Разбитата корона

Едно

Уейлиън не беше чувствал такъв студ. Той се промъкваше през наметалото и кожената туника чак до костите му и предизвикваше тръпки, които пък се превръщаха в скованост.

Разбира се, в Анкаверн също имаше сурови зими. Една година малкото градче Грофхам остана почти месец откъснато от света, но благодарение на благоразумното разпределение на запасите всички успяха да преживеят изолацията без други последствия, освен къркорещи кореми. Тогава Уейлиън беше малък, едва на седем лета, и не осъзнаваше опасността. Искаше само да си играе в преспите и да хвърля снежни топки по дърветата, за да чупи ледените висулки по клоните им. Беше добре опакован срещу студа и когато пръстите му започнеха да се сковават, можеше да се стопли пред огнището или да пийне гореща супа, за да си сгрее корема.

Е, сега няма гореща супа! Няма нищо друго, освен изгледи за смърт в студ и самота!

Вятърът виеше, шибаше лицето му със сняг, развяваше наметалото му и го караше да плющи като ято гневни гарвани. Понякога яростта му заплашваше да отнесе Уейлиън от планинската пътека и да го запрати към смъртта далеч долу. Уейлиън искаше да крещи, да плаче от отчаяние пред участта си, но сълзите замръзваха по бузите му. Ако бе успял да си спомни пътя за връщане от планината Криега към Силвъруол, щеше да тръгне по него, но вече се беше изгубил съвсем. Всички пътеки му изглеждаха еднакви и не виждаше нищо през снежните виелици, които го ослепяваха на всяка крачка. Разбира се, имаше карта — имаше проклета карта, — но точно сега от нея нямаше никаква полза.

Уейлиън се опита да намери подслон, сви се зад една скала, но вятърът пак пищеше в ушите му и го шибаше през дрехите. Той свали торбата от рамото си и я отвори. И без да поглежда, знаеше какво има вътре — мокра и безполезна карта, една ябълка и половин самун хляб. Беше изял сушеното телешко и сиренето. Сякаш да му напомни, че е пълен идиот, задето бе изплюскал всичко толкова бързо, стомахът му закъркори.

Уейлиън изхлипа. Втренчи се отново с надежда в торбата, сякаш можеше с магия да създаде още храна, но вътре все така се мъдреха само ябълката и мухлясалият хляб. О, и писмото, което тя му даде — малък свитък с восъчен печат с изображение на дракон. Поне още го пазеше. Добрата стара магистра Гелредида.

Шибаната кучка.

За всичко беше виновна тя. За всичко! Той щеше да умре тук от глад или от студ, и то по нейна вина. Защо се беше съгласил? Той не беше велик пътешественик, не беше герой. Но как да ѝ откаже? Това бе големият му шанс да се докаже. Единствената му възможност да ѝ покаже, че е нещо повече от чирак.

И ти провали всичко, нали?

Внезапно му домъчня за Грофхам. За спокойния живот, който можеше да води там, вместо да бъде застигнат сега от смъртта, която тихо и бавно пълзеше към него. Закопня за онази зима преди толкова време, когато снегът изглеждаше така безобиден, и прокле деня, в който го изпратиха в Кулата на магистрите. Собствената му амбиция щеше да го затрие: позорен край на самотен планински връх.

Е, всички си получаваме заслуженото. Нали, Уейлиън Грим?

Трябваше да се сети, че тази работа няма да свърши добре. Ами то бе изписано на звездите — предзнаменованията си бяха в небето. Пътуването от Стийлхейвън до Силвъруол мина без произшествия, ако не броим натъртения от седлото задник и проклетия кон, но те бяха нищо в сравнение с онова, което го чакаше в града. О, тогава му се стори много внушителен — високи кули и огромни стени под сянката на могъщата планина Криега, — но макар и внушителен, Силвъруол не можеше да се похвали с честно население. Или поне така реши Уейлиън, когато трима обирджии откачиха кесията от колана му, а после поискаха и сандалите му, за всеки случай. Бяха достатъчно любезни да му оставят робата, че да му спестят срама да броди гол из Силвъруол.

Можеше ли да стане още по-зле?

Ама разбира се.

