Разбитата корона

Дванадесет

Докато съпровождаше кралица Джанеса от тронната зала, Каира забеляза, че тя стиска юмруци до тялото си и кокалчетата ѝ са побелели. Не биваше да е така угрижена — легендарната Драконова стража се бе завърнала в града. Това беше най-добрата новина след нахлуването на Амон Туга в Свободните държави. Но Джанеса вървеше със смръщено чело по коридорите на двореца.

Тя не се насочи към покоите си, както обикновено, а тръгна към подземията и Залата на Войната. Нареди им да чакат пред малкия вестибюл, отвори вратата и Каира успя да надзърне вътре. Залата беше съвсем празна, ако не се броеше пиедесталът в центъра, на който бе поставен Хелсбайн, легендарният меч на кралете на Стийлхейвън.

Джанеса влезе и затвори вратата след себе си.

След малко Каира започна да се тревожи.

— Какво прави според теб? — попита тя.

— Откъде да знам, по дяволите? — отговори Мерик.

Каира беше свикнала с изразните му средства, но дори за него този отговор бе твърде груб. Все пак не беше време да се чуди какво му става.

— Да влезем ли?

Той я погледна смръщен.

— Ако ще се самоубива, се сещам за по-лесни начини. Трудно ще се обезглави с дълъг четири стъпки меч, макар че съм виждал да опитват.

Каира поклати вбесена глава. Мерик нямаше да ѝ е от полза. Очевидно Джанеса се тревожеше за нещо, но какво можеха да сторят? Беше им наредила да чакат отвън. Все пак Гарет не би приел подобно извинение, ако ѝ се случеше нещо.

В залата нещо издрънча и Каира погледна Мерик, който само сви рамене. Нямаше смисъл да се занимава с него, щеше да влезе.

— Чакай тук — сопна му се тя и отвори вратата.

Джанеса седеше на пода, а древният меч Хелсбайн лежеше до нея. Тя вдигна глава, очите ѝ бяха насълзени.

— Дори не мога да завъртя проклетото нещо — каза тя. — Как ще се бия с него?

Каира затвори вратата и се приближи, за да я изправи на крака.

— Не е нужно да се биете с него, Ваше Величество. Никой не очаква това от вас.

— Но баща ми беше велик воин — каза Джанеса. След като ѝ помогна да се изправи, Каира изтупа полите ѝ и погледна укорително меча. — Как ще предвождам армията си, ако не мога да се бия? Защо някой ще ме следва, ако не мога да ги поведа в битка?

— Крал Каел наистина беше велик воин, Ваше Величество. Но не всички добри владетели трябва да са и военачалници. Вие сте толкова силна, колкото са силни поддръжниците ви, мощта ви идва от тяхната преданост.

Джанеса се замисли.

Мечът лежеше на пода и сякаш парадираше с бляскавото си минало. Беше дълъг четири стъпки и от ефеса до върха му бяха гравирани руни. Дръжката беше стоманена, дълга цяла стъпка и покрита със сложен древен тевтонски мотив. Предпазителят беше от гладка стомана.

— Скоро може да нямам избор — каза кралицата. — Може да се наложи да застана на бойниците и да поведа хората си. Как ще поискам от тях да защитават града, ако аз се крия в двореца?

— Те ще се бият, Ваше Величество. Защото ще се бият и за себе си, и семействата си. За страната си.

— Ще ми се да имах твоята увереност.

Макар че нейната преданост беше безусловна, Каира знаеше, че кралицата с право се съмнява. Мнозина в Свободните държави бяха готови да я заменят с всеки друг заради собственото си оцеляване… или полза. Дори това да означаваше, че ще служат на чужд господар.

Каира видя отчаянието в очите на Джанеса. Тя беше само момиче и куражът я напускаше.

— Тогава трябва да изградим тази увереност — каза Каира и се наведе да вземе Хелсбайн.

Веднага усети огромната му тежест, беше по-тежък от всеки стоманен меч с тези размери. Не проумяваше как Джанеса бе успяла дори да го вдигне. Каира го усещаше тромав в ръката си и зле балансиран. Не можеше да си представи защо воин като крал Каел е носил подобно несъвършено оръжие. Това бе един от Деветте меча, за които се твърдеше, че са изковани от самия Арлор, несравним майстор на мечове, но легендата едва ли беше истина. Въпреки репутацията си, Хелсбайн представляваше просто тежко парче метал.

Все пак това бе наследственият меч на Мастрагал, изкован почти преди хиляда и петстотин години. Той принадлежеше на Джанеса по право и ако тя щеше да носи оръжие, това трябваше да е именно този меч.

— Моля, гледайте, Ваше Величество — каза Каира, вдигна Хелсбайн и показа правилната стойка. — Мечът трябва да се държи с две ръце, дясната да е по-близо до предпазителя. Дръжте го близо до тялото си, дори може да облегнете острието на рамото си, ако е твърде тежко — а този меч наистина беше твърде тежък за Джанеса. — Най-добре издайте левия крак напред, ще подобри баланса ви.

