Разбитата корона

Седемнадесет

Заваля точно преди мръкване. Каира беше дошла да го смени на поста пред покоите на кралицата и Мерик искаше само хубаво да се наспи. През последните дни той и останалите от личната стража на кралицата нямаха време за почивка. Почти не им оставаше време да ядат и да се изсерат, преди да застъпят отново на пост. Не че се оплакваше — това беше неговият славен миг, шансът му да се докаже.

Нали това искаш, Райдър? Да блеснеш? Да покажеш колко си предан на Короната и да накараш баща си да се гордее с теб? Или се заблуждаваш? Нищо не се е променило, нали, Райдър? Още си същото безполезно копеле, само че сега се перчиш с лъскава броня.

Докато минаваше през портите на казармата, чу виковете на мъжете, които тренираха в двора. Досега бе успявал да избягва Драконовата стража. Те като че ли постоянно тренираха, тренираха и пак тренираха. Не спираха да се упражняват, да усъвършенстват уменията си с меча и да си вадят душата просто за забавление. Мерик беше принуден да тренира усилено, за да го приемат в Стражата, но никога не се бе подлагал на подобно нещо.

Дворът беше пълен с голи до кръста мъже, телата им лъщяха от дъжда на светлината на фенерите, пара се вдигаше от тях, докато тренираха в студената вечер. Двама мъже с тояги вървяха покрай редица воини, които правеха лицеви опори в пълен синхрон. Всеки, който излезеше от ритъм, получаваше удар с тояга.

Въпреки умората си, Мерик се изкуши да погледа още малко от заслона на стрехите. Донякъде завиждаше на тези мъже за силата и отдадеността им. Макар че беше майстор на меча, който също беше минал през изтощителни тренировки, той се съмняваше, че би реагирал добре на боя с тояга. Най-вероятно щеше да им обясни къде точно да си я заврат.

Открай време това му беше проблемът — твърде независим, твърде вироглав. Това поведение не му беше донесло нищо добро през последните няколко години и вероятно бе за предпочитане, че сега някой друг щеше да взима решенията вместо него. Но трябва да изиграеш картите си по възможно най-добрия начин. Няма смисъл да се самосъжаляваш.

— Впечатляващи са, нали?

Мерик се обърна към прошарения мъж, който стоеше до него. Косата и брадата му бяха късо подстригани, а носът — чупен неведнъж. От възрастта и осанката му, както и от факта, че не се потеше като прасе с останалите от Драконовата стража, Мерик се досети, че е някой от лейтенантите на лорд-маршала.

— Много ги бива в лицевите опори — отвърна той. — Макар че вероятно боят с тояга е добра мотивация за всеки.

— Лорд-маршал Райдър вярва в подчинението. Болката е добро напомняне за това. Повечето от тези момчета се обучават при него от години. Дълги, трудни години на тренировки с копието и меча. Те са толкова дисциплинирани, колкото всяка армия по света.

Мерик добре знаеше колко много обича дисциплината Таник Райдър, макар че беше спестявал физическите наказания на сина си. Мерик предполагаше, че дължи това щастие на майка си.

— Аз съм Джаред — каза воинът. — Помощникът на лорд-маршала.

— Мерик — реши да се задоволи с това. Нямаше смисъл да признава, че е Райдър — не беше в настроение за неизбежния разпит, който щеше да последва.

— Мерик? — попита Джаред. — Странно, лорд-маршалът имаше коза на име Мерик. Наложи се да я заколим за провизии, преди да напуснем планината Криега. Той беше много разстроен заради това.

Коза?

Шибана коза?

— Някои хора се привързват към любимите си животни — отвърна Мерик през зъби. Жалко, че не изпитват същото към семействата си.

На мокрия от дъжда плац воините от Драконовата стража бяха преминали от лицеви опори към спринт. Половината носеха другарите си на гръб и тичаха през дългия трийсет ярда двор, преди да се разменят.

— Очаква ни битка, каквато никой не е виждал от векове — каза Джаред, — и трябва да сме готови. Силни. Бързи. Или поне по-силни и по-бързи от враговете.

— Виждам, че не искате да рискувате в това отношение — един от мъжете с тоягите налагаше двама изоставащи спринтьори.

— Да. Хуртите си ги бива, но ние ще сме готови за тях. Така или иначе скоро ще дойде денят, когато ще трябва да се бием рамо до рамо с вас. Надявам се, че и ти си готов.

