Разбитата корона

Петнадесет

Това беше нелепо. И опасно.

Раг можеше да понесе известни нелепости — все пак беше виждала достатъчно, — но именно опасността я обезкуражаваше.

Изглеждаше лесно: влиза в казармите, намира онзи тип Мерик Райдър и се връща при Фридрик за по-нататъшни нареждания. Кое може да е по-просто?

Докато се взираше в Скайхелм, който се извисяваше като приказен замък над нея, Раг реши, че вероятно доста неща са по-прости от това.

Лесно влезе в Квартала на Короната. Предишния път Крупс бе подкупил един от Зелените куртки при портата, а сега не ѝ се наложи дори да плаща. Тя вече беше от Гилдията — а Гилдията буквално притежаваше Зелените куртки и Раг просто мина през портата пред очите на всички. Пазачите дори не я погледнаха, отвориха портата и я пуснаха, сякаш я бяха очаквали. Не провериха и дървената табла, която носеше, не дръпнаха кърпата, с която беше покрита, за да видят какво има на нея. Раг едва не се разсмя — Зелените куртки я пуснаха да влезе в Квартала на Короната сякаш беше благородна дама.

Щом се озова вътре, лесно намери двореца, защото той се извисяваше над всички сгради, но когато се озова до стените му, я обзеха съмнения. Казармите на Стражата се намираха до двореца и бяха охранявани от двама рицари със сребристи брони. Лицата им бяха скрити от шлемове, а в ръцете си стискаха страховити мечове. Явно нямаше да е лесно.

Но Раг трябваше да свърши тази работа и щеше да я свърши. Тя вече беше в Гилдията, нали това искаше. Бе дошло време да докаже на Фридрик, че не е само кукличка, която да облича и с която да си играе.

Мисълта за него я накара да спре насред крачка. Искаше ли всъщност да му се хареса? През последните две седмици беше разбрала какво откачено копеле е той. Колко жесток и зъл може да бъде без никаква причина. Ако знаеше в какво ще се забърка, дали щеше да се опитва толкова усилено да влезе в Гилдията?

Кого заблуждаваш? Разбира се, че щеше. Нали само за това мечтаеше и е много по-добре, отколкото да задигаш петачета и да спиш по покривите на кръчми.

Като си спомняше за онези дни, за онези отдавна отминали дни на студ и глад, Раг изпитваше странна носталгия. Опитваше се да прогони тази мисъл, да си повтаря, че това вече не е нейният дом, и все пак някак ѝ липсваше. Най-много ѝ липсваха момчетата, дори Фендер, макар че беше глупаво. Сега имате покрив и храна, грижеха се за нея; сега беше част от истинска банда. Те бяха новото ѝ семейство, семейството на Гилдията. Но тя не бе мечтала точно за такова семейство. Поне докато беше на покрива с Чирпи, Мигс и Тиджи, не ѝ се налагаше да гледа как на някого му изтръгват ноктите.

Глупости! Онова е минало. Сега е друго. Стегни се, Раг, и прави каквото ти казват.

Дори да ставаше свидетел на всякакви ужасии, пак беше по-добре, отколкото да се прави на майка на група улични хлапета. Вече други се грижеха за нея. Грижеха се за нея, както бе мечтала да се грижат. Пазеха ѝ гърба. А сега трябваше да си заслужи всичко това и за целта се искаше само да влезе в казармите и да намери някой си Райдър.

Стисна по-здраво подноса и тръгна към стражите. Когато приближи, се усмихна широко. Раг знаеше, че не е най-голямата красавица на света, но усмивката отваря врати. Кара те да изглеждаш безобиден и обезоръжава хората. Ако не си заплаха, вероятно ще се отнасят по-добре с теб. Е, поне такъв беше планът.

Скоро щеше да разбере дали той ще проработи.

Спря пред двамата стражи. Те стояха като статуи, стиснали до гърдите си мечовете с насочени нагоре върхове. Тя ги гледаше и чакаше. Те не помръднаха.

Раг рязко махна кърпата от подноса и разкри лакомствата в него. Имаше богат асортимент — маринована змиорка от горното течение на Сторуей, пресни миди, сварени с черупките и покрити с тесто, пушени рибни рулца с яйце и хлебни трохи, малки пайове с месо и сушени плодове. Готвачът на Фридрик беше работил цял ден. Той беше голям гадняр, но Раг трябваше да признае, че много го бива, когато пожелае.

Тя остана така няколко секунди, чакаше ароматите да се надигнат във въздуха. Единият от рицарите погледна за миг другаря си. След малко другият опря меча си до входа на казармите и свали шлема.

Ако Раг си мислеше, че той ще се нахвърли на храната, жестоко се лъжеше.

— Откъде взе всичко това? — попита я рицарят.

Не бе очаквала въпроси.

— Ами… чичо ми ги прави. Купува прясна риба всеки ден.

