Разбитата корона

Тридесет и седем

— Време е — каза тя.

Уейлиън чакаше от цяла вечност господарката му да спре да дращи с перото по пергамента. Пишеше официално писмо или нещо подобно на светлината на свещите.

Тя стана, приглади робата си и прокара облечена в ръкавица ръка по сивата си коса. Ако не я познаваше толкова добре, щеше да реши, че е притеснена.

Последва я през Кулата на Магистрите към Залата на Огнището. Отиваше за трети път там, но не беше по-спокоен. Огромното преддверие още го изпълваше със страхопочитание, а внушителните Рицари на Гарвана бяха също толкова страховити, колкото и първия път, когато дойде тук.

Щом сложиха гривните на ръцете на Гелредида, тя се приближи до него.

— Може да говорим за последно, Уейлиън — каза тя тихо. — Затова помни, че е много важно гласуването да е в наша полза. Аз ще бъда уязвима там, но ти можеш да използваш всички необходими средства, за да ме защитиш.

— Да ви защитя? От какво?

Тя му се усмихна.

— Ще видим. Бъди нащрек. И не се сдържай.

Да не се сдържам? Какво, по дяволите, значи това?

Но преди да успее да попита, огромните врати бяха отворени и разкриха Залата на Огнището.

Гелредида вдигна брадичка и тръгна напред. Уейлиън забърза до нея, като се усмихна плахо на Рицарите на Гарвана. Вътре завари вече познатата гледка: каменни амвони, строги лица. Усещаше се напрежение, а когато вратите се затръшнаха зад него, сърцето му едва не изскочи от гърдите.

Всички бяха тук, строгият Хойлен Краби, старият Кранок Маргил, внушителният Дренан Фолдс, младият Лусен Калвор и сърдечният Ниро Лаиус, макар че Уейлиън вече знаеше, че не е чак толкова сърдечен, колкото изглежда. Но присъствието на Ниро не го притесняваше толкова, колкото шестата личност в Залата на Огнището.

Маршал Ференц стоеше вдясно от амвоните и когато Уейлиън и Гелредида влязоха, той вдигна клюнестия шлем, който стискаше под мишница, и го сложи на главата си. Уейлиън нямаше представа какво символизира това, но беше сигурен, че изобщо не му харесва.

— Виждам, че имаме гост — рече Гелредида, преди някой от архигосподарите да заговори. Тя посочи към Ференц, който стоеше като статуя в края на редицата. — Това е неочаквано нарушение на протокола. Заради моята безопасност ли е тук… или заради вашата?

— Просто обсъждахме някои въпроси относно сигурността с маршал Ференц, преди да дойдете — каза с усмивка Ниро. — Това, за което ще говорим сега, е важно за него и за всички, които се намират в Кулата на Магистрите. Съвсем подходящо е да присъства. Възразяваш ли?

Гелредида сви рамене.

— Разбира се, че не. Колкото повече, толкова по-весело.

Дренан Фолдс шумно се прокашля. Не го свърташе, сякаш седеше на натрошено стъкло.

— Да започваме ли?

— Всички знаем защо сме тук — каза Гелредида. — Помолих ви да помислите отново за намеса при предстоящото нападение. Амон Туга е почти пред портите ни. Аз вярвам, че градът ще падне без помощта на архигосподарите и тези, които им служат. Имахте време да го обсъдите. Какъв е отговорът ви?

Въпреки че изглеждаше притеснена, преди да дойдат тук, сега Уейлиън усети нотка на очакване в гласа ѝ, сякаш знаеше, че изходът от тази среща ще е в нейна полза. Последвалата тишина от амвоните само потвърди това. Архигосподарите мълчаха, никой не искаше да заговори първи.

— Хайде де — каза Гелредида. — Бяхте много словоохотливи преди няколко дни, когато дойдох да моля за помощта ви. Имахте достатъчно време да помислите, какъв е отговорът ви? — Тя ги изгледа поред, като че ли се наслаждаваше на смущението им. — Лусен? Да започнем ли с теб?

Лусен Калвор вдигна внезапно поглед и я изгледа с презрение, но когато осъзна, че всички архигосподари са се обърнали към него в очакване, кимна бавно.

— Мислих много дълго и усилено — каза той. — Явно е, че магистра Гелредида е права. Трябва да помогнем на армиите на Свободните държави. Не може да се вярва на елхарима. Стийлхейвън не трябва да пада.

— Какво? — попита внезапно Ниро, сърдечното изражение беше изчезнало. — Глупости, Калвор. Нали се разбрахме. За доброто на града трябва да останем неутрални. — Озърна се към останалите. — Вие не сте съгласни, нали? Калвор просто се е изплашил. Останалите още сме на едно мнение, нали?

Настъпи мълчание. После Дренан Фолдс вдигна поглед и пое продължително дъх, преди да заговори:

— Аз също премислих позицията си — каза той. Уейлиън видя, че макар да говореше на архигосподарите, той се взираше право в Гелредида. — И реших да подкрепя напълно Короната.