— Както винаги — отвърна Мерик, макар да се питаше дали наистина е готов. Едно е да пазиш кралицата, друго е да застанеш на градската стена и да чакаш нападението на орда яростни хурти. — Но определено ми е по-спокойно, като знам, че вие ще сте до мен — опита да се усмихне на Джаред, който беше поруменял от гордост.

— Ха — рече той и плесна здраво Мерик по рамото. — За нас ще е чест. Драконовата стража и Кралската стража отново рамо до рамо. Легендите ще се разказват дълго след смъртта ни.

— Сигурен съм.

Воините в двора бяха приключили със спринта и сега стояха мирно. Един от тях притисна пръст към ноздрата си и се изсекна рязко в дъжда. Една тояга веднага се стовари на гърба му. Без да потрепне, той се обърна, грабна тоягата от ръката на мъжа и го удари с нея в коляното.

Мерик го разпозна от деня в тронната зала. Тогава носеше бяла животинска кожа и се изправи срещу маршал Фарен от Рицарите на Кръвта.

— По дяволите! — възкликна Джаред до него, защото положението явно щеше да загрубее.

— Някои от хората ви май не са схванали напълно важността на дисциплината — каза Мерик, като се опитваше да скрие усмивката си.

Джаред пристъпи към двамата от Драконовата стража, които сякаш бяха готови да се нахвърлят един срещу друг, но преди да заговори, един глас излая от сенките в края на двора:

— Курвенски сине!

Мъжете замръзнаха, двамата воини още се взираха един в друг.

Един висок мъж с брада излезе напред. Дори на оскъдната светлина Мерик не можеше да сбърка това строго изражение. Висок и величествен в бронята си, Таник Райдър тръгна към двамата мъже.

— Винаги ти, Курвенски сине. Ако не беше толкова добър с меча, да съм те изхвърлил сред снега още преди години — воинът стоеше мирно. — Много мускули, малко мозък. Имаш късмет, че точно мускули ни трябват сега. Заемете позиции — нареди Таник. — Останалите ще гледате и то внимателно. Не искам никакво неподчинение. Никакви свади. Никакво непокорство.

Курвенският син тръгна към центъра на двора и падна на колене. Мерик видя нещо в лицето му; нещо в очите… нима бе възможно да очаква с нетърпение това, което предстоеше?

Мерик се наведе и прошепна в ухото на Джаред:

— Интересно име, Курвенски син.

Джаред изкриви лице.

— Казва се Кормак. Другото е само прозвище. Най-добрият ни майстор на меча и той го знае. Не за първи път грабва тоягата и се съмнявам, че ще е за последно.

Таник даде знак на другия, който държеше тоягата. Мъжът тръгна напред, изглеждаше малко притеснен.

— Нищо лично — каза той, преди да вдигне ръка и да удари. Тоягата се стовари с пльосване на мокрия гръб на Кормак.

— Пак — каза Таник.

Мъжът замахваше в дъжда и удряше. Мерик преброи двайсет удара. Всеки път Таник Райдър казваше: „Пак“ и тоягата се стоварваше силно.

Мерик беше смаян от реакцията на Кормак, защото след всеки удар усмивката му ставаше все по-широка.

— Достатъчно — извика Таник и посегна към палката. — Запомни добре това; аз не си поплювам. Всички сте създадени от планинска скала. Вие сте безмилостни, храните се с кръв и стомана. Никой не може да устои срещу вас, защото аз ви направих непобедими. Вие сте само мои, мои синове и братя — Драконовата стража. Никога не го забравяйте.

Таник сведе поглед към Кормак Курвенския син, който още стоеше на колене в дъжда, после вдигна тоягата и я стовари за последно. Тя се разцепи на две в гърба на младия мъж и единият ѝ край излетя в тъмното. Кормак политна напред, но се задържа. Точно тогава вдигна очи към Мерик и срещна за миг погледа му. Мерик не познаваше този мъж, но беше сигурен, че видя омраза в очите му. Нямаше никаква представа какво му е сторил.

— Вървете да спите — извика Таник и захвърли парчето от тоягата. — Да се подготвите за сутрешната тренировка.

Воините от Драконовата стража послушно тръгнаха към казармите. Един от тях се опита да помогне на Кормак да се изправи, но той отблъсна ръката му, надигна се нестабилно и последва другарите си.

