Разбитата корона

Четиридесет и две

Скрита в сенките на уличката, Раг се взираше във входа на малката кръчма. Тя като че ли ѝ се присмиваше, сякаш знаеше, че е изплашена.

Ела де. Какво чакаш?

Раг седеше в мрака и наблюдаваше. Биваше я в това; беше се научила през годините. На улицата, където въртеше занаята си, това бе не по-малко важно от бързите пръсти. Понякога наблюдаваше с часове — набелязваше най-подходящите мишени. Нямаше смисъл да се хвърляш презглава като булдог и да рискуваш да те хванат за няколко мизерни монети. Ако се оглеждаш зорко за по-дебела кесия, ще си спестиш много време и усилия. Това може да ти спаси и живота. В опасен занаят като нейния трябва да си нащрек всеки миг.

Но това няма да ти помогне сега, нали, Раг? Няма да ти спаси кожата този път, този път май се оказа по-хитра, отколкото е здравословно, а?

Каира ѝ беше дала възможност да избегне всичко това. Още в началото ѝ каза, че ще се грижи за нея, и държеше на думата си. Но на Раг това не ѝ беше достатъчно, нали? Нищо никога не беше достатъчно.

А и какво можеше да направи? Да живее в казармата с рицарите? Не такъв живот искаше. Раг винаги бе искала да постигне нещо, а това нямаше да се случи, ако станеше лакей на някаква жена-воин.

Докато се взираше в тази врата обаче, това не ѝ се струваше чак толкова лош вариант.

Поне щеше да си жива, Раг. Щеше да оцелееш. Не е ли достатъчно?

Оцеляването обаче никога не е било достатъчно за Раг. Точно затова отиде в Гилдията. Точно затова си рискува и кожата досега. Нямаше смисъл да се връща назад.

Винаги си усложняваш положението, нали, Раг?

Тя прекоси бързо пустата улица и завъртя дръжката на вратата. Почти очакваше да е заключено. Не беше и вратата поддаде с тихо скърцане, но нямаше как да го избегне. Високите гласове вътре ѝ подсказаха, че и без това няма значение. Никой не чуваше.

Раг се промъкна вътре и затвори вратата след себе си. Разпозна гласовете, които спореха до тезгяха, и преди да излезе иззад ъгъла, спря да послуша.

— Изобщо не трябва да сме тук. — Това беше Шърл, разтреперан и уплашен като малко момиченце.

— А къде да идем, мамка му? — каза Ярик изнервен, сякаш му беше писнало от скимтенето на Шърл.

— Той е прав — каза Есен. Гласът му звучеше странно, след като му бяха сплескали носа в тъмната уличка. — Ако останем тук, със сигурност ще ни очистят. Бастиян ще дойде, ще започне да разпитва, а ние няма да можем да отговорим.

— Те ще ни намерят където и да идем — каза Ярик. — Ако избягаме, само ще изглеждаме виновни.

— Ние сме виновни, мамка му — каза Шърл. — Оставихме ги да го хванат просто ей така.

— Те са обучени — отвърна Есен. — Нищо не можехме да направим. Нали видя какво направи онази жена на Харкас.

Раг надникна иззад ъгъла и видя, че момчетата са се сгърбили около жаравата, Харкас стоеше малко по-назад и се взираше в пламъците.

— Тогава какво ще правим, мамка му? — попита Шърл, сякаш всеки миг щеше да се разплаче.

Явно никой нямаше отговор на този въпрос. Никой нямаше представа какво да правят сега, когато Фридрик го нямаше и точно те бяха позволили това да се случи.

— Нищо няма да правим — каза Раг и влезе в стаята възможно най-уверено.

Момчетата се изправиха при появата ѝ. Харкас само се огледа бавно, сякаш не беше изненадан да я види.

— Къде беше, по дяволите? — попита Шърл.

— Няма значение къде съм била, по дяволите — каза тя. — Дайте да измислим някаква история и да се придържаме към нея. — Дебелакът я погледна, сякаш го беше зашлевила, но не каза нищо. — Ако Бастиян разбере, че сме ги оставили да заловят Фридрик, всички ще свършим в Сторуей с камък на шията. Затова просто няма да му казваме. Фридрик е излязъл, без да каже нищо на никого. Никой не знае къде е отишъл или кой е бил с него. Излязъл е снощи и не сме го виждали оттогава. Ясно ли е?

