената си кръв. Но Мандел не направи опит да хукне през двора. Стоеше като вкаменен, защото едно студено острие се притисна в гърлото му.

Дален се извърна и се ококори от ужас, щом видя убиеца, който беше опрял нож в гърлото на господаря му.

— Дален? — рече Мандел, макар че не беше съвсем сигурен как да продължи.

Тогава един глас прозвуча така близо, че Мандел усети дъха на непознатия по врата си.

— Бягай.

Една-единствена думичка на тевтонски. Дален се втренчи в него за миг, сякаш не можеше да повярва на късмета си, после тръгна към портата.

— Дален, не ме оставяй тук — примоли се Мандел, но управителят вече се препъваше през двора.

— Много съжалявам, господарю — хвърли поглед през рамо, когато изтича през портата.

Мандел се взираше ужасѐн в своя „предан“ управител, който го беше изоставил на милостта на съдбата му.

— Затвори вратата — прошепна гласът.

Мандел бутна със свободната си ръка огромната врата на имението. С другата още стискаше черната дървена лютня, макар да се съмняваше, че ще му е от полза.

Щом вратата се затръшна, убиецът отдръпна ножа от врата му и нареди:

— Обърни се.

Мандел се обърна бавно, като се чудеше какво ли чудовище е изпратил Амон Туга. Със сигурност не очакваше да види младежа, който стоеше зад него. Макар че дрехите му бяха пропити с кръвта на пазачите, а едната страна на лицето му бе покрита с кръстосващи се белези, мъжът не приличаше на звяр. Убиецът беше почти момче, със силни и въпреки белезите красиви черти. Но когато Мандел погледна в очите му, не видя там милост, нито разкаяние. Тези очи бяха виждали толкова смърт, колкото Мандел дори не можеше да си представи, и той разбра, че се взира в лицето на своя убиец.

— Хайде, приключвай — каза му, не можеше да издържа повече. Нямаше да му позволи да си играе с него, нито да го кара да страда. Ако ще умира, щеше да е по неговите правила. Не беше спечелил толкова богатство и власт, като беше треперил пред всяка смъртна заплаха.

Убиецът обаче поклати глава.

— Не, Мандел Шакуриан. Не съм дошъл да те убия.

Тогава защо? Дошъл си да поприказваме на чаша чай? Защото не съм сигурен, че е било наложително да избиваш всичките ми хора, ако няма да убиеш мен!

— Аз не…

Убиецът бръкна с окървавена ръка в сивата си туника и извади пергамент.

— Ще подпишеш това — каза той и му го подаде, — или ще получиш това. — Вдигна с другата си ръка острието, с което добре беше поработил. Нямаше никакво съмнение какво има предвид.

Мандел посегна треперещ и пое омачкания пергамент. Погледна четливите редове, написани на търговското наречие на Източните земи. Това беше първоначалното им споразумение с Амон Туга, в което се уточняваше какви кораби ще предоставят, кои моряци ще отплават с тях, какво ще е въоръжението на борда, както и наемниците, които щяха да го използват. В края на пергамента бяха надраскани с червено мастило и разкривен почерк четири имена — оцелелите четирима Господари на Змийския път — Лиса от Тул Шазан, лорд Курце, Халкион Граал и Джавез Ал Кадееф. Само неговият подпис липсваше.

— Но… — Мандел не знаеше какво да каже. Той първи беше предложил да се опълчат на елхарима, но беше очевидно, че останалите господари бяха отстъпили пред неговия убедителен вестоносец.

— Ще подпишеш това или ще получиш това — повтори убиецът.

Мандел се втренчи в него, в младото лице със студени очи, които говореха за опит, надхвърлящ годините му. За миг се запита дали това не е някой от елхаримите на Амон Туга, някой безсмъртен убиец от далечния север. Не че имаше значение. Дори да беше просто човек, по всичко личеше, че е способен да го убие също толкова ефикасно, колкото и безсмъртен елхарим.

— Нямам перо и мастило — каза Мандел, очевидно бе възпрепятстван от липсата на пособия.

С едно бързо движение убиецът измъкна нещо от ръкава си и рязко замахна напред. Мандел изписка, когато то се заби в предмишницата му. После убиецът вдигна пред него дълга и тънка метална игла, чийто заострен като перо край вече беше добре покрит с кръвта му.

Мандел пое с трепереща ръка металната игла и изписа името си на пергамента, като забеляза, че се получи не по-малко разкривено от имената на останалите. След това убиецът взе пергамента и иглата от него и ги прибра в туниката си.

— Това няма да се забрави — каза той. — Никое предателство не се забравя. — Мандел кимна примирено, преди убиецът да добави: — Обърни се.

Мандел се подчини, без да продума.

Взира се сякаш цяла вечност в дървената входна врата. Очакваше всеки миг убиецът да го прободе в гръб или да му пререже гърлото, но не се случи нищо такова. Когато най-сетне събра кураж да се обърне, момчето го нямаше.

С разтреперани колене, Мандел отвори вратата. Слънчевата светлина го заля, докато облекчението бавно го изпълваше. Той излезе на двора, застана сред труповете на пазачите си и забеляза, че още стиска лютнята.

Много му беше помогнала, няма що.

Пусна я на земята и тя издрънча нестройно. Той се наведе да вдигне меча на един от пазачите си.

Трябваше да намери Дален.

С удоволствие щеше да го научи какво означава вярност…