— До скоро, приятел — каза Джаред и бързо козирува.

— До скоро — отвърна Мерик и също отдаде чест. — Ако ви трябват по-здрави сопи, ще потърся в склада.

Джаред се намръщи на шегата, преди да последва хората си. Таник Райдър обаче остана насред двора.

Мерик го гледаше добре скрит под стрехата, не смееше да помръдне, за да не издаде присъствието си. Но колкото повече стоеше там, толкова по-неспокоен ставаше.

— Хареса ли ти представлението? — попита Таник.

Мерик се огледа наляво-надясно. В двора нямаше никого, бяха само той и баща му.

Явно не съм чак толкова добре скрит.

Таник се обърна към него. Дъждът плющеше по покритите с броня рамене, косата и брадата му бяха подгизнали. Мерик, като никога, не знаеше какво да каже.

— Да не си глътна езика, момче? Нали това искаше? Да се видим отново? Е, тук съм, така че казвай каквото имаш за казване, за да приключваме и двамата с това.

Спомените от детството отново го заляха. Спомени за дните на наказания и изпълнени с презрение погледи. За времето, когато никога не беше достатъчно добър. Когато се чувстваше безполезен. Когато беше разочарование.

Чакаше този шанс от години, а сега не знаеше какво да стори.

Почти неволно Мерик пристъпи напред и излезе на светлината, дъждът заплющя по главата му, стичаше се по лицето, тила му и по бронята. И сякаш този дъжд отми цялата му неохота да заговори.

— Мина много време.

Не беше зле за начало.

— Да, мина — отговори Таник. В гласа му нямаше емоция, нито сянка от съжаление или някакво бащинско чувство, но нима Мерик беше очаквал друго?

— Твърде много — каза Мерик. Този път Таник не отговори. Явно не беше съгласен. — Нали не искаше да ме виждаш?

— Не исках. Но след като си тук, давай да приключваме. Е, какво имаш да ми кажеш? — чудесно беше, че баща му не бе изгубил неподражаемия си чар.

Мерик имаше много за казване. Натрупваното с години разочарование кипеше в него и чакаше да се взриви, но той не можеше да намери думи. Трябваше да каже нещо. Трябваше да се възползва от момента. Не биваше просто да седи под дъжда и да става вир-вода.

— Как я караше?

Това прозвуча по-жалко, отколкото възнамеряваше.

— Въпросът е ти как си я карал? — рече Таник. — Но няма нужда да ми казваш, вече ме уведомиха. Ти си пияница, комарджия и развратник. Оставил си майка си да умре, докато си прахосвал богатството ѝ, и накрая си се озовал на улицата. Пропускам ли нещо?

Ти я остави да умре, копеле такова! Ти ни изостави! Ти си тръгна посред нощ като проклет крадец!

— Вече не съм такъв — каза Мерик. Едва позна собствения си глас. Това беше глас на дете. На самотно дете без баща и с болна майка. Дете, което иска само да е обичано, приемано и утешено.

— Така ли? Вече не си такъв? Сигурно това, че носиш броня на рицар, е достатъчно. Стъпка в правилната посока.

— Аз пазя кралицата.

— Така ли? Стоиш до нея, докато си върши работата. С какво си по-различен от гоблените по стените? Тепърва ще се види дали си способен да опазиш каквото и да било.

Аз спасих стотици роби? Стотици хора, които щяха да са в робство, ако не бях аз. Да, аз ги вкарах в онзи склад, но накрая ги спасих от участ по-страшна от смъртта и то с риск за собствения си живот.

Но не би могъл да обясни това на лорд-маршал Таник Райдър.

— Какво да сторя, за да докажа, че съм станал достоен мъж?

Таник се замисли.

— Ще имаш достатъчно време да се докажеш, когато хуртите дойдат. Може би дори преди това, ако страховете ми са основателни. Кралицата е в постоянна опасност. Говори се за наемни убийци. А сигурно и неколцина от собствения ѝ двор не биха скърбили за смъртта ѝ. Тя вероятно дори разчита на теб да я опазиш. Готов ли си за това, момче?

— Ще изпълня дълга си — отговори Мерик.

Не беше лъжа. Нали? Така или иначе надяваше се баща му да му повярва.

— Ще видим — каза Таник. — Тепърва ще видим — и без да каже нищо повече, той се обърна и влезе в казармите.

Мерик остана под дъжда, загледан след него.