Разбитата корона

Четиридесет и осем

Мерик се взираше в тавана и проследяваше с пръст дългия два инча белег точно под лявото си зърно. Когато вещицата сложи ръце върху него, той почувства как животът се влива обратно в тялото му. Това беше най-ужасното нещо, което бе изпитвал някога. Сякаш усукваха и разкъсваха душата му, докато я извличаха обратно от някакво мрачно и студено място. Сега, докато лежеше тук, умът му бе измъчван от спомена.

Той щеше да умре на онази арена. Щеше да стане герой, почитан от народа като спасител на кралицата. Може би дори щяха да му издигнат статуя.

Не и сега обаче. Сега той беше само поредната жертва. Още един безименен слуга на Короната, който е бил ранен, докато е изпълнявал дълга си.

Все пак беше по-добре от смъртта, така че не биваше да се оплаква.

Вратата се отвори. Мерик предположи, че някой идва да провери как е, вероятно да му донесе храна или вода. Държаха се с него като с инвалид, макар че раната вече почти не го болеше. Не че имаше нещо против; лесно щеше да свикне с подобно отношение; да чака да го обслужват. Някой дори идваше да изхвърли нощното му гърне, а това бе привилегия, от която не бързаше да се отказва.

Озърна се през стаята и осъзна, че последното, което посетителят му ще направи, е да изхвърли лайната му.

Таник Райдър затвори вратата след себе си. Погледна Мерик, преценяваше го, търсеше недостатъците му, както винаги. Този път обаче в очите му имаше още нещо. Дали състрадание? Или загриженост?

Не ставай глупак. Таник Райдър не знае какво е състрадание. И по-скоро би се разтревожил за коня си, отколкото за теб.

Въпреки негодуванието си към него, Мерик все пак седна в леглото и свали крака на пода. Не само защото не искаше баща му да го гледа как лежи слаб и уязвим, но и защото усещаше нужда да стане и да му покаже уважение. Мразеше се за това.

— Не ставай — каза Таник. — Трябва да си почиваш, за да се възстановиш.

— Добре съм — отвърна Мерик и се изправи. Изненада се колко лесно му се удаде това. Усети само леко опъване в раната.

Останаха така за миг и за първи път на Мерик му се стори, че баща му е смутен, като че ли не знаеше какво да каже. Таник само въздъхна и огледа сина си от глава до пети.

Мерик също не знаеше какво да каже. Последния път, когато разговаряха, баща му го накара да се чувства пълен глупак. После хвърли едно от бойните си кучета срещу него. Не се радваха на особено добри отношения.

— Казват, че си показал голяма смелост — рече накрая Таник. — Казват, че си спасил живота на кралицата. Някои казват дори, че трябва да ти дадат земи и титла заради смелостта ти.

— Много приказват, нали? — отвърна Мерик, но трябваше да признае, че идеята за земи и титла му харесваше.

— Виж… — Таник гледаше към пода, в стените и навсякъде другаде, но не и към сина си. — Опитвам се да кажа, че… се справи добре. Аз съм… гордея се с теб.

Гордее се с него? Таник Райдър се гордееше с него? Мерик впрегна цялата сила на волята си, за да не погледне към прозореца и да се увери, че отвън не прелитат прасета.

— Доволен съм, че фактът, че едва не умрях, най-сетне те изпълни с гордост. Ако знаех, че е толкова лесно, още преди години щях да се хвърля от някой шибан мост.

Таник стисна юмруци и челюстта му се стегна, когато изскърца със зъби. Пое дълбоко дъх, преди да заговори отново:

— Това не е лесно за мен, Мерик. Знам, че може да съм бил несправедлив към теб…

— Не — отвърна Мерик. — Беше прав за мен от самото начало — аз съм безполезно, кекаво, мързеливо и егоистично копеле. Такъв съм. Винаги съм бил такъв и на кого трябва да благодаря за това?

— Трябваше да изпълня дълга си. Трябваше да се погрижа за по-важни неща. По-важни от мен, от теб…

— От майка ми?

Мерик видя проблясък на чувство в очите на Таник, когато спомена жена му. За миг изпита вина, задето я използва като оръжие, за да прониже баща си, но старото копеле си го заслужаваше.

Явно споменът за нея причиняваше болка на Таник. Той я беше изгубил. Беше на стотици левги от нея, когато тя умря. Мерик винаги го бе смятал за студено, безчувствено копеле, но като го гледаше сега, започваше да се съмнява в това.

— Съжалявам — каза той. — Не биваше да говоря за нея.

— Не, прав си. — Гласът на Таник беше омекнал. Беше станал почти нежен. Мерик никога не го беше чувал да говори така. Това го караше да прилича почти на човек. — Сгреших пред нея, сгреших и пред теб. Вече го знам. Но дойдох да се реванширам.

Мерик поклати глава.

— Да се реваншираш? Какво ще направиш, ще ми върнеш детството?

— Не — каза Таник. Силата и властността се бяха завърнали в гласа му. Мигът на печал беше отминал. — Давам ти възможност да се присъединиш към мен. В Драконовата стража има място за теб. Място до мен, ако го искаш.

— Място до теб? И какво в тази забравена от Арлор страна те кара да мислиш, че искам да застана до теб?

Таник поклати глава.

— Разбирам какво чувстваш към мен. Разбирам, че между нас трябва да се изградят много мостове. Но аз се опитвам.

