Разбитата корона

Седем

Това беше мрачна и влажна изба дълбоко под къща в най-мизерната част на Северната порта — макар че в този квартал всичко беше мизерно. Раг беше разбрала, че има хиляди такива подземия из Стийлхейвън, тайните свърталища на Гилдията, където всичко или всеки можеше да бъде изличено от този свят.

— Нямам парите, господин Фридрик. Честна дума, не са у мен!

Думите бяха изречени бързо и задъхано от окървавена уста и бяха пълни с лъжи.

Или пък казваше истината? Раг не можеше да разбере. Сигурно лъжеше, нали? Иначе защо ще го подлагат на всичко това?

Уолдър беше вързан на стол, а над главата му се люлееше фенер, който го обливаше в светлина и удавяше всичко около него в сенки, сякаш той бе единственото същество в стаята — единствен в целия свят. Лицето му беше кървава каша, дрехите му бяха мръсни, бричовете — опикани, а ризата висеше на парцали. Уолдър дишаше тежко и лицето му беше мокро от сълзи, отчаяно, съсипано. Подобна гледка би обърнала стомаха и на най-закоравелия бияч, но Раг я беше виждала хиляди пъти — беше чувала писъците, беше виждала побоищата отново и отново. Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, вече свикваше с тях.

Един човек пристъпи към светлината и Уолдър изписка. Харкас беше страховито копеле, което никога не се усмихваше. Без да продума, той се наведе напълно безизразен над Уолдър, просто се надвеси заплашително над него.

Ударът дойде изневиделица, юмрукът излетя като нож от тъмното. Стовари се в корема на Уолдър и му изкара въздуха. Той изхриптя така, че Раг потрепна. Спомни си как преди няколко години бездомните хлапета ловяха котенца. Измъчваха ги сякаш цяла вечност, а тя гледаше, твърде изплашена, за да се намеси, но и твърде изпълнена със съжаление към малкото създание, за да избяга. Накрая те го хвърляха в огън, след като бяха откъснали ушите и опашката му, и звукът, който то издаваше, много приличаше на онзи, който излетя от устата на Уолдър сега.

Щом Харкас изчезна отново в мрака, Уолдър спра да вие и пак започна да се моли:

— Съжалявам… съжалявам. Много ми се иска да знаех къде са — И на Раг ѝ се искаше да знае, за да се свършва с това. — Ако знаех, щях да ти кажа, господин Фридрик, честна дума. Моля те, не ме убивай, господин Фридрик. Имам гърла за хранене.

Раг беше чувала подобни молби; толкова пъти, че дори вече ставаше безчувствена към тях. Моля те, не ме наранявай, имам деца. Имам стара болна майка. Жена ми е трудна, господин Фридрик. Моля те, пощади ме. Отначало вярваше на всяка дума, съжаляваше всеки от тях, но вече ѝ ставаше все тая. А щом на нея ѝ беше безразлично, какво оставаше за него.

Уолдър замълча, дишаше тежко, извръщаше се от светлината и се взираше в тъмното. Фридрик бавно се приближи.

Раг винаги се впечатляваше какъв страх може да всее този добродушен на вид човек в хората. Беше в Гилдията от достатъчно време и бе виждала истински страховити типове, но Фридрик, въпреки дребния си ръст, къдравата коса и дружелюбната усмивка, беше по-страшен от всички тях.

— Уолдър — каза небрежно Фридрик, сякаш поздравяваше стар приятел, а не някакво нещастно, окървавено копеле, вързано на стол. — Уолдър, Уолдър, Уолдър.

Фридрик се усмихна, широка, приятелска, успокояваща усмивка. И Уолдър отвърна на усмивката, но Раг виждаше отчаянието в очите му. Виждаше, че той знае, че върви по много тънък лед и в следващите няколко мига ще се реши съдбата му.

— Вярвам ти, разбира се — каза Фридрик и вдигна ръце, сякаш всичко това беше някакво недоразумение и те просто ще излязат на по питие, за да оправят нещата. — Ти продаде нещата за нас, както поискахме. Взе парите, както поискахме. Но това, което ни даде, беше малко недостатъчно. Все пак защо ще ни лъжеш? — Уолдър отвори уста да заговори, но млъкна, когато Фридрик вдигна пръст. Раг потрепна отново. Ако нещо можеше със сигурност да вбеси Фридрик, това бе да го прекъснеш. Тя въздъхна, когато Фридрик потупа Уолдър по рамото. — Няма нищо, приятел. Случват се такива неща. Отвържете го.

Двама здравеняци изникнаха от тъмното зад Уолдър и прерязаха въжето. Уолдър се огледа ококорен.