— В града недостига храна, а ти се разхождаш с поднос и я раздаваш безплатно? Да не очакваш да ти повярваме?

Не вървеше добре. Може би не го бяха обмислили като хората. Може би трябваше да донесе вино.

— Тази храна е от дворцовата кухня — отвърна тя. — Това са остатъци.

— Дворцовата кухня? Кого познаваш в двореца…

— О, зарежи това — обади се вторият страж и свали шлема си. — Мирише прекрасно.

Той остави меча и посегна към една мида. Раг издърпа подноса под ръката му.

— Ще си вземете само по едно — каза тя. — Останалото е за казармата.

Позволи му да си избере лакомство. Вторият страж я гледаше с подозрение, но тя му се усмихна отново и той се поддаде на изкушението. Взе си пай. Когато и двамата задъвкаха, тя мина покрай тях, вдигнала високо подноса, сякаш това беше най-естественото нещо на света.

От входа се влизаше в двор, заобиколен от сградите на казармата. Около двайсетина души стояха насред плаца, бяха голи до кръста и се упражняваха в бой с мечове. Раг ги погледа малко като омагьосана. Не беше виждала войници да се бият така дисциплинирано, мечовете им се движеха като един, замахваха и мушкаха в съвършен синхрон. Тя беше свикнала на улични боеве, на хапане по ушите, скубане на коси, извадени очи. Само веднъж бе виждала някой да се бие майсторски с меч, преди години, близо до Саловете, и всичко свърши съвсем бързо. А сега сякаш наблюдаваше танц, само че без музика и по-опасен.

— Какво искаш, по дяволите? — чу се глас вляво от нея и тя извърна рязко глава към висок мъж. Щеше да е хубавец, ако не се беше смръщил така. Беше гол до кръста като останалите, но раменете му бяха покрити с бяла животинска кожа. Имаше мускулести и покрити с белези гърди. Раг с големи усилия извърна очи от тях.

— Изпратиха ме да донеса малко храна — каза тя и вдигна подноса.

Той не откъсваше поглед от очите ѝ, но посегна и взе една змиорка. От този поглед ѝ се прииска да хвърли таблата и да хукне да се спасява, но мъжът просто се извърна и се отдалечи, без да каже нищо повече.

Раг въздъхна и тръгна покрай двора. Около плаца стояха още воини и тя се насочи към тях.

— Вземете си вкусотии от кухнята — опитваше се да звучи уверено, сякаш беше съвсем нормално едно момиче да обикаля из казармата с поднос с храна. Воините я поглеждаха, но никой не продумваше. Един посегна и си взе пай, но другите не помръдваха.

Сега, когато вече беше тук, Раг се зачуди как, по дяволите, ще разбере кой е Райдър. Как да започне разговор?

Ей, момчета! Някой да познава Мерик Райдър?

Защо питам ли?

Ами… защото е вбесил един човек от Гилдията и ме изпратиха да го намеря.

Да, така определено щеше да си спечели известно внимание, вероятно и нож между ребрата.

Трябваше да измисли нещо и то бързо. Беше смятала, че и този път незабележимостта ѝ ще свърши работа, но не се получаваше добре. Може би бе време да стане център на вниманието.

Войниците на двора спряха да размахват мечовете си и друга група от двайсетина души се приготвяха да заемат местата им. Раг излезе точно пред тях и вдигна подноса.

— Хайде, идвайте — каза с усмивка. — Взимайте, докато има. Не разполагам с цял ден.

Някои от воините се спогледаха объркани, други не ѝ обърнаха никакво внимание, но Раг беше решена да успее.

— Какво ви става? Не ми казвайте, че не сте гладни след толкова размахване на мечовете. Трябва да сте направо озверели от глад.

Това накара двама да се усмихнат, единият дори тръгна към нея с меч в ръка и взе пай от подноса.

— Вкусно ли е? — попита тя високо, когато той отхапа.

Войникът само кимна, беше твърде зает да дъвче.

Още един се приближи, но преди да си вземе нещо, Раг го погледна и подсвирна.

— Ооо, ама ти си хубавец, дума да няма — извика тя, опитваше се да звучи като уличните момичета от Доковете. — Бих се влюбила до уши в такъв здравеняк като теб. Как ти е името?

Е, стори ѝ се добро начало. Фридрик ѝ беше обяснил как изглежда Мерик — среден на ръст, кестенява коса, красив — а този тип отговаряше на описанието. Проблемът беше там, че половината от мъжете тук отговаряха на описанието.

— Хенар — каза воинът и взе парче риба от подноса. — Но ти ми се струваш прекалено малка, сигурно още не ти е дошла кръвта. Така че се влюбвай колкото си щеш, не ме засяга, момиче.

Той поклати глава, хвърли рибата в устата си и се отдалечи.

Определено не върви по плана.