Ярик, Шърл и Есен се взираха в нея със смръщени чела. Харкас я гледаше безизразно. Явно имаха нужда от малко време, за да го смелят. Раг само се взираше в тях и си даваше вид, че знае какво върши.

— Те ще ни избият — каза Шърл.

— Не, няма — отвърна Ярик. — Тя е права — никой не знае, че сме били с него, когато го хванаха. Трябва само да седим кротко и да чакаме някой да го потърси.

Той се озърна към Есен, който каза:

— Да, прав си.

— Вие сте откачили? — проплака Шърл. — Просто ще седим тук и ще чакаме да дойдат за нас, защото тя така казва? — посочи обвинително Раг.

Ярик го погледна с отвращение, сякаш се беше изсрал на стола си.

— Благодарение на нея си още жив, момче. Ако не беше тя, щяхме да те захвърлим да умреш в някоя канавка.

Това беше достатъчно да затвори за известно време устата на Шърл.

Есен донесе още малко цепеници за огъня и петимата останаха така да чакат утрото. Сърцето на Раг бумтеше, докато се чудеше какво ще се случи. Дали беше постъпила правилно. Тези момчета не бяха най-умните, нито дори най-дружелюбните, но тя не искаше да пострадат заради нея. Е, поне не всички. От време на време виждаше как Харкас се взира в нея от ъгъла на стаята. Нямаше представа какво му минава през главата, но не беше сигурна, че иска да знае.

Почти призори вратата се отвори рязко.

Палиен не влезе първи. Той също си имаше хора — и те изглеждаха много по-страховити от Шърл, Есен и Ярик. Повече приличаха на Харкас. Влязоха и се настаниха до тезгяха, сякаш вече си знаеха местата, сякаш знаеха къде да седнат, за да изглеждат най-ужасяващи. Раг преброи шестима, преди Палиен да се появи с вълчата си усмивка и втренчени право в нея ястребови очи. Той издърпа един стол по пода, сякаш се наслаждаваше на стърженето, настани се до нея и опря лакти на облегалката.

— Къде е той? — попита Палиен, като я гледаше.

— Кой?

Кой? Не се прави на идиот, Раг. Очевидно е за кого пита.

— Не ми се прави на глупачка, момиченце — каза Палиен. Той като че ли изобщо не примигваше. Това не беше нормално, нали? — И двамата знаем, че ти си неговата любимка. Не ходи никъде, без да ти каже.

— Не знам къде е. Излезе снощи сам, както прави понякога. Не сме го виждали оттогава, нали?

Озърна се, облекчена, че момчетата кимнаха в съгласие, но Палиен очевидно не се интересуваше от тяхното мнение.

— Очакваш да ти повярвам, така ли, момиче? Мислиш си, че той ще иде някъде, без да вземе любимата си кукла?

— Той излезе сам и…

— Не ме лъжи, мамка му! — Палиен стана и захвърли стола встрани. — Къде е той?

— Не зная — каза Раг, притиснала гръб в облегалката на стола си. Палиен се наведе, хвана я за ризата и я изправи на крака.

— Кажи ми къде е или ще те изкормя още сега, кълна се.

Беше се втренчил в лицето ѝ, а смешните му мустачки потрепваха от гняв. Тя вдигна ръце да го отблъсне и той я разтресе. Тогава ръката ѝ се плъзна към колана му и тя напипа кесията. Беше пълна, закрепена само с една халка, съвсем лесно можеше да я отвори и да му вземе парите.

— Тя не знае къде е той — изви Шърл и пристъпи напред. — Никой от нас не знае.

Палиен не каза нищо; един от хората му удари Шърл в гърдите и дебелакът се строполи със стон.

— Фридрик няма да е доволен, ако ме изкормиш, нали? — каза Раг. — Сериозно ще загазиш.