— Това ли беше, господин Фридрик? Мога ли да си вървя?

Фридрик се намръщи.

— Да си вървиш ли? Да, Уолдър, можеш да си вървиш. Веднага след като получа каквото ми дължиш — той вдигна ръка и огромният Харкас пристъпи напред. На отворената му длан с дръжката напред лежеше малък нож.

Уолдър погледна острието и пребледня още повече. Поклати глава, но не продума.

— Очевидно нямаш парите, Уолдър — каза Фридрик и взе ножа. — Значи ми дължиш… ами… да кажем два пръста. Ти си избери кои, на твое място бих се лишил от кутретата, но искам два пръста. Веднага.

Уолдър го погледна и се озърна. Сега на светло бяха излезли трима души, но Раг знаеше, че още неколцина се спотайват в мрака и чакат заповед от Фридрик. Уолдър също беше наясно с това.

— Моля ви — изви протяжно той. — Мога да намеря пари. Мога да ви…

— Твърде късно е за това — каза Фридрик, клатейки глава. Имаше състрадателно изражение, сякаш нищо не можеше да направи по въпроса. Сякаш не той искаше човекът да отреже собствените си пръсти. — Е, давай, Уолдър, не разполагаме с цял ден.

— Но… но аз не мога. — Уолдър се вгледа печално в ножа, после във Фридрик.

— Можеш, можеш — отвърна Фридрик, състраданието беше изчезнало, заменено от мрачно изражение, в което нямаше и капка милост. — Защото ако не го направиш ти, ще накарам момчетата да ти отрежат нещо друго, по техен избор. И ти гарантирам, че то ще ти липсва повече от два шибани пръста.

Тогава Уолдър разбра, че няма избор. Стана от стола, коленичи до него и сложи ръката си на седалката, после стисна здраво ножа. Погледна за последно към Фридрик, но нямаше да получи милост.

Уолдър пищеше от болка, докато режеше кутрето си като печена мръвка, а Раг затвори очи и се извърна. Той сумтеше като прасе и някой се изсмя. После сумтенето спря и тя чу как нещо изтрака.

— Проклети богове! — прошепна ядосан Фридрик и Раг се обърна. Уолдър беше припаднал от болка и страх. Един от пръстите му кървеше, но все още се крепеше на ръката му.

— Би ли искала да имаш честта, скъпа моя? — каза Фридрик.

Раг не повярва на ушите си, но той се взираше право в нея и се усмихваше, все едно я молеше да отреже парче торта.

— А? — тя още се надяваше да е станала грешка.

— Пръстите му — каза Фридрик малко нетърпеливо. — Хайде, не искам да висим в тази шибана дупка цяла вечност.

Сега всички я гледаха. Просто стояха, гледаха я и чакаха. Нямаше къде да бяга. Нямаше как да се измъкне от това. Ако не го направеше, не само Уолдър щеше да се лиши от телесни части.

Раг тръгна към окървавено тяло на пода. Ножът лежеше на стола, кървавото острие лъщеше на слабата светлина.

Няма смисъл да отлагаш, момиче. Просто се захващай и прави каквото трябва. Няма място за жалост и тем подобни глупости. На Уолдър няма да му се размине, без значение дали ще го направиш ти, или някой друг.

Тя взе ножа и коленичи до Уолдър. Той дишаше плитко, но поне беше в безсъзнание и нямаше да усети нищо. Раг бръкна в джоба си и извади кърпа. Усука я, после я омота около кутрето на Уолдър и я върза възможно най-здраво. Надяваше се, че така няма да изгуби прекалено много кръв.

Уолдър не помръдна, когато тя взе ръката му и я положи на стола. Не изстена, нито изплака, когато тя притисна ножа към пръста му. Не изкрещя и не отвори очи, когато тя натисна здраво и острието се вряза в костта и плътта.

Двама от Гилдията се засмяха, когато видяха как кутрето се отдели от ръката. Раг се опитваше да сдържи жлъчката, която се надигаше в гърлото ѝ.

Вдигна поглед към Фридрик, той се усмихваше одобрително.

— И другия — рече и ѝ направи знак да побърза.

Май че нямаш голям избор, Раг.

Тя взе другата ръка на Уолдър и изпълни заповедта.

Но мъртвите розови кутрета останаха с нея още доста време. Те бяха с нея, докато всички излязоха от влажното подземие след Фридрик и огромния му охранител и тръгнаха към малката им кръчма. Разбира се, това не беше кръчма, макар че имаше тезгях, кухня и стаи. Това беше личното леговище на Фридрик. Раг бързо беше разбрала, че той обича удобствата. Беше домошар, честно казано. Единствено навикът му да реже парчета от хората или да ги принуждава да си ги режат сами го караше да изпъква сред останалите.

