Разбитата корона

Шест

Рицар от Стражата на Скайхелм. Това почти накара Мерик Райдър да се засмее.

Чест. Дълг. Униформа.

Какво го беше прихванало?

Сега на врата му висеше малък медальон с корона и кръстосани мечове — също като онзи, който носеше баща му. Какво повече може да иска едно момче?

Каира, разбира се, беше възхитена. Изглеждаше спокойна и замислена, както обикновено, но той знаеше, че ще се пръсне от гордост. И защо да не е щастлива? Тя беше отгледана в Храма на Есента. Беше живяла заключена в онази крепост в компанията на също толкова мълчаливи воини, така че тук вероятно се чувстваше у дома си.

Той погледна към нея, тя седеше на койката си и се взираше в медальона на врата си.

— Доволна ли си от себе си?

Каира вдигна очи, сякаш не го беше чула добре.

— Какво?

— Ами вече сме посветени? Щастлива ли си?

— Щастието няма нищо общо с това.

— Тогава горда? Готова да изпълниш дълга си?

Каира се намръщи.

— Готова съм да служа на моята кралица и на моя град. Да бъда ръката на…

— О, я стига глупости — прекъсна я той. — Ние сме в шибан капан. Ние сме доброволни затворници в тази тъмница. Това беше лоша идея.

Тя стана и се втренчи в него, сякаш ѝ се искаше да го стисне за гърлото, но се сдържа и рече спокойно:

— Каквото — такова, Мерик. Свиквай — обърна се да излезе, но размисли. — Не забравяй, че беше твоя идея. Направихме го, за да оцелеем и да служим.

Той знаеше, че е права.

— И оцеляхме — описа с жест аскетичното помещение. — И виж как добре се устроихме.

— Все още мислиш само за себе си, нали? Бях решила, че може да си се променил, че си приел шанса си за изкупление.

Това го накара да се усмихне.

— А да ти е хрумвало, че не искам изкупление? Не всички се измъчват от вина, Каира.

— Продължавай да си го повтаряш.

Тя се взираше в него с неизречен укор, осъждане и обвинение едновременно.

Майната ти — би била естествената му реакция. — Заври си осъждането в набожния задник!

Но, разбира се, не го изрече. Не защото я уважаваше. Не защото тя можеше да го рита от единия до другия край на града. А защото беше права.

Мерик Райдър мразеше много неща: баща си, Гилдията, властта, празната чаша и липсата на монети. Но омразата към тях бе нищо в сравнение с ненавистта, която хранеше към самия себе си; заради прахосаните пари; заради погубените дарби и възможности. Сега имаше шанс за спасение, а се отнасяше към него с обичайното си презрение.

Голям мерзавец си, Райдър.

Преди да каже нещо, преди да заяви, че наистина се е променил, на вратата се появи младият Леофрик.

— Капитан Гарет иска да ви види.

Мерик погледна Каира, но тя само сви рамене.

— Защо? — попита Мерик.

— Не каза и аз не питах — отвърна Леофрик.

Момчето очевидно не го харесваше, но Мерик щеше някак да преживее това. Леофрик не беше по-интересен от селски свинар, така че не бе голяма загуба.

— Тогава да отиваме — каза Мерик, стана и изпъна туниката си.

Този престорен жест на благоприличие беше посрещнат с мълчание, което продължи чак докато стигнаха до Гарет, който ги чакаше в двора и пиеше чая си. Двама от Стражата стояха на пост до него и когато се приближи, Мерик видя, че са Уалдин и Статон.

Гарет остави чашката и огледа преценяващо Мерик и Каира.

— Имам задача за вас.

За миг Мерик си спомни склада, в който го бяха вкарали насила преди време. В който му беше възложена друга задача, но от Фридрик и Бастиян. Задача, заради която едва не продаде хиляди нещастници в робство и накрая за малко да го убият. Направо нямаше търпение да чуе тази.

