Разбитата корона

Четиридесет и девет

Петимата седяха около огъня и гледаха пламъците, слушаха как пукат дървата в огнището. Никой не знаеше какво да прави. Вече нямаше кой да дава заповеди, затова само седяха и чакаха.

Трябва да бягаш, а не да чакаш. Трябва да бягаш и да не се обръщаш назад. Насили късмета си за сто живота напред, а още нямаш тринадесет зими.

Раг обаче не избяга.

— Дали ще ни убият? — попита тихо Шърл, изричайки мислите им.

Раг поклати глава.

— Не ставай глупав. Ако Бастиян искаше да ни убие, вече щяхме да сме мъртви.

Това сякаш успокои малко Шърл и Раг видя, че Ярик поглежда леко облекчен Есен. Разбира се, тя нямаше представа дали е истина. Може би Бастиян ги беше оставил да се варят в собствения си страх, може би искаше ужасът им да стигне до точката на кипене, преди да ги убие. Нямаше представа дали ще умрат тази нощ. Нямаше смисъл обаче да споделя тези опасения. Момчетата бяха вече в дупка — защо да ги закопава още повече.

Озърна се към Харкас, който седеше, а не стоеше прав както винаги и беше почти невидим в сенките. Тя усещаше, че я наблюдава, взира се от тъмното, не откъсва очи от нея.

Той знае. Той се е досетил кой е предал Фридрик и когато Бастиян дойде да ни убие, ще използва това, за да откупи живота си.

Но дали наистина знаеше? Ако знаеше, защо не беше казал нищо, когато прерязаха гърлото на Палиен? Защо не го каза на Бастиян тогава?

Раг се облегна в стола си, опитваше се да излезе от полезрението му. Сигурно никога нямаше да узнае; Харкас не беше от приказливите. Каквито и да бяха намеренията му, тя за всеки случай държеше вратата под око. При първия признак на опасност, щеше да излети през нея.

Не, няма да го направиш, нали? Дори да имаш шанс, ти няма да идеш никъде?

След като кръвта на Палиен изтече от раната в гърлото му, те оставиха тялото му на земята и сигурно още лежеше там. Раг нямаше да се учуди, ако Бастиян просто се беше отървал и от тях, но той не го направи. Само им каза да се омитат.

И сега бяха тук, без да имат къде да идат. Седяха в кръчмата и чакаха боговете знаят какво, докато купчината с дърва бавно се смаляваше.

Раг нямаше представа колко дълго ще продължи това. Шърл постоянно клюмаше и се бореше със съня. Есен се беше увил с одеяло, когато нощният студ се промъкна в кръчмата и изпълни сенките.

Никой от тях не чу кога влязоха хората на Бастиян.

Същите слаби копелета, които бяха убили Палиен, влязоха в кръчмата тихо и застанаха в сенките, спотаиха се като таласъми, които дебнат, за да посегнат от тъмното и да сграбчат жертвата си. Когато Раг ги видя, очите ѝ се разшириха от страх. Другите момчета не ги забелязаха, докато вратата не се отвори широко, удари се в стената и влезе самият Бастиян.

Раг се взираше в лицето му. В изпитите като на мъртвец черти. Самият Господар на Враните, дошъл от ада да ги отведе.

Бастиян само стоеше, а петимата се взираха в него, не знаеха какво да сторят. Щеше да е много глупаво да заговорят — никой не смееше да заговаря Бастиян.

— Мислех си — каза той накрая, сякаш продължаваше прекъснат преди миг разговор. — Просто ми хрумна да ви очистя всичките. Не сте най-читавата банда в Гилдията все пак, но пък Фридрик ви държеше заради нещо: вероятно заради верността ви. Верността струва доста в тези трудни времена. Вие позволихте да го заловят, но стана заради Палиен, затова не мога да ви виня.

Тогава погледна право към Раг, очите му се забиваха като житоядци в плътта ѝ. После ѝ се усмихна леко. Усмивката изглеждаше странно на жестоко му лице и кожата на Раг настръхна.

— А за Фридрик… — продължи той, огънят танцуваше по острите му черти и му придаваше демоничен вид. — Изглежда е бил екзекутиран. Затова няма да го видим отново. Така че аз трябва да поема всичките му дела. Поразпитах и като че ли никой не възразява. Предполагам вие също? — Раг не помръдна, но видя, че Шърл, Ярик и Есен клатят глави в тъмното. — Добре. Значи можем да продължим.

Един от хората му в сенките издърпа стол напред, Бастиян седна на него, кръстоса крака и изпъна черния си жакет.

— Идва война.

Бастиян остави тези думи да увиснат във въздуха.

— Ние… ние знаем, господин Бастиян — каза Шърл.

Типично за Шърл — не можеше да си държи проклетата уста затворена.

— Вероятно сте се питали какъв ще е вашият принос в тази война — каза Бастиян.

Шърл се озърна към другите момчета.

— Ами… не.