Кралицата я гледаше внимателно, макар да беше очевидно, че никога не е минавала през воинско обучение.

— Опитайте, Ваше Величество — каза Каира и ѝ подаде оръжието.

Джанеса го пое и Каира забеляза, че се справя добре с тежестта му. Когато кралицата се опита да наподоби нейната стойка, мечът изглеждаше почти лек в ръцете ѝ. Въпреки това тя се движеше тромаво, а позата ѝ беше нестабилна.

— Може би първо трябва да опитате с тренировъчно оръжие, Ваше Величество?

— Не — каза Джанеса. — Трябва да се науча и ти ще ме научиш. Нали с този меч ще се бия, защо да се уча с друг?

Каира кимна.

— Разбира се, Ваше Величество.

— Тъй като ще си ми учител, не е нужно да ме наричаш „Ваше Величество“. Казвай ми „Джанеса“.

— Както желаете… Джанеса.

Стори ѝ се странно, някак непочтително, но това беше желанието на кралицата и Каира щеше да го изпълни.

Тя извади своя меч и зае отбранителна поза. Държеше оръжието изправено, с насочен леко напред връх. Джанеса се постара да имитира позата ѝ и за изненада на Каира го постигна не по-зле от повечето новобранки при щитоноските; дори успя да задържи тежкото оръжие под правилния ъгъл.

— Много добре — каза Каира, вече беше по-уверена в ученичката си. — Може би следващия път ще опитаме с по-подходящо облекло.

Джанеса се усмихна и погледна роклята си, която я покриваше от врата до петите.

— Да, май трябва да поръчам да ми направят броня?

— Да не прибързваме толкова — каза Каира, с всяка изминала минута се отпускаше все повече с това момиче.

— Да замахна ли? — попита Джанеса и се приготви да вдигне оръжието над главата си.

— Лекичко — отвърна Каира и съжали, че не бе настояла да вземат тренировъчни оръжия. — Но много бавно и не изпускайте острието от контрол.

Джанеса вдигна меча и Каира изтръпна, очакваше всеки момент да го изпусне и той да ѝ разцепи главата, но Джанеса го вдигна внимателно, като не откъсваше очи от него.

— Гледайте напред — нареди Каира, спомените за заповедите, които бе крещяла на тренировъчния плац в Храма на Есента, я заляха като прилив. — Винаги гледайте врага, не оръжието — очите на Джанеса се впериха право напред, изражението ѝ се промени — от колебливо в строго. — И си приберете езика — връхчето на езика ѝ се подаваше от устата.

— По-лесно е, отколкото си мислех — каза кралицата с усмивка.

— Съсредоточете се — нареди Каира. — Сега свалете меча, стабилно, контролирано. По-бавно!

Джанеса свали меча, без да губи контрол. Каира отново се възхити на силата ѝ. Дори най-опитните щитоноски щяха да се затруднят с Хелсбайн.

— Мисля, че засега е достатъчно — каза тя и прибра меча си.

— Да, благодаря ти, Каира. Беше ми много полезна.

Каира кимна и се обърна да излезе от залата. Тогава се сети, че трябваше да вземе меча от Джанеса, но вече беше твърде късно.

Вероятно водена от дързостта на младостта, Джанеса пак вдигна меча. Неопитността и тръпката от тренировката я накараха да замахне отново. Каира неведнъж беше виждала на тренировъчния плац как новите се увличат. Рядко свършваше добре.

Джанеса вдигна меча, този път по-бързо, и замахна така силно, че покритото с руни острие проряза въздуха със съсък.

Сърцето на Каира замря.

Острието отцепи половината от пиедестала, на който беше лежало, каменният къс се стовари на земята и от него се разхвърчаха отломки. Каира и Джанеса стояха притихнали, и двете не проумяваха какво се беше случило.

Пиедесталът беше от масивен гранит. Нито едно оръжие не можеше да го разцепи толкова лесно, а това бе в ръцете на неопитно момиче.

Джанеса погледна Каира, още стискаше Хелсбайн в малките си длани.

И те разсмяха.

Каира се приближи и внимателно взе меча от ръцете ѝ. Все още го усещаше твърде тежък и тромав и трудно го прибра в ножницата.

— Мисля, че ще е по-добре да го оставим тук — каза тя и го положи върху остатъка от пиедестала.

— Мисля, че си права — отвърна Джанеса.

Двете излязоха усмихнати от залата. Мерик ги изгледа питащо, но те не възнамеряваха да споделят с него случилото се.

Каира и Мерик придружиха кралицата до покоите ѝ, където я чакаше гувернантката. После останаха на пост пред вратата, но Каира така и не разказа на Мерик какво беше станало. Бе благодарна, че е споделила този момент с Джанеса, и мислеше засега да го запази за себе си.

По-късно, когато Уалдин и Статон дойдоха да ги сменят, Каира и Мерик тръгнаха към казармите. Мерик не продумваше. Друг път Каира би се зарадвала на тишината, но сега виждаше, че нещо го тормози, докато се взираше към тренировъчния плац.

