Разбитата корона

Двадесет и осем

Гуляят продължи три дни. Фридрик бе решил да се реваншира пред гостите си с вино и ейл, защото боят с кучета не беше протекъл според плана.

Раг не знаеше какво се е случило в избата и нямаше никакво желание да разбира. Последните два дни прекара със сведена глава, докато хората се чукаха и биеха из цялата кръчма. Никога не беше виждала подобно нещо. Разбира се, знаеше, че се случва късно нощем по улиците. Беше живяла достатъчно дълго, за да е виждала мръсотии, но това бе съвсем друго нещо.

Хората го правеха по трима-четирима наведнъж, мъже и жени, които не ги беше грижа какво точно завират и в кого. А докато всички се напиваха все повече, положението ставаше все по-страшно. Част от нея искаше да избяга възможно най-далеч. Друга част, онази любопитна малка част от нея, от която така и не успяваше да се отърве, искаше да остане и да гледа, колкото и отвратително да беше.

Накрая хората започнаха да се разотиват и тълпата малко се разреди. Раг нямаше представа кои са тези, които останаха, но явно Фридрик имаше някаква полза от тях. Той рядко даваше подобни пиршества. Той рядко правеше нещо, без да има изгода от него.

Когато в кръчмата останаха само десетина души, се появиха момчетата на Фридрик. Ярик и Есен веднага се заеха да разчистват, сякаш бяха прислужници. И двамата не изглеждаха особено доволни, но не се оплакваха. Никой не смееше да се оплаче от задача, възложена му от Фридрик. Харкас стоеше наблизо и гледаше страховито, а Шърл чистеше в единия ъгъл. Вече изглеждаше доста по-добре, но все още приличаше на пребито куче и точно така си беше.

— Добре ли си? — попита го Раг, когато той докуцука и седна внимателно на един стол.

— Ще оживея — отговори Шърл.

Преди тя да каже още нещо, Фридрик излезе от кухнята, дъвчеше нещо. Миризмата на храна достигна до Раг и стомахът ѝ изкъркори в отговор.

— Така, аз имам малко работа — каза Фридрик. — Ти ще забавляваш гостите, докато си тръгнат, нали, Раг?

Тя кимна, макар че нямаше представа как точно трябва да ги „забавлява“. Струваше ѝ се, че те се забавляват достатъчно и сами.

— Искам останалите да сте почистили всичко, докато се върна. — Ярик вдигна поглед от метлата, а Есен измърмори нещо в съгласие и грабна две халби.

Фридрик излезе от кръчмата. Раг нямаше представа къде отива той по това време на нощта и то без охрана, но нямаше намерение да пита.

Беше по-загрижена какво ще стане с онзи тип в избата.

Нобул или Линкон, или както беше проклетото му име, сигурно вече беше мъртъв. Все пак едно дразнещо гласче някъде в дъното на съзнанието ѝ, ѝ казваше, че може и да е жив. Имаше само един начин да разбере.

Когато никой не я гледаше, тя тръгна към дъното на кръчмата. Вратата към избата беше отворена и вътре беше черно като в ада. Две свещи горяха на една лавица, Раг ги взе, по една във всяка ръка, и тръгна по стълбите. Светлината ѝ не стигна много далеч в мрака, но тя помнеше достатъчно добре разположението долу, за да не се препъне в нещо. Само това оставаше.

Скоро го откри и ѝ се прииска изобщо да не беше слизала тук. Той още беше с окован за подпората до ямата. Беше отпуснал главата си напред, дрехите му висяха разкъсани, а косата му бе сплъстена от кръв.

Раг тръгна към него, страхуваше се какво ще открие. Боеше се да не е мъртъв и едновременно с това се боеше, че може да е още жив. Вероятно за него смъртта бе за предпочитане.

Тя остави внимателно свещите до краката му и се примъкна приведена напред. Гърдите му се надигаха леко, дъхът му излизаше накъсано.

— Нобул?

Той не помръдна и тя си помисли, че не я е чул, но след малко бавно вдигна глава. Лицето му беше в ужасно състояние, носът и устните бяха покрити със съсирена кръв, едното му око беше червено, а едното ухо беше почти отпрано.

Тя не знаеше какво да му каже. Не знаеше и какво да направи.

И тогава той се усмихна.

По зъбите и венците му беше полепнала кръв, сякаш някой беше използвал лицето му, за да забие пирон, но той все пак ѝ се усмихна.