— За нея са необходими най-добрите ми бойци, защото е от първостепенна важност — продължи Гарет. — Вероятно ще е и много опасна — замълча, гледаше четиримата си подчинени. Очевидно чакаше да зададат въпрос, да попитат какво може да е толкова опасно. Мерик знаеше, че Каира няма да продума — тя би скочила от Кулата на Магистрите, без да се замисли, ако Гарет ѝ нареди. Уалдин и Статон също не биха заговорили и проклет да беше, ако и той си отвореше устата.

— Нашата кралица има нужда от лична охрана. Постоянна стража, която да я пази ден и нощ. Където и да иде, вие ще сте там. Не мисля, че е необходимо да ви обяснявам колко важно е това.

— Не, капитане — каза Каира, преди Мерик дори да си помисли да възрази. — За нас ще бъде чест.

Богове, защо просто не се наведе да му целуне задника, така и така беше тук.

Статон и Уалдин също изсумтяха в съгласие, изгаряха от нетърпение да служат.

— А ти? — попита го Гарет, защото Мерик продължаваше да мълчи.

Той се усмихна.

— Живея, за да служа.

Това не се стори много смешно на Гарет.

— Вече два пъти убийци проникват зад стените на Скайхелм, за да погубят нашата кралица. Сигурно ще последват още опити. Вероятно ще се наложи да жертвате живота си заради нея. Ако не си готов за това, Райдър, кажи го сега и аз ще избера друг на твое място.

Внезапно положението загрубя. Досега Гарет беше търпял нехайното отношение на Мерик заради уменията му с меча и заради дълга си към семейството му, но с това беше свършено. Нещата ставаха сериозни.

Може би това беше шансът, който Мерик чакаше.

— Разбира се, че съм готов — отговори той, може би твърде рязко.

Гарет се намръщи.

— Не се проваляй, Райдър. Това е шансът ти да станеш човек — капитанът се изправи и допи чая си. — Елате с мен — четиримата го последваха през двора и през вратите, които водеха към двореца.

Като дете Мерик беше минавал по тези коридори с баща си, Таник. Той му показа седалището на властта в Свободните държави, обясни му какви са отговорностите му за защитата на краля. Мерик го слушаше внимателно, поразен от величествената сграда, и се надяваше някой ден да тръгне по стъпките на баща си.

Сега Мерик пак беше поразен от великолепието на двореца, но изпитваше и негодувание. Споменът за баща му събуждаше единствено горчивина, дори го караше донякъде да мрази този дворец. Баща му беше успял да съсипе това, макар че отдавна си беше отишъл от живота му.

Влязоха в огромната тронна зала и останаха да чакат встрани, а Гарет продължи. Мерик я виждаше на каменния трон. Макар че беше патрулирал около двореца много пъти, никога не беше представян на жената, за която може би щеше да даде живота си.

Джанеса изглеждаше съвсем като кралица; короната ѝ отиваше, изражението ѝ бе овладяно и царствено. Но все пак се усещаше уязвимост. Дали заради младостта ѝ, или заради красотата, но на Мерик веднага му се прииска да я защитава. Може пък да беше от новопоявилото се чувство за дълг.

Ха! Дълг ли? Кого заблуждаваш, Райдър? Откога това има значение за теб? Ще прецакаш и това като всичко останало.

Опита се да прогони всички съмнения. Трябваше да направи усилие. Трябваше да посрещне предизвикателството. Поне веднъж. Досега се бе отнасял към Стражата като към всичко останало — като към временно неудобство. Сега имаше шанс да върши нещо смислено. Да се поправи, да постигне нещо, с което майка му би се гордяла. Не биваше да позволява на съмненията да му попречат.

Гарет застана пред Джанеса, падна на коляно и сведе глава. Четиримата от Стражата сториха същото и зачакаха тя да каже нещо.

— Капитан Гарет, на какво дължа това неочаквано удоволствие? — попита кралицата.

Говореше мило, без никаква властност, и тогава Мерик успя да погледне зад фасадата, която се бе опитала да издигне. Кралицата беше просто едно момиче, седнало на трон. Не беше истинска кралица. Не беше водач. Това беше момиче, което са хвърлили в реката и са му казали да плува. Мерик много добре знаеше какво е.