— Какво те мъчи? — попита го тя, мълчанието му беше по-дразнещо от обичайните неспирни брътвежи. — Цял ден се държиш странно.

Мерик се обърна към нея, изглеждаше подразнен.

— Не го ли чу? Не видя ли как се появи в двора като някакъв благородник? Таник Райдър? Лорд-маршал, моля ти се. Колко подходящо.

Каира се прокле наум за глупостта си. Как така не направи връзката? Но беше толкова смаяна от внезапната поява на нови съюзници, че дори не ѝ направи впечатление, че лорд-маршалът на Драконовата стража носи името на Мерик.

Той отново погледна към двора, където воините от Драконовата стража бяха тренирали до залез, преди да изчезнат в отделените за тях стаи.

— Съжалявам, не се усетих — тя почти не си спомняше разговора им отпреди седмици, когато Мерик ѝ каза, че баща му ги е изоставил. — Не съм предполагала…

— Е, естествено, как да предположиш. Ние трябва да пазим кралицата и теб те интересува единствено това.

— Спри да се държиш като дете, Мерик. Вече си голям мъж. Разбирам, че си разстроен, но той е вече тук. Ако имаш проблем, върви и говори с него.

Просто решение, за което Мерик не беше готов. Само поклати глава и въздъхна протяжно.

Каира не можеше да разбере какъв му е проблемът. Тя не познаваше родителите си, бяха я завели в Храма на Есента съвсем малка. Ако сега изникнеше възможност да говори с някой от тях, едва ли щеше да има проблем с това. Но пък тя бе свикнала да се изправя пред проблемите, за разлика от Мерик, който не пропускаше възможност да ги избегне. Дори да бяха току под носа му.

— Не го познаваш — каза той горчиво. — Не го знаеш какъв е. Той няма да ме посрещне с разтворени обятия. Не бяхме много близки.

— Тогава защо това те безпокои? Щом го мразиш толкова много, просто забрави, че е тук. Вероятно и той ще направи същото.

Каира веднага съжали за думите си. Тази ситуация очевидно беше мъчителна за него и тя бе говорила безчувствено, но тактичността не беше от силните ѝ страни.

— Да, да забравя, че бил тук. Чудесна идея. Също като „спри да пиеш и стани част от почетните рицари, които бранят двореца с цената на живота си“. Сигурен съм, че ще се справя. Просто ще забравя за бащата, когото не съм виждал от осемнайсет години. Бащата, който изостави и мен, и майка ми в крайна нищета.

— Тогава се изправи срещу него — тази история започваше да я вбесява. Тя знаеше, че Таник е напуснал Мерик и майка му, но по всичко личеше, че им бе оставил и богато имение. — Пътищата ви рано или късно ще се пресекат. Няма защо да отлагаш.

Мерик се втренчи в нея. После изражението му омекна.

— Права си. Трябва да приключа с това. Ще се представя. Ще му покажа, че съм продължил семейната традиция — започна да оправя униформата си. — Ще му покажа, че не съм пълен провал.

Преди да тръгне обаче, вратата се отвори и Гарет влезе в стаята, озарен от примигващия пламък на свещ. Каира бързо застана мирно, но капитанът гледаше към Мерик.

— Мислех да дойда по-рано, но имах работа — каза той.

— Сигурно — отвърна Мерик и се озърна към двора. — Тъкмо и аз смятах да се заема с една работа. Той трябва да разбере, че съм тук. Че съм още жив.

Гарет сведе очи към земята, устните му се раздвижиха, сякаш искаше да каже нещо, но не знаеше как.

— Той знае — рече накрая. — Вече знае, че си тук.

Настъпи мълчание.

— И? — попита Мерик.

— Не иска да те вижда.

— Той не иска да вижда мен? Ти занасяш ли ме? Той ни изостави.

— Дойде му в повече, когато научи какво се е случило с теб, с майка ти и с имението. Сега той има други отговорности.

— Какво разбира той от отговорности, по дяволите?

Гарет стисна челюст и се обърна строго към Мерик.

— Да станеш лорд-маршал на Драконовата стража е огромна чест. Отговорност, за която само той беше достоен и която само той можеше да изпълни. Едва ли му е било лесно.

— И на мен не ми беше лесно. Знаеш го. Да, направих грешки, но те са вече в миналото. Все пак съм тук — все пак охранявам самата кралица. И въпреки това той не иска да ме види?

— Сигурен съм, че се гордее с теб, по свой си начин. Но сега се случват твърде много…

— Майната му тогава! Нека си играе на благороден рицар. Той винаги се е интересувал повече от войниците и конете си, отколкото от семейството си — Мерик се обърна към прозореца.

Гарет понечи да заговори отново, но размисли и излезе от стаята.

Каира се приближи до Мерик, не намираше думи.

— Какъв задник само! — рече Мерик.

Каира не можеше да не се съгласи.