Раг поклати глава, усещаше, че в очите ѝ напират сълзи. Какво бяха сторили с човека, който ѝ беше спасил живота?

— Извинявай — само това успя да измисли. Не че беше виновна тя, но наистина се чувстваше отчасти отговорна. Трябваше да се опита да го измъкне оттук, когато имаше възможност. Но как би могла?

— Не си виновна ти — каза той.

— Трябваше да се опитам да ти помогна.

Нобул поклати глава.

— Това няма нищо общо с теб, момиче. Защо да рискуваш живота си заради мен?

Тя се приближи.

— Това съм аз, Раг. Не ме ли позна?

Той се вгледа в нея, очите му проследиха чертите ѝ.

— Не си спомням. Трябва ли?

— Преди няколко седмици ти ме спаси. Онзи тип щеше да ме убие, а ти дойде с другите Зелени куртки и му видяхте сметката.

Докато говореше, прочете по лицето му, че започва да си спомня. Очите му се отвориха широко, после той пак се усмихна, сякаш бе срещнал отдавна изгубен стар приятел.

— Ти си момичето, което изчезна. Взе и главата на онзи нещастник, ако се вярва на слуховете.

Раг изпита внезапно пробождане на срам. Да, беше взела главата — тя беше билетът ѝ за Гилдията. Колко ли по-различни щяха да са нещата сега, ако просто я беше оставила там?

— Аз… Имах си причини. Не беше толкова странно, колкото сигурно изглежда.

— Е, сигурно си го направила, защото е трябвало. Копелето си го заслужаваше.

— Да, така е. Но всичко се обърка. Аз не съм една от тях — посочи към вратата на избата, надяваше се, че Нобул ще схване кого има предвид. — Дори не искам да съм тук.

— Аз също — каза Нобул. — Но невинаги получаваме това, което искаме. Послушай съвета ми, момиче, и бягай. Далече. Възможно най-далече и не се обръщай назад.

Това винаги беше вариант. Но къде ще избяга? Пак щеше да се озове на улиците, само че в непознат град.

— Не мога. Трябва да свърша някои неща тук. Трябва да се погрижа за някои хора. Имам отговорности.

Нима? Да, тя се беше разбрала с онази жена Каира, каза ѝ, че ще ѝ заведе Фридрик. Но всъщност дължеше ли ѝ нещо? Не.

Имаше и други хора — Чирпи, Мигс, Тиджи — хора, за които я беше грижа, хора, за които беше отговорна. Трябва да се погрижи за тях, беше си го обещала.

— Няма нищо лошо в отговорностите — каза Нобул. — Само че трябва да избереш правилните хора, за които да си отговорна. Тези хора струват ли си?

— Да, струват си.

— Трябва да мислиш и за себе си, момиче. Ти си оцеляващ, без съмнение, но рано или късно ще трябва да се погрижиш за себе си.

Тя кимна. Беше прав: трябваше да се погрижи за себе си. И вероятно щеше да се наложи да извърши още срамни неща, за да оцелее. Щеше да ѝ се наложи и да живее със себе си после, а това винаги беше най-трудното.

Раг беше извършила някои неща, с които трудно живееше. Отсега нататък щеше да се опитва да улесни нещата за себе си.

Тя отиде до подпората, на която Нобул се облягаше, и провери веригите. Китките му бяха оковани. Трябваше някъде да има ключ.

— Ще се върна скоро — каза на Нобул, изправи се и тръгна пак по стълбите, като остави свещите до него.

Качи се горе и присви очи на светлината. Огънят в кръчмата гореше ярко, явно някой го беше разпалил, докато я нямаше.

Неколцина от „гостите“ на Фридрик още се мотаеха наоколо, Ярик и Есен чистеха, а Шърл и Харкас ги гледаха.

Раг се приближи и грабна метлата от ръката на Есен.

— Вие, момчета, си тръгвайте — каза тя. — Аз ще довърша, няма смисъл всички да висим тук, нали?

Ярик погледна Есен, после към нея.

— Но Фридрик каза…

— Фридрик каза на мен да се погрижа за това, не на вас. Всичко е наред. Не остана много за чистене — те се спогледаха, сякаш им се искаше да си тръгнат, но се страхуваха да не бъдат пребити като Шърл. — Какво? Няма къде да идете ли?

Ярик пак погледна Есен, този път и двамата свиха рамене.

— Благодарим, Раг — каза Есен. — Ще сме ти задължени.