— Хей, момчета, вкусно е — каза войникът, който си беше взел пай, и след миг Раг беше обградена от полуголи потни воини, които посягаха към подноса. За нула време го изпразниха.

Това беше; Раг стоеше насред двора и не беше успяла да научи нищо. Войниците започнаха да се строяват за тренировката и тя се отправи към края на плаца. Вече никой не я гледаше; сякаш отново беше станала невидима.

Не рискувай повече, Раг. Не привличай вниманието им.

Тя внимателно облегна подноса до стената, после тръгна към най-близката врата на казармите. Нямаше представа какви ги върши, нито пък какво търси, но все трябваше да има някаква следа — може би щеше да дочуе разговор, който да я насочи в правилната посока. Доколкото беше разбрала, Мерик Райдър бе доста устат, затова вероятно нямаше да мине много време, преди да го чуе да заговори.

Вътре имаше дълги празни помещения, в които бяха наредени неудобни на вид дървени легла. Изглеждаха по-неудобни дори от постелята ѝ в колибата на покрива на Бика, но за щастие онези дни бяха останали в миналото.

Влезе навътре в помещението, за да провери дали по леглата са написани имената на войниците. През изминалите седмици се постара да научи буквите, защото Фридрик настояваше. Беше започнала да се учи навремето, преди майка ѝ да я изостави заради един устатник от Силвъруол, и сега ѝ се удаваше лесно. Огледа се, но не видя никъде инициали.

Докато вървеше през сградата, започна да усеща как старият страх пропълзява отново в нея. Ами ако някой я видеше? Ами ако я хванеха да се промъква из казармата? Със сигурност щяха да я разпитват.

Не се размеквай, Раг. Съсредоточи се върху задачата. Каквото и да ти направят, задето си влязла тук, няма да е толкова страшно като онова, което Бастиян и Палиен ще ти сторят, ако прецакаш работата.

Стисна юмруци. Беше преживяла и по-страшни неща. Ако нямаш избор, направи каквото можеш.

Вратата в края на помещението водеше към малка стая с писалище, пергаменти и книги. Сърцето ѝ заби по-бързо, когато пристъпи вътре и се озърна към малкия кръгъл прозорец, през който влизаше единствената светлина. Никой не можеше да я види отвън, чуваше само звъна на мечовете и виковете на войниците, които се сражаваха с невидимите си врагове.

Насочи вниманието си към писалището. Отвори една голяма книга и се вгледа в четливия почерк. Безмълвно благодари на Фридрик за дългите отегчителни дни, през които я учеше на буквите.

В първата книга имаше списък с провизии, който стигаше месеци назад — храна, оръжия и други такива. Раг отвори следващата; тя беше нещо като дневник. Щом прегледа записите, установи, че е нещо като списък на попълненията, и осъзна, че мъжете, които въртяха мечовете отвън сякаш за последно, вероятно бяха от Драконовата стража. Който и да беше водил този дневник, той определено бе доволен от пристигането им, защото пишеше колко благодарен е, че градът вече е спасен. Който и да беше водил този дневник, определено беше много щастлив от завръщането на стария му приятел Таник…

… Райдър!

Раг издиша, за миг си помисли, че е открила човека, но тя не търсеше Таник, а Мерик. Вероятно беше негов роднина. Може би брат?

Трескаво запрелиства дневника, за да открие още някое споменаване на името му, но не беше отгърнала и две страници назад, когато усети движение зад себе си.

Спря, остави книгата и бавно се обърна. На прага стоеше жена. Беше много висока, сигурно поне шест стъпки, с широки като на мъж рамене и мрачното изражение на воин.

— Търсиш ли нещо? — попита я жената с дълбок и твърд глас, Раг не беше чувала такъв женски глас досега.

Всъщност търся. Един човек на име Мерик Райдър. Да си го виждала?

— Ами… аз… се загубих — рече тя и осъзна, че сигурно звучи много жалка.

— Нима? — изрече го като въпрос, но по изражението ѝ Раг разбра, че вече знае отговора.

Много беше загазила.

— Ами да, може ли да ми покажеш изхода? Трябва да си тръгвам. Чичо ме чака.

Жената се взираше в нея така, сякаш търсеше следи от лъжа и ги виждаше съвсем ясно.

Стояха неподвижно и се взираха една в друга. Внезапно нервите на Раг не издържаха. Тя беше в капан тук, нямаше къде да иде, нито какво да каже, за да се спаси. Една сълза се спусна от окото ѝ и се плъзна по бузата. Дори да го беше планирала — дори да бе искала да заплаче, — нямаше да успее, но тази сълза беше истинска. Тя беше затънала до шия в лайната и го знаеше.

— Защо не ми кажеш какво правиш тук? — каза жената и по погледа ѝ личеше, че ще приеме единствено истината.

Раг съзнаваше, че няма голям избор.