Разбитата корона

Тридесет и четири

Когато стигна до края на улица Слип, Раг не можа да се ориентира дали е пропуснала мястото, или не — мръсните улици, порутените къщи, момичетата, които подвикваха на клиенти. Беше странно. Лицата, гледките, звуците бяха същите, но сега ѝ се струваха някак различни. Или може би те си бяха същите, а тя се бе променила.

Вече не принадлежиш тук. Изобщо не биваше да идваш. Никога не поглеждай назад — това носи само болка. Защо просто не се върнеш при Гилдията? Тя е твоето семейство сега. Там ти е мястото. Но Раг не се обърна. Как би могла?

Продължи да върви по улицата с преметната на рамо торба, газеше в калта, сякаш никога не беше напускала това място. Когато видя „Бика“, усети тежест в стомаха си. Забави крачка, спря и се вгледа в покрива.

Ами ако са я намразили, защото си тръгна? Ами ако са ѝ изхвърлили нещата и са плюли на нея, защото ги изостави?

Ами ако не са го направили?

Имаше само един начин да разбере, не беше изминала целия този път, за да се поразходи. Стисна по-здраво торбата, прекоси улицата и тръгна по паянтовите стъпала, които проскърцваха, сякаш щяха да се разпаднат под краката ѝ. Беше го правила хиляди пъти, но никога не беше изпитвала такъв страх.

Когато стигна до ръба на покрива, имаше чувството, че те ще я чакат със скръстени на гърдите ръце и изпълнени с омраза очи. Но въпреки шума, който беше вдигнала по пътя си нагоре, никой не я чакаше. Само малката колибка от летви стоеше на плоския покрив.

Раг тръгна натам, без да се опитва да заглуши стъпките си. Когато се приближи, чу гласове, разговаряха бързо и тихо.

— Адски застудява — каза единият.

— Знам, че застудява, но нищо не можем да направим — отвърна друг.

— Трябва да поддържаме огъня.

— Ти го поддържай.

Раг познаваше тези гласове, но в тях имаше нещо различно. Вече не бяха безгрижни като преди. Това вече не беше добродушна препирня, звучеше почти като свада.

Тя надникна вътре. Вечно усмихнатото лице на Чирпи беше мрачно, докато се взираше в пепелта на угасналия огън. Малкият Тиджи беше пораснал; но бе още по-слаб и в лицето му имаше нещо хищно, сякаш беше видял твърде много лоши неща. Но най-много я притесни Мигс, който се беше свил на пода, а дългата му коса беше сплъстена по главата.

— Какво става тук, келеши такива? — попита тя. Очакваше да се обърнат и да започнат да се смеят или викат… или да направят нещо.

Момчетата дори не потрепнаха, само я изгледаха безизразно. Тя можеше да е всеки — можеше да е някой от Зелените куртки, дошъл да ги измъкне от колибата, — но на тях очевидно не им пукаше.

Раг се промъкна в малката колиба и седна на импровизираната пейка. Опита да се усмихне, но не можеше да откъсне очи от Мигс, който лежеше на пода.

— Какво му има? — попита тя и посегна да докосне лепкавата кожа на бузата му.

— Да не би да те интересува? — отвърна Тиджи.

Чирпи го сръчка.

— Има някаква треска. Не знаем какво да направим. Нямаме пари за лекар.

— И просто го оставихте да лежи тук — без одеяло?

— Нямаме одеяло. Какво да направим? — попита Чирпи.

— Ами Фендер? Къде е той?

Момчетата свиха рамене.

— Не сме го виждали от седмици — каза Тиджи.

Раг остави торбата си на пейката и клекна до Мигс.

— Добре ли си, малки приятелю? Как се чувстваш?

Той я погледна и се опита да се усмихне, но лицето му се разкриви от кашлица.

— Какво има в торбата? — попита Тиджи, докато Раг попиваше лепкавото чело на Мигс.

— Погледни — каза тя.