— Ваше Величество — Гарет се изправи внимателно заради болката в старите си стави. — Позволете да ви представя най-добрите ми бойци. Статон, Уалдин, Мерик и Каира. Те пожелаха да са част от вашата лична охрана.

Е, не беше точно така, Гарет. Не помня да съм го пожелавал.

— Моля, изправете се — каза кралицата и те се изправиха. За миг тя ги огледа преценяващо, после стана от трона и рече: — Елате с мен.

Джанеса мина покрай тях и тръгна през тронната зала. Гарет се смути, но я последва. Каира погледна Мерик, а той само сви рамене. Това беше неочаквано нарушение на протокола. Мерик вече започваше да харесва кралица Джанеса.

Следваха я по коридорите, все надолу, към дълбините на двореца, докато не излязоха в градината. Дърветата и храстите вече бяха оголели. Тук-там се виждаха декоративно подрязани вечнозелени храсти, които изглеждаха доста посърнали в мразовития въздух.

— Може да останете тук, капитане — каза Джанеса и Гарет спря, а петимата продължиха по павираната алея през градината. Мерик се озърна назад и видя смръщеното в предупреждение лице на капитана.

Дръж си езика зад зъбите, Райдър, или лошо ти се пише.

— Откога служите в Стражата? — попита кралицата, като прокарваше ръка по един изсъхнал и потъмнял лавандулов храст.

Уалдин и Статон казаха от колко години са на служба, но Каира и Мерик мълчаха, затова Джанеса се обърна в очакване към тях.

— Едва от седмици, Ваше Величество — каза Мерик. Реши, че при тези обстоятелства ще е най-добре да говори той, Каира и без това не я биваше в приказките.

— И все пак Гарет ви назначава за моя лична охрана. Явно ви има голямо доверие.

— Аз съм отскоро в Стражата, но баща ми е служил в нея. Като дете често идвах в двореца.

Джанеса го погледна с интерес.

— Значи продължавате семейната традиция?

Защото много добро ми е донесла.

— Да, Ваше Величество.

— Изглежда и двамата сме тръгнали по стъпките на бащите си.

Тази мисъл го жегна повече, отколкото очакваше. Мисълта, че ще следва онова старо копеле Таник Райдър накъдето и да било, внезапно изпълни Мерик с отвращение.

— А вие, Каира? — попита кралицата. — Защо сте толкова отдадена на службата?

Каира не отговори. Отвори уста, но като че ли не намери думи, не беше свикнала да се хвали сама, особено пред кралска особа.

— Каира Стормфал е бивша щитоноска, Ваше Величество — намеси се Мерик. — И не я бива много в приказките.

Джанеса се обърна към него.

— Изглежда, сте свикнали да говорите вместо жените, Мерик? — той не знаеше какво да отвърне. — Мога да ви уверя — продължи Джанеса, — че няма да ви се наложи да говорите вместо мен.

— Не бих си и помислил…

— Не, моля ви — тя се обърна и продължи през градината.

Мерик се подразни от самоувереността ѝ. Може би я беше подценил. Може би все пак я биваше за управник.

След известно мълчание Джанеса спря, вгледа се в едно голо дърво и каза:

— Ще жертвате ли живота си за мен?

Мерик Райдър не очакваше подобна прямота, но естествено вече знаеше правилния отговор.

— Заклели сме се да защитаваме до смърт носителя на Стоманената корона, Ваше Величество.

— Не исках от вас да повтаряте клетвата си, Мерик. Но след като го направихте, кажете ми как всъщност се чувствате.

Как се чувствам ли? Ами направо чудесно. Нямам търпение да се хвърля пред копията и стрелите, които неизбежно ви очакват.

— Ние…

— Ние живеем, за да служим, Ваше Величество — обади се Каира. — Да служим на град Стийлхейвън. Да служим на Короната. Да служим на вас. Чувствата ни нямаха значение, когато положихме клетвата си. Сега сме отдадени на мисията си и на нищо друго.

Кралица Джанеса се усмихна, после поклати глава.

— Попитах, защото не съм очаквала някой да отдава живота си заради мен. Никога не съм го искала.