Мерик гледаше баща си. Той наистина се опитваше. Сигурно му бе коствало много дори да дойде да го види. Това ли беше неговият начин да се извини за стореното? Трябваше ли Мерик да отхвърли този шанс за помирение просто така?

— Ще си помисля — каза той.

— Добре. Само за това те моля. Аз ще… се гордея, ако бъдеш до мен.

След това лорд-маршалът се обърна и го остави сам.

Мерик се взира дълго след баща си, просто стоеше насред стаята и мислеше за случилото се току-що. Когато вярваше, че баща му е мъртъв, беше готов на всичко, само за да го види отново, да може да застане до него, да чуе, че Таник Райдър се гордее с него.

Сега, когато това се случи, се питаше дали изобщо има значение.

През последните дни беше преминал през истински ад и едва не умря. А сега баща му благоволяваше да го посети и да му предложи място в Драконовата стража, да го нарича свой другар. Това не беше същото като да го смята за свой син. Но какво друго бе очаквал? Таник Райдър никога не се поддаваше на чувствата си, дори преди да изостави семейството си. Те никога нямаше да се прегърнат топло, никога нямаше да говорят цяла нощ и да пият вино.

Мерик навлече ризата и обу ботушите си. Когато отвори вратата на стаята, усети вечерния студ. Вдиша го, доволен, че е жив. Черната сянка на смъртта още играеше в ума му, но той опитваше да я прогонва. Нямаше смисъл от самосъжаления. Господарят на Враните докопва всекиго рано или късно, без значение дали се страхуваш от него, или не.

Каира беше там, където знаеше, че ще я намери, и лъскаше бронята си. Мечът и брусът лежаха до нея в очакване на вниманието ѝ. Мерик изчака малко, преди да каже нещо. При последния им разговор тя хубаво го напердаши. Със сигурност сега щеше да е по-благоразположена към него, след като беше спасил кралицата, нали?

— Там ли ще стърчиш цял ден? — попита тя, без да вдига поглед от нагръдника.

— Не възнамерявах — отвърна Мерик и седна срещу нея.

Погледа я още малко, чудеше се дали ще му каже още нещо, дали ще спомене храбростта му. Мълчанието се проточи.

— Как е кралицата? — попита той накрая.

— Добре е — отвърна Каира и продължи да лъска бронята. — Малко изплашена, естествено, но невредима. — Още една пауза, докато тя търкаше енергично едно петънце на бронята. — Ти се справи добре.

Нима чудесата продължават? Похвала от ледената девица. Хвала на Арлор и на всичките му брадати жреци.

— Само си изпълних дъл…

— Недей — рече Каира, без да вдига поглед. — Не започвай да говориш за дълг сега. И двамата знаем, че той няма нищо общо.

Мерик започваше да се дразни. Той беше спасил проклетата кралица, със сигурност заслужаваше малко уважение за това. Нали?

— Така ли? — Раната му засмъдя, докато гневът му нарастваше. — А с какво има общо тогава? Не търча наоколо и не се нанизвам на шибани мечове само за забавление.

— Ти ми кажи. Какво беше това, възможност да покажеш, че не си страхливец или просто нямаше избор?

— Майната ти! — рече Мерик, изправи се и се обърна да излезе. Спря, защото чу, че тя се смее.

— Какво се случи с прословутото райдърско чувство за хумор? — попита тя с усмивка. — Да не би внезапно да си започнал да се приемаш на сериозно?

— Ами така се случва, като те пронижат в гърдите — каза той и пак седна на стола. — А ти кога стана такава шегаджийка?

— Може би съм се научила от някой майстор. — Погледна го лукаво.

— Както и да е. Дойдох само да ти кажа, че баща ми ме посети.

— Наистина ли? И какво, загърби ли миналото?

Мерик поклати глава.

— Още не. Той иска да се присъединя към него. Към Драконовата стража.

— А ти не знаеш дали трябва да го направиш?

За такава каменностудена жена без чувство за хумор, Каира беше станала доста прозорлива.

— Според теб какво трябва да направя?

Каира се засмя и продължи да лъска бронята.

— Мисля, че трябва да последваш сърцето си, Мерик. Какво друго можеш да направиш?

— Мога да остана с теб и Гарет. Мога да остана в Стражата. Мисля, че вече доказах способностите си.

— Да, така е, но това ли искаш наистина? Тук вече няма какво да доказваш, но вероятно при баща ти…

— Нямам нужда да доказвам нищо пред него — отвърна Мерик.

Наистина ли? Нямаш ли нужда да му докажеш, че си боец, воин, който заслужава да носи името Райдър?

— Всички трябва да се доказваме, всеки ден — каза Каира. — Трудното е да избереш в какво или пред кого искаш да се докажеш.

Този разговор започваше да става твърде задълбочен, но тя вероятно беше права. Дали си струваше да се доказва пред Таник Райдър? Ще успее ли да го накара да се гордее с него? И наистина ли го искаше?

Изправи се.

— Благодаря ти. Ще ида да… излъскам нещо.

Каира му кимна и продължи работата си.

Докато вървеше през казармите, ръката му посегна към раната на гърдите. Това ли беше доказателството за смелостта му, от което се нуждаеше? Или беше просто напомняне, че не е чак толкова добър с меча, колкото му се искаше?

На кого му пукаше? Той беше Мерик Райдър — не дължеше нищо на никого. Беше си свършил работата, беше спасил проклетата кралица. Нима някой можеше да очаква нещо повече от него? Нима можеше да даде нещо повече?

Предположи, че вероятно скоро ще разбере.