Докато тя се чудеше какво да стори за Мигс, другите двама започнаха да ровят из торбата ѝ и намериха изстиналия пай и хляба, които беше донесла. Имаше и малка бутилка с ейл, но момчетата се нахвърлиха на храната и не я забелязаха.

— Разделете я поравно — каза тя и бръкна в джоба на ризата си. Напипа една златна монета — единствената, която ѝ беше останала, — и за миг се запита дали сега е моментът да я използва.

За какво ще я пазиш? Няма да си купиш натруфени дрешки, нали? Мигс има нужда от помощ. Направи каквото трябва.

Тя се обърна и видя, че Чирпи и Тиджи вече са натъпкали устите си с храна. Понечи да им се скара заради лакомията, но и сама беше гладувала достатъчно, за да знае много добре как гладът те кара да забравиш всякакви маниери. Не че тези двамата имаха някакви маниери.

— Сега ме чуйте добре — каза тя. — Мигс има нужда от лекарство и вие ще му го донесете. Разбрахте ли? — Преди да успеят да възразят, тя показа златната монета и двамата се втренчиха в нея, сякаш видяха всичкото злато в хазната на кралица Джанеса. — Това ще стигне. Не се оставяйте аптекарят да ви измами. Просто му кажете, че Мигс има треска и сте готови да платите за всичко, което ще го излекува.

Чирпи кимна, но Тиджи още се взираше в златната монета. Раг реши, че ще е най-добре да остави Чирпи да се заеме с това, и я подхвърли на него. Той я сграбчи във въздуха и веднага я скри в ръкава си.

— Значи не се връщаш завинаги? — попита Тиджи.

— Не — каза тя и при тези думи я прободе неочаквано съжаление.

— Тръгна си, без да кажеш и дума. Дори не се сбогува.

— Знам — каза Раг. — Но трябваше да свърша някои неща. Неща, за които трябваше да се погрижа сама. Мислех си, че Фендер ще се грижи за вас, но явно ме е излъгал. — И не му е за първи път.

— И сами можем да се грижим за себе си — заяви Чирпи.

Раг огледа малката колиба, която изглеждаше още по-прогнила от преди.

— Да, явно.

После просто седяха и мълчаха, нямаше какво повече да кажат. Момчетата продължиха да ядат — ометоха повечето от пая и хляба. Раг се зарадва, че не се наложи да им напомня да оставят и на Мигс. Когато приключиха, тя се изправи, кимна на всеки и излезе от колибата.

— Ще се върнеш ли? — попита Чирпи, когато тя тръгна по покрива към стълбите.

Е, ще се върнеш ли? Ще се върнеш ли да видиш как е Мигс? Идва тежка зима и още по-тежка ще стане, ако хуртите нахлуят в града. Ще дойдеш ли да видиш как са, или ще се грижиш само за себе си?

— Да, ще се върна — каза тя, без да поглежда през рамо. Не искаше Чирпи да види лъжата, изписана на лицето ѝ.

Как би могла да обещае, че ще се върне? Тя вече имаше достатъчно проблеми. По дяволите, можеше дори да не изкара до утре.

Може би трябваше да му кажеш истината. Може би трябваше да им кажеш, че няма да те видят пак. Че си дошла само от чувство за вина и не ти е олекнало особено.

Но тя не можеше да го направи. Тя беше страхливка и го знаеше. Мислеше само за себе си. С години се беше грижила за тези момчета и докъде я докара това — да крещи за помощ на някакъв покрив, докато кръвта на едно от тях изтичаше от раната в гърлото му.

По-добре бяха без нея. По-добре да се грижат само за себе си, отколкото да се забъркват с Раг и нейния лош късмет. Защото си беше точно така — той я преследваше където и да иде, беше се просмукал в нея.

Кого се опитваш да заблудиш? Не се преструвай, че ги защитаваш. Ти бягаш, също като преди.

Спря в края на улица Слип и се озърна назад. Нямаше да съжали, ако никога не видеше пак това място. Но пък онова, което я очакваше, където и да било, сигурно нямаше да е много по-хубаво.