Те седнаха заедно, докато другите се пръснаха из кръчмата. На масата пред тях имаше чиния с печено агнешко бутче, но Раг установи, че напълно е изгубила апетит. Само ровеше храната с вилицата и се взираше в нея, сякаш тя беше последното нещо, което би искала да пъхне в устата си.

— Какво ти има, малка Раг? — попита Фридрик с лъснала от мазнина уста. — Не си ли гладна? — тя само поклати глава. Той сви рамене. — Не прахосвай храна. Ще обидиш готвача.

Раг знаеше, че готвачът изобщо не го е грижа дали тя ще яде. Фридрик обаче беше друго нещо. Той изглеждаше дружелюбен, но всеки миг можеше да стане отново страховито копеле, изпълнено с гняв и омраза. Не че го беше изпитвала на собствения си гръб за седмиците, откакто беше с него. Всъщност с нея той се държеше като с любимо животинче.

Тя беше облечена с нови дрехи — но не с крещящи натруфени дрехи като онези от Квартала на Короната. Имаше ръчно шити бричове, копринена риза и бродирана жилетка. Обувките ѝ, с които ѝ бе нужно известно време да свикне, бяха лъснати до блясък, а катарамите на носовете им сияеха като златни. Тя всяка сутрин си решеше косата така, както на Фридрик му харесваше, и я прибираше със сребърна фиба.

Как се беше случило това, как се беше превърнала в дясната ръка на Фридрик, и сама не можеше да обясни. В онзи склад, когато притисна нож към гърлото му и не му остави избор, си мислеше, че той просто ще я прати да краде кесии по улиците. Но явно Фридрик я беше харесал, макар че така и не каза защо.

Това не му пречеше да е страховито копеле и през изминалите седмици тя видя повече побоища, намушквания и мъчения, отколкото би искала някога да види. Днес обаче той за първи път я накара да вземе участие. Раг се надяваше това да не е знак за онова, което предстоеше.

Но коя бе тя, че да се оплаква? Нали това искаше — да влезе в Гилдията? И колкото и противни да ѝ бяха методите им, все пак не се налагаше да живее на улицата.

Взе вилицата и я забоде в парче печена ряпа. Натъпка я в устата си и видя, че Фридрик се усмихва. Опита да се усмихне, докато дъвчеше, но образите на пищящия Уолдър и осакатените му ръце танцуваха пред очите ѝ. Дъвка, докато я заболя челюстта, после преглътна с усилие.

— Това е моето момиче — заяви Фридрик и се зае пак с агнешкото.

Моето момиче.

Колкото и да не искаше да се оплаква, Раг се чувстваше в капан. Но какво друго да стори? Къде да иде? Пак на улицата?

В никакъв случай. Дори да го направеше, той щеше да я търси. А Фридрик беше Гилдията — лесно щеше да я намери.

Да, тук беше в капан, но пък нахранена, облечена и с покрив над главата. Какво повече да иска едно момиче?

Може би живот, в който не се налага да гледаш как пребиват хора?

Е, нищо не е съвършено, нали? Тя беше част от бандата на Фридрик. Част от малкия му антураж, за добро или за зло. Най-добре да кротува и да се примири.

Погледна към другите членове на малката им банда. Нейните нови другарчета.

Там беше Харкас, разбира се, мълчалив и страховит, както винаги. Тя се стараеше да го избягва, макар че той не ѝ обръщаше никакво внимание. Беше повече от очевидно, че зад празните му очи не се случва нищо, не и докато Фридрик не му нареди да нарани някого.

Там беше и дебелият Шърл. Почти напълно безполезен, но пък безкрайно верен. От него Раг беше откраднала ножа преди седмици, когато им занесе главата на Крупс в склада. Още го пазеше в малка кания на колана си. Дори Шърл да беше ядосан заради това, с нищо не го показваше. Не би рискувал да подразни Фридрик.

Ярик и Есен бяха последните двама от приближените на Фридрик. Не говореха много, освен помежду си, и имаха слаби лица и широки плещи, което я караше да мисли, че са роднини. Но така и не беше събрала кураж да попита.

Разбира се, из кръчмата се мотаеха още здравеняци, насилници, змии и плъхове, но те влизаха и излизаха, често изпращани по задачи, вероятно за да намушкат някого или да го оберат, или и двете. Раг правеше всичко по силите си да не дочуе неволно нещо, което не би искала да знае, и установи, че ѝ се удава — да пропуска лошите неща.