Когато най-сетне хвана дирята на Крозиус Боуи, той се оказа не скован учен, за какъвто го мислеше, а луд, стар чудак, откачен като прилеп. На Уейлиън му отне половин ден да обясни на този достопочтен лунатик кой е и защо е дошъл в Силвъруол. Почти се изкуши да натъпче писмото с восъчния печат в носа му. Дори след като се реши да му повярва, Боуи пак дрънкаше пълни небивалици за някакви си древни споразумения и далечни планински укрепления.

Именно той му даде напълно безполезната карта и указания как да прекоси планината. Даде му и съвет за пътуването, но Уейлиън реши да го пренебрегне и тръгна към един дюкян, за да се снабди с нужната екипировка и някакви разумни насоки. Разбира се, „разумна насока“ бе да не пътува изобщо. Да тръгнеш през планината сам си беше равносилно на самоубийство, но Уейлиън имаше мисия и бе решен да я изпълни. И така, вирнал брадичка като някакъв легендарен герой, той се впусна в изпълнението на въпросната мисия.

Сега като се замислеше, тази упоритост беше глупава — дори самоубийствена. Но вече нищо не можеше да стори.

Сега клечеше на заледения, скален корниз и чакаше къркоренето в стомаха му да утихне. Беше се стигнало дотам, че ядеше само ако се почувстваше много зле или започваше да му се вие свят. Кой знае още колко време щеше да се скита из планинските проходи, преди да открие онова, което търсеше. Ако изобщо го откриеше. Вървеше вече от три дни, ставаше все по-слаб, чувстваше се все по-отпаднал и като че ли не се приближаваше към целта си.

Когато къркоренето най-сетне спря, той се изправи, уви се с наметалото и дръпна качулката над лицето си, за да го опази от ослепяващия сняг. Но без полза, защото снегът като че ли напираше отвсякъде, дори някак нагоре, за да ужили очите му и да нахлуе в ноздрите. Уейлиън вървеше на сляпо, свел очи към пътеката, за да не се подхлъзне от ръба. Вдигна поглед само по късмет. Чист късмет си беше, че забеляза звяра, който се беше свил на скалния ръб над него.

Уейлиън замръзна и се втренчи през виелицата. Едва различаваше създанието, но виждаше вперените в него очи — две черни дупки насред белотата.

Какво да стори? Да отстъпи бавно? Да се обърне и да бяга презглава? Да хукне с крясъци към звяра с надеждата да го изплаши?

Не, определено не и последното.

Колкото повече го гледаше, толкова повече неща различаваше. Първо му се стори подобен на северните планински леопарди, но сега му приличаше на нещо средно между вълк и мечка. Каквото и да беше, създанието бе приклекнало за скок, привело рамене и напрегнало мускули.

Уейлиън направи една крачица назад, без да откъсва очи от звяра. Протегна ръка и докосна стената, за да не се отдели твърде много от нея и да падне в пропастта. Звярът не помръдваше. Може би… може би все пак не се интересуваше от него.

И тогава звярът скочи.

Уейлиън не изчака да види какво ще се случи. Хукна с всички сили надолу, ботушите му шляпаха по планинската пътека, а тежкото наметало плющеше след него. Склонът се спускаше стръмно и той едва не се претърколи през глава. Хлъзгаше се по скалната пътека, вдигаше снежни вихри от ръба и дишаше дрезгаво и накъсано. Зад него имаше само тишина — никакъв гневен рев, никакво животинско пръхтене, нито шум от огромни лапи, — но той не възнамеряваше да спира и да проверява. Онова нещо сигурно беше по петите му, но Уейлиън не мислеше да му се дава.

Пътеката се виеше по планинския склон и той неведнъж се подхлъзва, но успяваше да запази равновесие и тичаше така, както не бе вярвал, че може да тича. Изглежда не беше чак толкова отслабнал, колкото си мислеше, или просто всеки се превръща в атлет, когато е преследван от див звяр?

Накрая пътеката излезе на равна земя и той рискува да се озърне през рамо, за да види дали създанието наближава.

Това му спаси живота.

Писъкът излезе като леден дъх от устата му, когато видя, че животното е почти отгоре му. В паниката си той се препъна и се стовари тежко на заледената пътека точно в мига, в който създанието скочи към него — с настръхнала бяла козина, оголени зъби и извадени нокти. Чудовището прелетя над главата му и се стовари в пряспа сняг. Надигна се, ръмжейки от раздразнение. Уейлиън седеше на изтръпналия си задник и го гледаше хипнотизиран от ужас. Ако не стореше нещо, го чакаше много неприятна смърт. Ноктите на звяра изглеждаха страховити, зъбите — още повече.