— Не! — извика Ниро. — Не, не се разбрахме така.

— Останалите какво ще кажат? — попита Гелредида, без да обръща внимание на протестите му.

Хойлен Краби и Кранок Маргил се спогледаха в безмълвно съгласие.

Кранок погледна над очилата си и каза:

— Винаги съм се съмнявал доколко мъдро е просто да стоим и да не правим нищо. Един старец не бива да обрича града заради собствения си егоизъм. Ако архигосподарите трябва да се жертват за доброто на Стийлхейвън — така да бъде.

— Съгласен съм — каза Хойлен Краби, сбърчил силно чело. — Времето за размисли свърши. Амон Туга е пред портите и дръзна да ни заплашва. Не бива да допускаме това. Кулата на Магистрите ще застане до защитниците на Свободните държави. Ти получи своята победа, Гелредида. Бъди благодарна за това.

— Не! — изкрещя Ниро и почти изскочи от амвона си. — Вие друго говорехте!

— Успокой се, Ниро — каза Кранок и вдигна съсухрената си ръка.

— Не, няма да се успокоя, дърт козел такъв — отвърна Ниро, слезе от каменния си стол и тръгна към Ференц. — Вие сте заслепени. Вие сте заслепени от тази жена. — Посочи обвинително с пръст Гелредида. — Не знам какво ви е направила, но не може да е достатъчно, за да сте готови да видите тази кула сравнена със земята. Амон Туга ни предложи пощада. Лудост е да не я приемем.

— Решението е взето — каза Дренан Фолдс. — Имаме мнозинство. Така е според правилата, Ниро. Знаеш го.

Той се втренчи в тях, после в Гелредида.

— Предатели! Глупаци, страхливци! Вие обричате всички ни. Няма да стоя и да гледам как пазителите на тази кула, магистрите и чираците са избивани, само защото вие сте страхливци. Време е за нов ред.

— Спри да драматизираш — каза Хойлен Краби, слезе от амвона си и приглади тъмната си роба. Магическите символи, избродирани по нея, се подредиха в спретнати редички. — Решението е взето. Приеми го. А сега, ако няма друго, трябва да се приготвя.

Той се отдалечи от амвона си с величествена походка.

— Има и друго — каза Ниро. — Маршал Ференц, покажи им колко сме сериозни.

Огромният Рицар на Гарвана пристъпи напред, извади иззад гърба си кинжал с черно острие и го заби в корема на Хойлен. Архигосподарят изпъшка, втренчи се изумен в клюнестия шлем и се свлече на пода.

Уейлиън едва не падна, когато пристъпи неволно назад.

В залата се надигна глъчка, Дренан, Кранок и Лусен закрещяха паникьосани. Заради гривните на китките им те бяха беззащитни пред огромния Рицар на Гарвана.

Ференц пристъпи заплашително към амвоните, но Ниро вдигна ръка.

— Не! Първо нея. — Посочи към Гелредида. — От десетилетия искам да я видя мъртва.

Клюнестият шлем се извърна. Уейлиън едва не сграбчи господарката си, готов да ѝ закрещи да бяга, но нещо в непокорната ѝ поза го възпря. Дори когато Рицарят на Гарвана тръгна към нея, тя не отстъпи.

Маршал Ференц се извиси над тях. Уейлиън стоеше паникьосан, страхът се забиваше във вътрешностите му като нажежено желязо. От кинжала в ръката на Ференц по гранитния под капеше кръв. Стъпките на рицаря отекваха страховито.

— Уейлиън — рече Гелредида разговорливо. Той се извърна към нея, а тя се взираше в рицаря. — Вероятно това е отлична възможност да демонстрираш наученото през последните седмици.

Наученото? Какво, например? Как да призовавам мълнии от небесата? Защото съм съвсем сигурен, че не съм присъствал на този урок.

Ференц вече беше на десетина крачки от Гелредида.

— Може да започнеш сега — рече тя със съвсем слаба нотка на напрежение в гласа.

Е, какво ще правиш? Навремето ти се искаше да видиш как изкормват Червената вещица, но се попривърза към тази дъртачка, нали? Тогава по-добре направи нещо!

Ференц вдигна високо кинжала. Гелредида просто стоеше на мястото си, чакаше и мълчеше.

Сега или никога.

Изминалите няколко седмица се изляха в главата му като потоп. Страници от книги пърхаха като врабчови криле; мастилени думи капеха от хиляди пергаменти. Неща, които беше чул, които беше видял, които едва беше разбрал, идваха и си отиваха като мимолетни, неясни спомени, докато накрая в главата му остана една дума.

— Аваггду! — изкрещя той.

Огромният клюнест шлем на главата на Ференц хлътна навътре, сякаш смазан от ръцете на невидим гигант. Кръв шурна от разкривените дупки за очите и пръсна по металната яка на бронята.

Ръката на Ференц увисна до тялото му и кинжалът падна от нея, когато той се катурна настрани и се стовари на гранитния под.