Погледна към Фридрик, който беше натъпкал устата си с печено и зеленчуци, и си спомни деня, в който скочи отгоре му и притисна нож във врата му. Ако го беше забила до дръжката, може би щеше да промени нещо. Поне Уолдър още щеше да е с всичките си пръсти.

Фридрик я погледна и се усмихна с пълна уста, тя му се усмихна в отговор. Тогава вратата се отвори.

Влязоха двама мъже и Раг ги позна още преди да е видяла лицата им в сумрака. Те бяха единствените двама души в цял Стийлхейвън, които биха влезли така наперено тук, без да свалят шапки и да се поклонят.

Първият беше висок, със силно телосложение и гъст черен мустак, който висеше над мрачно стиснати устни. Очите му блестяха като на вълк, който преследва плячката си. Вторият беше слаб, с изпито лице и дълбоко хлътнали очи. Макар че беше леко прегърбен в раменете, той прекоси кръчмата така самоуверено, сякаш я притежаваше.

Раг едва успя да скрие смущението си, когато Палиен и Бастиян се приближиха към тях. Остави вилицата и се облегна в стола си, за да е възможно най-незабележима. Фридрик продължи да яде, все едно не ги забелязваше.

Бастиян издърпа един стол и седна, а Палиен остана встрани и се втренчи в тях. След миг Раг осъзна, че той се взира в храната, сякаш искаше да ѝ се нахвърли и да я опустоши.

Бастиян гледаше ядящия Фридрик с отвращение, макар че според Раг отвращението беше едно от най-приятните му изражения. Когато Фридрик не показа с нищо, че възнамерява да спре да се тъпче, Бастиян се наведе леко напред и рече:

— Намерихме го.

Раг нямаше представа за кого говори, но явно беше достатъчно важен, защото Фридрик замръзна с отворена уста и забита в месото вилица. После остави внимателно вилицата и се облегна в стола си.

— Къде?

— Точно това е проблемът — каза Бастиян. — Говори се, че е отишъл в Стражата. Изглежда, Гарет е взел момчето под крилото си — явно се познават от доста време. Той му вярва.

— Вярва на Райдър? На този впиянчен курвар? Значи е пълен идиот.

— Може, ама е наел копелето и сега то е под негова защита.

— И какъв е проблемът?

— Проблемът е, че не можем да проникнем в двореца, а верността на Стражата е легендарна. Дори да се доберем до Гарет, за да му направим предложение, той няма да предаде един от своите.

— Да, това е пречка — Фридрик се облегна замислено назад.

Който и да беше този Райдър, изглежда Гилдията много искаше да го докопа. Раг беше доволна, че не е на негово място. Той със сигурност нямаше да изкара дълго, където и да се беше заврял.

— Трябва ни шпионин — каза Палиен. Раг се обърна към него и той я погледна страховито. — Някой добър, който да се промъкне вътре и да излезе незабелязано. Някой, който може да го проследи или дори да го подмами навън.

— Да, мисля, че познаваме точно такъв човек — Бастиян погледна към Раг и тя се притесни още повече.

Фридрик попита вместо нея:

— Къде ще намерим човек…

Спря, защото Бастиян се взираше в Раг.

Тя погледна умолително Фридрик и той поклати глава.

— Не, дума да не става. Тя е моя… моя…

— Твоя какво? — ухили се подигравателно Бастиян. — Новата ти играчка? Кукла, която да обличаш? Е, време е да свърши нещо полезно. Всички от хората ти си имат отговорности, Фридрик, както и моите.

— Казах не. — Изражението на Фридрик стана по-твърдо. Раг беше виждала този поглед стотици пъти. Поглед, от който повечето мъже почти се насираха от страх.

Но той нямаше ефект върху Бастиян.

— Аз пък казвам да. Тя вече доказа, че е способна. Донесе ти отрязана глава, доколкото помня, и то право от казармите на Зелените куртки. Това е сериозно постижение за такава малка кукличка.

Фридрик продължи да се взира в него, но не отговори. Погледна Раг, после партньора си, след това пак се обърна към нея.

Раг искаше да каже нещо в своя защита, но това бяха главатарите на Гилдията. Какво, по дяволите, да им каже?

— Добре — рече накрая Фридрик. — Сигурен съм, че това е в нейните възможности. Може да влезе, да го проследи и да го заведе към заложен от нас капан. Какво ще кажеш, Раг?

Сега всички я гледаха — тежестта на очакването им надвисна над нея като провесена на конец наковалня.

— Да, разбира се — каза тя, преди дори да е помислила.

Фридрик се усмихна и се облегна в стола си.

— Е, проблемът е решен. С Мерик Райдър е свършено.