Почти без да се замисли, Уейлиън грабна торбата си; единственото оръжие, с което разполагаше. Тъкмо щеше да я хвърли, когато си спомни защо изобщо се забърка във всичко това. Изглеждаше пълна лудост, но докато звярът се прокрадваше към него, той бръкна в торбата за писмото с печата. Щом го извади, размята торбата пред себе си и закрещя през виелицата:

— Ела ми, де! Искаш да хапнеш, така ли?

Разбира се, че иска да яде, Грими, глупак такъв!

Звярът, от своя страна, наклони объркан глава настрани, преди да нададе гневен рев. Уейлиън хвърли с всички сили торбата, звярът я улови във въздуха, стисна я с огромните си челюсти и яростно се зае да я разкъсва.

Точно от това разсейване се нуждаеше Уейлиън. Той хукна обратно по склона с безумната надежда, че звярът ще се задоволи с торбата, макар много добре да знаеше, че хлябът и ябълката няма да го заситят.

Вятърът виеше свирепо, но Уейлиън не му обръщаше внимание, той беше последната му грижа. Докато тичаше, усети, че скимти, бълва ругатни и проклина късмета си, родителите си и най-вече гадната магистра Гелредида.

Бърз поглед през рамо му даде да разбере, че звярът все още не приближава, но продължи да тича, въпреки болките в ръцете и краката и студа в дробовете. Тича ли тича, докато не се изтощи напълно.

Стигна до по-широк скален корниз, където спря да си поеме дъх, опрял ръце на коленете си. Гълташе жадно редкия въздух и го издишаше на облак замръзваща мъгла. Позволи си мимолетен проблясък на надежда, че вероятно звярът се е отказал от преследването, но когато най-сетне вдигна поглед, гибелните очи отново се взираха в него през снега.

Този вълк му се подиграваше или пък беше мечка? Каквото и да беше, вече нямаше да му избяга.

Уейлиън отстъпи вяло назад, подхлъзна се и падна по задник, а победният рев на звяра отекна в планината. Уейлиън не успя да стори друго, освен да не се напикае от страх. Можеше само да се надява, че в него ще се намери някаква магия, с която да повали звяра, но той не беше проявявал подобни признаци от нощта в Параклиса на Таласъмите и не смяташе, че ще може да повтори онова представление в обозримо бъдеще.

Зачака. Зачака последния скок. Чакаше разкъсващите нокти. Чакаше острите зъби да се забият дълбоко в гърлото му и да откъснат буци от плътта му.

Звярът просто седеше и го гледаше.

Някъде зад Уейлиън се чу звън на метал, после сумтене. Той неохотно откъсна очи от чудовището, което бе само на десет крачки от него, извърна бавно глава и през снежната виелица успя да различи кон и ездач. Сърцето му подскочи при мисълта, че може би, само може би, е спасен. Помощта беше пристигнала и дори да не беше помощ, поне бе още една възможна плячка за звяра.

Ездачът носеше бронзова броня, каквато Уейлиън никога не беше виждал — всяка пластина по нея беше изкована във формата на драконово крило…

Уейлиън седя така сякаш цяла вечност, задникът му изстиваше все повече, а звярът и ездачът не помръдваха. Прииска му се свършва, да се бият или да бяга, едното или другото, само че не знаеше накъде да бяга.

Накрая звярът изрева. Това беше предизвикателство, дори Уейлиън го разбра. В отговор ездачът пришпори коня си и пое напред, несмутен от рева на животното, нито от ноктите и зъбите му. После слезе от седлото и стисна уверено щита и копието си.

И тогава се започна.

Воинът с лекота вдигна копието и го опря на рамото си, готов да го хвърли, докато звярът преместваше тежестта си на задните си лапи, за да приклекне отбранително, и зачака нападението. Уейлиън задрапа да се измъкне от пътя им, нагази дълбоко в снега и се сгуши до скалната стена.

Воинът хвърли копието през виелицата, но планинският звяр вече бе готов за скок. Копието прелетя покрай него и Уейлиън усети как и последната му надежда се стапя като снежинки в огън. Изглеждаше очевидно, че след миг спасителят му ще бъде разкъсан и изваден от бронята си като мида от черупката. Но рицарят имаше други идеи по въпроса — когато звярът скочи, той се завъртя невъзможно бързо под него и измъкна меча от ножницата със силен звън на метал.