Изглеждаше тъжна, сякаш мислеше за конкретен човек. Мерик знаеше, че при опитите за убийството ѝ са загинали хора, и явно тя се смяташе отговорна за смъртта им и изпитваше вина.

— Ако това ще ви донесе някаква утеха, Ваше Величество, аз нямам никакво намерение да умирам.

Каза го, без да се замисли. Нехайно. Глупаво. И макар че очакваше порицание, тя само се усмихна.

— Аз също, Мерик. Е, изглежда никой от нас няма да умира. Не бих могла да искам повече.

След това тя тръгна обратно към Гарет. Капитанът на Стражата изглеждаше угрижен, но кралицата сложи ръка на рамото му и рече:

— Те са достойни, Гарет. Добър избор — после се запъти към двореца.

Гарет погледна с облекчение към Мерик.

— Успя да не оплескаш нещата. Браво.

— Имаше ли причина да се съмняваш? — усмихна се Мерик. Гарет само поклати глава и тръгна след кралицата.

По-късно, в казармите, когато небето започна да притъмнява, Мерик и Каира обличаха броните си. Самоувереността беше напуснала Мерик и той вече се чудеше в какво се е забъркал пак.

Щеше да рискува живота си за една жена — едно момиче, — която дори не познаваше. Кралица… неговата кралица, но какво значение имаше това? Той никога не беше почитал вярата или Короната, а ето че се приготвяше да жертва живота си за човек, който бе обявен за негов властник.

Пълна глупост.

Каква му беше ползата? Защо му беше това? Какво щеше да получи в замяна? Ако останалите в Стражата казваха истината, убийците, които вероятно щяха да дойдат отново за нея, притежаваха изключителна сила и несравнима бързина. Уменията им бяха отвъд способностите на нормален човек. И той, Мерик Райдър, който въртеше добре меча, но съвсем не беше свръхчовек, трябваше да я защитава.

Озърна се към Каира и видя, че тя носи бронята си гордо, на лицето ѝ нямаше и помен от съмнения. За миг, за една мимолетна, безумна секунда, той ѝ завидя за тази сляпа отдаденост, за наивната ѝ вярност. Какво ли не би дал и той да беше толкова юначен и принципен.

Но не беше. Никога не беше вършил нещо за другите. Никога не беше рискувал своя живот за приятел или за семейството си. Никога не беше рискувал пари за някой друг, какво остава за живота си.

— Мислиш ли, че постъпваме правилно?

Зададе въпроса, преди да успее да се спре. Макар че знаеше отговора, знаеше какво ще каже тя, просто трябваше да попита.

Каира го погледна. Никакви съмнения. Никакво колебание.

— Да. Това е дълг. Твой дълг и мой. Знаеш, че постъпваме правилно, и точно оттам идват съмненията ти.

Той се замисли за миг, но не можа да схване.

— Какво искаш да кажеш?

— Твоите съмнения означават, че се променяш, Мерик. Означават, че се превръщаш в отговорен човек.

О, колко окуражаващо.

— И си струва да ме убият за това, така ли?

Каира поклати глава.

— Всички ще умрем рано или късно. Нима предпочиташ да умреш за нищо?

— Аз предпочитам да живея.

— Да, вече беше пределно ясен по този въпрос. Но един ден ще трябва да избираш. Може да се наложи да жертваш живота си за някого. Трябва да решиш дали си готов на това. И то скоро.

След това тя излезе от стаята, като остави вратата отворена, за да я последва.

Мерик тръгна след нея. Колкото и изкушаваща да беше перспективата да умре за кралицата, все пак се сещаше за хиляда други неща, които бяха за предпочитане. Но пък къде да иде? На улицата и да чака Гилдията да го открие?

Не, това беше глупаво. Имаше меч, имаше броня, имаше и Каира да му пази гърба. Намираха се в непристъпна крепост в добре охраняван град.

Какво толкова страшно можеше да се случи?

Докато вървеше след Каира, започна да се пита дали, ако се стигне дотам, наистина ще може да жертва живота си за другиго. Особено за някакво момиче, което дори не познава.

Можеше само да се надява никога да не разбере това.