Смигнаха ѝ и тръгнаха към вратата. Като ги видя, че излизат, Шърл се изправи с мъка и ги последва. Само Харкас остана.

Раг се опитваше да не му обръща внимание, метеше си, все едно го нямаше, но виждаше, че се взира в нея. Дали знаеше, че е намислила нещо?

Спря и го погледна. Усмихна му се, въпреки мрачното му изражение.

— И ти можеш да си тръгваш. Едва ли ще стане нещо тук? Виж ги. — Посочи към хората, които бяха налягали полуразсъблечени из кръчмата.

Харкас продължаваше да я гледа и тя също се втренчи в него, въпреки страха си. Още се усмихваше. За миг ѝ се стори, че Харкас ще каже нещо, но той излезе от кръчмата, без да продума.

Раг въздъхна, когато вратата се затвори след него, и опря метлата на тезгяха.

Да видим къде е проклетият ключ?

Ако Фридрик го беше взел, а най-вероятно бе станало точно така, тя нямаше да успее да измъкне Нобул. Но може би го беше оставил при някой от тези типове.

Тръгна бавно из помещението. Не познаваше повечето хора, които лежаха в сенките. Мъже и жени лежаха преплетени и от тях смърдеше на похот и пиячка. Някои претърси лесно, защото дрехите им бяха хвърлени по пода, но колкото и бричове да провери, не откри никакъв ключ. Точно когато вече си мислеше, че ще трябва да претърсва и хората, видя едно познато лице.

Той лежеше в ъгъла с бутилка вино в ръката. Раг си спомни, че той беше довел Нобул в кръчмата. Устата му беше затворена, но тя знаеше, че вътре липсват няколко зъба. Точно той беше оковал Нобул в началото. Сърцето ѝ ускори ритъма си.

Тя клекна до него, огледа бързо стаята, за да се увери, че никой не я наблюдава, и посегна към колана му. Мъжът дишаше равномерно и хъркаше силно, а ако се съдеше по наполовина празната бутилка до него, нямаше изгледи да се събуди скоро. На колана му висеше нож, до него — кесия с монети. Раг сръчно откачи кесията и бръкна вътре. Остави няколко медни монети да се плъзнат през пръстите ѝ, докато откри онова, което търсеше. Когато извади ключа, едва не извика от радост.

Изправи се. Мъжът продължаваше да хърка, бутилката се изплъзна от пръстите му, изтрополи на дъските и се затъркаля, разливайки съдържанието си. Раг замръзна на мястото си в очакване някой да скочи и да я свари на местопрестъплението.

Никой не помръдна.

Тя тръгна възможно най-тихо към избата, сърцето ѝ препускаше в галоп. Нещо ѝ подсказваше, че това е пълна лудост. Тя предаваше Гилдията. Да, това беше чисто и просто предателство и щеше да си получи наказанието накрая. Но тя и без това беше предала Фридрик. Какво значение имаше вече?

Когато слезе в избата, видя, че една от свещите е изгаснала, но на светлината на другата успя да плъзне ключа в оковите на Нобул. Чу се приятно щракане и те се отвориха.

Веригите паднаха на пода и Раг мина пред Нобул. Той още седеше с увесена напред глава.

— Трябва да бягаш — прошепна той, преди го разтърси здраво, за да види дали е в съзнание.

— Аз ли трябва да бягам? — рече тя. — Мисля, че ти си този, който трябва да бяга, приятел.

— Не — каза Нобул и се опря на подпората, за да се изправи. Надигна се от пода като планина, която изниква от земята. — Ти трябва да бягаш. Защото, когато се освестя малко, аз ще се кача по тези стълби и ще избия всички мръсници горе. — Той се обърна към нея и я погледна така, че тя щеше да помни този поглед до последния си дъх. — Ако си още тук, вероятно накрая ще умреш с тях.

Той вече не изглеждаше полумъртъв. В очите му грееше зловеща светлина, най-зловещият блясък, който бе виждала. И разбра, че ще стори това, което бе казал.

Без да продума нищо, тя се обърна и хукна по стълбите. Вече не я беше грижа дали вдига шум, искаше само да избяга. Когато стигна горе, се запита дали да не предупреди хората — да им каже, че един безумец идва към тях и трябва да се омитат.

Но те си го бяха заслужили. Бяха дошли по покана на Фридрик, бяха пили виното му, бяха гледали боя и бяха чукали тези курви.

Сега просто трябваше да си понесат последствията.