Звярът се приземи пъргаво, извъртя се в снега и воинът приклекна насреща му зад щита си. След това притихнаха, Уейлиън чуваше единствено вятъра и тракането на зъбите си. После воин и звяр се задвижиха едновременно, ноктите на звяра задраха по леда, когато се втурна напред, а рицарят се хвърли насреща му през виелицата. Скочиха, откъснаха се заедно от земята, рицарят се отметна настрани, заби крак в скалния склон и удари, докато звярът прелиташе покрай него. Атаката бе мигновена, мечът се заби и излезе с мимолетен проблясък на стомана. Рицарят се приземи и направи една-две крачки почти небрежно. Зад него мечката или вълкът, или каквото беше там, се стовари на купчина и снегът под нея започна да поаленява.

Уейлиън за малко да се засмее при победата на рицаря. За малко. Успя само да се изправи, като се подпираше на скалата. Безброй благодарствени слова бяха готови да се изтъркалят от езика му, стига да успееше да го раздвижи. Вместо това нададе само благодарствен стон.

Рицарят прибра меча си и клекна до звяра, сякаш да прецени дали струва нещо. Уейлиън се запрепъва към него, но воинът не му обръщаше внимание.

— Бих искал… — започна Уейлиън, раменете му трепереха неудържимо. Дори да го чу, рицарят с бронзовата броня не реагира. — Бих искал… да ви изкажа… безкрайните си благодарности.

Рицарят се обърна, огледа го от глава до пети, после кимна.

Явно беше човек на действието, не на приказките.

— Аз… аз търся Укреплението — каза Уейлиън. — Предполагам, че вие сте…

— Това не ме засяга — каза рицарят и тръгна към коня си. Започна да рови в едната торба на седлото, а Уейлиън се запъти към него.

— Моля ви… изпращат ме от Стийлхейвън. Аз трябва…

Рицарят не му обърна внимание и мина покрай него, стиснал две намотки въже. Клекна до звяра, върза предните и задните му крака, а после с невероятна сила го вдигна на раменете си.

Уейлиън гледаше и усещаше как студът пропълзява в костите му, защото му се струваше, че ще го оставят тук да умре съвсем сам.

— Моля ви… — започна той и изхлипа. — Моля ви, трябва да ме заведете в Укреплението. Нося важно съобщение. Ако не ми помогнете… ще умра тук.

— Това не ме засяга — повтори рицарят.

Уейлиън усети как в стомаха му се разгаря гняв. Не успя да го сгрее, но пък му стана по-лесно да говори в студа.

— Ако ще ме оставиш тук, тогава защо ме спаси?

Рицарят се обърна и го изгледа без капка жал изпод шлема си.

— Не го направих заради теб. Този звяр вилнее от дни.

Уейлиън внезапно изпита вина и се почувства малко глупаво.

— Извинявай. Сигурно това създание е нападнало много невинни местни хора.

Рицарят се усмихна накриво.

— Местни ли? Кого го е грижа за тях? Разкъса шест кози на лорд-маршала. Затова го убих.

Уейлиън разбра, че няма да получи милост от него, но опита отново:

— Моля те. Трябва да ме заведеш при него. Трябва да говоря с лорд-маршала.

— Това не ме засяга — отговори рицарят и се обърна да си върви.

— Но аз трябва да му занеса това — извика Уейлиън и вдигна пергамента с вкочанените си пръсти.

Рицарят го погледна за миг, видя печата, който, също като нагръдника му, имаше формата на крилат дракон, и сви рамене.

— Защо не каза още отначало?

Върна се при коня си, натовари трупа на седлото, после тръгна да си прибере копието. Уейлиън го гледаше и се чудеше дали това е краят на разговора.

Рицарят хвана юздите на коня и го поведе през планината. След три крачки се озърна назад.

— Е? Какво чакаш?

Уейлиън нямаше нужда от допълнителна подкана и се запрепъва след него през снега.

— Ето, свърши нещо полезно — добави рицарят и му подаде копието.

Уейлиън го хвана с две ръце и едва не се катурна назад под тежестта му. Все пак с благодарност тръгна след рицаря и коня с тежкия товар. Надяваше се само Укреплението да не е далеч.

И там да има огън.

Много голям огън.