— Не — рече мрачно Бастиян. — Разбира се, че не сте. По-скоро сте се питали как да избегнете битките и да оцелеете, когато хуртите почукат на вратата. — Момчетата кимнаха. — Е, аз ще ви кажа. Гилдията ви прави предложение. Предложение, което ще ви позволи да преживеете тази лайняна ситуация. Очевидно през идните дни ще трябва да се свършат някои неща, но аз не бих възложил важни дела на безполезни смотаняци като вас. Обаче ще ми трябват възможно най-много хора, затова бъдете готови. Ще изпратя вест, когато му дойде времето, затова не се отдалечавайте.

Изрече последните думи така, сякаш говореше на идиоти.

— Няма, господин Бастиян — казаха Шърл, Есен и Ярик в един глас.

— Добре. — Бастиян се изправи и хората му веднага тръгнаха към вратата. — А ти — посочи той Раг. — Изпрати ме.

Да го изпратя? Не знае ли къде е проклетата врата?

Тя стана и тръгна до него. Вероятно това беше. Вероятно тя щеше да го отнесе. Нейното гърло щяха да разпорят за назидание на другите момчета. Но когато излязоха в малкото преддверие, Бастиян спря до нея и сложи ръка на рамото ѝ.

— Знам, че останалите нямат много мозък. Затова ще разчитам на теб да ги държиш заедно.

— Да, господин Бастиян — рече тя, без да се замисли, благодарна, че няма да я убие.

— Скоро ще имаш възможност да се докажеш. Фридрик винаги се обграждаше с шибани идиоти — така му харесваше. Беше арогантен, мислеше си, че е недосегаем, че репутацията му ще го пази, но явно е сбъркал. Все пак той смяташе, че ти си различна. — Посочи към мъжете около себе си. — Както виждаш, аз не се обграждам с идиоти. А след тази история с Палиен започвам да разбирам какво е видял Фридрик в теб. Ти си умна. В теб има потенциал, момиче. Можеш да стигнеш далеч.

— Да, господин Бастиян — повтори тя. — Благодаря ви.

Едва се сдържа да не добави „сър“. Все пак не искаше да я помисли за подмазвачка.

Бастиян кимна и последва хората си на улицата. Последният затвори вратата след себе си и спря нощния студ. Раг стоеше там и мислеше.

Можела да стигне далеч?

Какво означаваше това, по дяволите? Дали я гласеше за големи неща?

Би трябвало да скача от радост, а се чувстваше гадно. Като че ли щом излезеше от едно изпитание, веднага скачаше в друго. Той току-що я направи водач на бандата. Току-що я повиши. И за целта се наложи само да излъже няколко пъти и да се погрижи да убият неколцина души.

Раг дори не знаеше как точно се чувства. Определено не изпитваше вина. Празнотата отвътре при мисълта, че беше виновна за смъртта на мнозина, малко я изплаши.

Вече нищо не можеш да направиш, нали? Просто си гледай интереса — изиграй ръката, която ти се е паднала.

Извърна глава към кръчмата и спря. Харкас стоеше пред нея. Бяха само двамата, сами в задната стаичка. Тя вдигна глава и се опита да му се усмихне като преди няколко дни. Този път не ѝ се получи.

— Наблюдавам те — каза той.

Не го беше чувала да продумва. Гласът му звучеше твърде нормален за такъв здравеняк.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя, преструваше се на невинна, макар че вече нямаше смисъл.

— Никой друг не го вижда — каза той. — Но аз го виждам. Те са твърде заети да говорят, твърде заети са да се взират в мислите и думите си. Но аз стоя там тихо и кротко и слушам. Наблюдавам.

— Браво на теб — рече Раг, вече я изпълваше паника. Вратата беше точно зад нея. Дали да не избяга? Но нямаше да стигне далеч, преди да я докопа.

— Разбрах, че ще донесеш неприятности, още когато се появи. Не знам какво си мислеше Фридрик, но вече е твърде късно.

— Виж — започна тя престорено подразнена, с надеждата, че ще го сепне. — Не знам какво говориш и не ми пука. Бастиян току-що ми каза да се погрижа да сте на линия и точно това ще направя. Ако имаш проблем с това, върви при него.

Надяваше се, че това ще го обезсърчи, че споменаването на Бастиян малко ще го стресне. Но уви.

— Да, обзалагам се — рече Харкас и се наведе почти до нивото на очите ѝ. — Хората те харесват, нали?

— Да — отвърна Раг, не беше много сигурна накъде бие. — Май че ме харесват.

— Аз те харесвам — каза Харкас и тя едва не въздъхна от облекчение. — Ти се грижиш за другарите си. Онова, което направи за Шърл… е… няма да го забравя. Ти си умна — по-умна си от Фридрик. Но сигурно затова ти си жива, а той мъртъв.

— Да — рече Раг и сега се смути още повече, отколкото когато мислеше, че той ще я убие. — Предполагам.

Харкас се обърна и влезе пак в кръчмата.

Остави вратата отворена и Раг видя останалите до огъня. Дали щяха да я приемат за водач? Дали щяха да правят каквото им каже?

Е, имаше само един начин да разбере. И тя се върна в топлината на кръчмата.