— Не и ако е мъртъв — изръмжа Палиен. — А аз мисля, че е. Мисля, че ти си се погрижила за това. Наблюдавам те, момиченце. Прокрадваш се наоколо като шибана кръчмарска котка. Ти знаеш нещо.

— Не знам, не знам…

— Напротив, знаеш. — Така я разтърси, че зъбите ѝ изтракаха. — И ако не ми кажеш, няма да излезеш жива оттук. Никой няма да излезе жив.

— Добре, ще ти кажа — рече тя отчаяно. Палиен като че ли се успокои, доволен, че е постигнал своето.

— Така си и знаех — каза той с вълчата си усмивка.

— Но ще го кажа само на Бастиян.

Палиен поклати глава.

— Не, момиче, ще го кажеш на мен.

Тя успя да отскубне ризата си от хватката му. Запрепъва се назад и се облегна на един стол.

— Няма. — Взираше се в ястребовите очи на Палиен, опитваше се да се държи като хищник, а не като жертва. Не беше сигурна, че се получава. — Ще кажа или на Бастиян, или на никого.

— Ще кажеш на мен или…

— Или какво? Какво ще направи Бастиян, ако съм знаела нещо за Фридрик и ти не си ме оставил да му кажа? А?

— И как ще разбере?

Раг се озърна към групата здравеняци.

— Вярваш, че всички те ще си държат устите затворени, така ли?

Палиен се озърна към тях. Вгледа се във всеки от хората си, но скоро решителността му си отиде, заменена от арогантно вдигната вежда.

— Да вървим при Бастиян тогава. Сигурен съм, че ще иска да гледа, докато те режа на парчета.

Той даде знак на хората си, които подкараха Есен и Ярик към вратата. Шърл закуцука след тях. Двама от здравеняците погледнаха към Харкас, но не посмяха да го докоснат. Раг видя как въздъхнаха с облекчение, когато той послушно ги последва.

Тя не можеше да стори друго, освен да тръгне с тях. Отново беше изпаднала в безизходица. На улицата продължи да търси някакъв изход и се оглеждаше за тъмни алеи, в които да се шмугне, макар че част от нея бе решена да види какво ще стане.

Палиен ги поведе през Северната порта, нетърпелив да приключи с това. Докато го следваше, Раг осъзна, че няма никаква представа къде е скривалището на Бастиян, и колкото повече вървяха, толкова по-неспокойна ставаше. Когато стигнаха до средата на квартала, видя нещо, от което стомахът ѝ се преобърна.

Бронзова ограда опасваше широко пространство, в което се издигаше тъмен хълм. На върха на хълма имаше зловеща стара гробница. Раг веднага се досети какво е това — всички в Стийлхейвън знаеха за Параклиса на Таласъмите, с които от години плашеха малките деца. Говореше се, че наскоро са се надигнали пак. Тя не знаеше дали това е вярно, но мястото беше много страховито.

Тръгнаха по една уличка. В края ѝ двама мъже стояха на пост до стъпала, които се спускаха към нещо като канал, ако се съдеше по миризмата. С нарастващо удивление, Раг осъзна къде отиват.

Проходът се спускаше дълбоко под улицата и двама от хората на Палиен трябваше да вървят напред с факли. Раг осъзна, че са се насочили право към място под Параклиса на Таласъмите. Колкото по-надолу слизаха, толкова по-гадно вонеше. Как изобщо някой можеше да стои тук, особено богат човек като Бастиян?

Накрая се озоваха в голяма кръгла зала с влажни стени, от тавана висяха коренища. Нямаше огън и беше студено, защото от някъде идваше течение.

Палиен спря насред залата. Не извика, само стоеше и чакаше, сякаш бе дръпнал звънче и всеки момент щеше да дотича слуга.

Но не беше слуга.

Хората на Бастиян бяха слаби, не здравеняци, каквито Палиен и Фридрик предпочитаха. Имаха изпити, хищни лица, тъмни дрехи и носеха всякакви ножове и секири.

Излязоха от сенките, сякаш изникнаха от мрака и той полепваше по тях, като че ли не искаше да ги пусне. Раг усети, че ръцете ѝ започват да треперят, и стисна юмруци, за да не изглежда страхливка.