Уейлиън стоеше ококорен, изгубил ума и дума. Притисна ръка до устата си, но не успя да спре фонтана, който се надигна от кипналите му вътрешности. Не знаеше дали е следствие от употребата на магия или от ужасния начин, по който умря Ференц, но и не му пукаше, докато съдържанието на стомаха му шуртеше между пръстите му.

Някой го потупа нежно по гърба, когато той се приведе напред, и започна да бърше сополите и повръщаното от носа и устата си.

— Браво, Уейлиън — каза Гелредида, сякаш току-що беше разрешил трудно уравнение, а не беше смазал главата на човек само с една дума.

Ниро нададе див вик.

Преди някой от архигосподарите да го спре, той се втурна към бронираното тяло на маршала. Уейлиън твърде късно осъзна, че се е устремил към кинжала, който Ференц бе държал. Очите на Ниро бяха ококорени от ярост, а намеренията му бяха съвсем ясни, но Гелредида не можеше да се защити, защото железните гривни я лишаваха от силите ѝ.

Без да обръща внимание на киселата гадост, която се стичаше по брадичката му, Уейлиън се втурна напред. Нямаше време да му мисли, просто се блъсна в Ниро и двамата паднаха на пода. Архигосподарят се биеше като животно и ръмжеше от гняв. Уейлиън отчаяно се вкопчи в китката му и се концентрира върху усилието да му попречи да го наръга с кинжала. Помощта явно закъсняваше, ако изобщо щеше да дойде; архигосподарите само ги гледаха. Дори Гелредида не помръдваше, даже не каза нещо окуражително, докато Уейлиън се сражаваше за живота си.

Ти какво очакваше, Грими? Че ще се втурне да ти помага? Че ще рискува да ѝ разпорят гърлото, когато си има тъп и послушен Уейлиън Грим, който да ѝ върши мръсната работа?

Той стискаше зъби, докато се търкаляше по пода, вкопчен в Ниро. Архигосподарят беше по-възрастен от него, но не изглеждаше по-силен. Докато се бореха, Уейлиън не можеше да откъсне очи от кинжала, който проблясваше окървавен на светлината на факлите.

Защо никой не ми помага? Защо само гледат?

Възмущението му от тази несправедливост започна да кипи в него като казан със супа. Всяко сумтене на Ниро го разгневяваше още повече. Докато се търкаляха, Уейлиън усещаше не само миризмата на потта и дъха на човека, който се опитваше да го убие, но и гнева и безсилието му, че не може да надвие този нахален чирак.

Ниро изкрещя от гняв и успя да се превърти върху него. Кинжалът вече беше между тях, с насочено надолу острие. Ниро се беше ококорил победоносно, когато натисна с цялото си тяло и Уейлиън изпита странно усещане, че вече е преживявал това. Докато се взираше в очите на Ниро, видя нещо в тях, нещо мрачно, нещо страховито.

Сякаш можеше да прочете тайните в тези очи, сякаш те му показваха душата на Ниро и онова, което видя там, беше черно. Този мъж беше предател. Този мъж беше заговорничил срещу Короната, заговорничил с враговете ѝ, заговорничил за разрухата на този град, за да може да пожъне наградата си сред пепелищата му.

Но заговорът не свършваше дотук.

Ниро беше част от по-ужасни кроежи — заговор, който целеше смъртта на… кралицата.

Преди кинжалът да докосне Уейлиън, нещо удари Ниро по главата, той се катурна настрани и Уейлиън остана да лежи по гръб с окървавения кинжал в ръка. Втренчи се в острото като бръснач острие, после в Ниро — който се беше проснал до него.

— Ставай, Уейлиън. Доста изцапа тук.

Той вдигна очи и видя, че до него стои Гелредида. Държеше каменна урна, по която нямаше дори пукнатина след съприкосновението ѝ с главата на архигосподаря.

Уейлиън се изправи и пусна кинжала на пода. След като опасността бе отминала, архигосподарите най-сетне благоволиха да се приближат.

— Той е предател — каза Уейлиън и посочи Ниро.

— Това е повече от ясно — каза Дренан Фолдс.

— Не, искам да кажа, че… той заговорничи за убийството на кралицата.

— Откъде знаеш? — попита обвинително Дренан.

— Аз… видях го…

Архигосподарите се спогледаха. Като че ли бяха по-развълнувани от таланта на Уейлиън в магията, отколкото от факта, че член на техния орден бе убит от свой събрат.

— Нямаме време за това — каза Гелредида. — Ясно е, че Ниро си играеше с нас. Двамата с Ференц са в съюз с Амон Туга. Тепърва ще се разбере колко дълбоко стига това предателство.

— Така е — каза Кранок. — Веднага трябва да бъде предаден на Инквизицията. Те ще стигнат до дъното на този заговор.

Гелредида поклати глава.

— Нямаме време за това, но аз съм готова да разпитам Ниро сама. Сигурна съм, че моите методи ще са по-ефикасни.

Уейлиън изобщо не се съмняваше.