Когато ги обградиха напълно, Бастиян излезе от тъмното. На тази слаба светлина той повече от всякога приличаше на мъртвец, сякаш току-що се беше изровил от пръстта. Раг с облекчение установи, че той гледа Палиен, черните му хлътнали очи като че ли можеха да убиват с поглед.

— Е? — рече Бастиян.

Раг видя, че от увереността на Палиен не е останала и следа; той вече гледаше като заек, а не като ястреб. Палиен прокара палец и показалец по мустаците си, преди да отговори:

— Фридрик го няма. Трябваше да се срещна с него днес, но той не се появи. Никой не го е виждал, а тази малка кучка не иска да ми каже нищо. — Посочи към Раг. — Знае нещо, но щяла да го каже само на теб.

Бастиян извърна за миг студените си очи към Раг с такова презрение, сякаш виждаше лайно на подметката си.

— Ще каже — рече той.

Настъпи тишина. Бастиян вече не гледаше към нея, но тя знаеше, че я чакат да заговори. Сега или никога. Беше време да хвърли заровете. Беше време да рискува живота си отново. Може би за последно.

— Фридрик го заловиха. Отведе го един от Дворцовата стража.

Палиен се обърна към нея.

— Какво? Къде е той?

Време е, Раг. Сега или никога.

Тя отстъпи назад, изкриви лице и се напъна да пусне няколко сълзи, сякаш животът ѝ зависеше от това. И така си беше.

— Моля ви, господин Бастиян — каза тя, както безброй нещастници се бяха обръщали към Фридрик точно преди да изгубят пръст или око. Посочи обвинително Палиен и извика: — Той го направи. Той предаде господин Фридрик на Стражата.

— Лъжеш, малка кучко — излая Палиен и направи крачка напред. Раг отстъпи и изпищя като ужасено малко момиченце. Не се наложи да се преструва много.

Преди Палиен да я докопа, до гърлото му се появи нож. Един от хората на Бастиян стоеше зад него. Палиен замръзна.

— Продължавай — каза Бастиян, но не изглеждаше много заинтригуван.

Раг знаеше, че някой ще умре в тази смрадлива яма — или тя, или Палиен.

— Аз го проследих. Видях го с Фридрик. Видях как подмамва Фридрик към капана и после видях как му плащат за това. — Посочи ококорена от страх кесията на Палиен, сякаш не тлъста кесия, а дебел паяк висеше на колана му.

Без да продума, Бастиян погледна към един от хората си. Той пристъпи напред и откачи кесията от колана на Палиен.

— Тя лъже, мамка му — каза Палиен. — Не виждаш ли? Тя е шибана лъжкиня.

В това време човекът на Бастиян изсипа съдържанието на кесията му в дланта си. Остави няколко монети да се изплъзнат през пръстите му, докато накрая намери каквото търсеше.

— Какво е това? — извика Палиен паникьосан, докато мъжът го подаваше на Бастиян. — Какво е?

Бастиян вдигна предмета, който засия на светлината на факлите като фар на скала.

— Малък медальон — каза той. — От стомана, с корона и кръстосани мечове. Дават ги само на Стражата на Скайхелм. Много рядък и струва доста на черния пазар. Но ти вече знаеш това, нали, Палиен?

— Не! Не е мой.

— Само това ли ти платиха, задето предаде Гилдията, или получи и злато?

— Не, кълна се. Не е мой. — В гласа му вече се усещаше страх.

— Тогава какво прави в твоята кесия?

— Ами… — Палиен се втренчи паникьосан в Бастиян. По бузата му се стичаше сълза. Извърна очи към Раг и в тях отново проблесна ястребът.

Само за миг.

Когато отвори уста да заговори и вероятно да уличи Раг, човекът на Бастиян прокара ножа си по гърлото му. Думите на Палиен потънаха в кръвта, която шурна от раната. Той падна на колене, като отчаяно, отчаяно притискаше раната с ръце.

Умира сякаш цяла вечност. Бастиян дори не остана да гледа.

Раг обаче остана, докато Палиен изпусна и последния си дъх.