Докато вървеше по улиците към Северната порта, Раг усещаше все по-голяма тежест в стомаха си. Да, онази улица събуди демоните на вината, но някъде напред имаше кръчма, в която я чакаха много по-големи неприятности. Със сигурност.

Тя беше освободила Нобул. Какво ли щеше да получи в отплата? Дали Фридрик знаеше, че тя го е освободила? Дали щеше да я чака с нещо остро и ужасно в ръка?

Има само един начин да разбереш.

Мисълта за бягство прекоси ума ѝ, макар и само за миг. Тя се беше научила да оцелява в този град и не умееше нищо друго. Как щеше да живее извън стените му? Да си намери работа в някое затънтено селце? Да обработва земята?

Раг земеделката? Моля ви се.

Когато стигна до кръчмата на Фридрик, от нея не се чуваше нищо. Улицата беше тъмна — никой фенерджия не би припарил в този край на Стийлхейвън. Тя спря пред вратата.

Последен шанс, Раг. Няма да има друг.

Завъртя дръжката и влезе.

Нямаше представа какво е очаквала. Гняв? Със сигурност. Суматоха? Вероятно. Касапница? Да… но не и това.

Мястото беше напълно потрошено. Навсякъде лежаха трупове, повечето голи. Момчетата усилено се опитваха да разчистят. Ярик и Есен изнасяха едно тяло от ъгъла, където имаше цяла купчина мъртъвци. Дори Харкас помагаше, бършеше кръвта от една маса с мръсен парцал. Шърл, който изглеждаше много зле, стоеше встрани, за да не им се пречка, но не смееше да си тръгне.

Раг погледна към сянката, която стоеше пред огъня. Виждаше само гърба му, докато той се взираше в гаснещата жарава.

Най-много от всичко искаше да избяга. Трябваше да го направи, трябваше да избяга, а не да влиза тук, но вече беше късно. Тя ли беше виновна за всичко това? Тя ли беше виновна за смъртта на всички тези хора — защото освободи Нобул?

Той я беше предупредил: каза ѝ, че ако се мотае наоколо, ще свърши като тях. И тя му повярва… донякъде. Но не беше очаквала подобно нещо. Как би могла? Със сигурност не беше виновна тя, нали?

Бавно тръгна през кръчмата към Фридрик. Не каза нищо, просто застана до него. Знаеше, че не бива да го прекъсва, когато е умислен. Шърл и синините му показваха красноречиво, че не бива да ядосваш Фридрик. Но тя вероятно вече го беше вбесила достатъчно. Сега въпросът беше само един — ще успее ли да се измъкне с лъжи?

— Къде беше, по дяволите? — попита Фридрик, без да откъсва очи от огъня. Раг не можа да разбере дали е разгневен, в тона му нямаше нито радост, нито заплаха.

— Аз… избягах — отвърна тя, не знаеше какво друго да каже. — Когато това започна, аз избягах в нощта и ме беше страх да се върна. — Ако му пробутваше полуистини, може би той нямаше да надуши лъжата. Вече беше доказала, че не я бива много в лъжите, когато онази жена Каира я хвана в казармите. Нямаше смисъл да рискува сега.

— Момчетата казаха, че ти си ги накарала да си тръгнат. Ти си решила мястото да остане без охрана. Аз отвърнах, че не може да е вярно, че не си толкова глупава.

— Да, аз го казах, но не мислех, че…

— Не си мислила? — Фридрик се обърна и тя видя, че лицето му е печално, сякаш е бил на погребение. Или на няколко погребения. — Да не очакваш да ти повярвам? Ще повярвам, ако ми го кажат Шърл, Есен или Ярик, но не и на теб. Ти винаги мислиш, Раг. Винаги мислиш един ход напред — затова те харесвам. Затова те държа тук.

— Исках да кажа… не мислех, че има някаква опасност.

Той се втренчи в нея, очите му я прогаряха дълбоко, сякаш можеха да проникнат през лъжите.

— Явно е имало шибана опасност, защото тук прилича на касапница. Мръвките са пръснати навсякъде. Клъц, клъц, клъц.

И направи няколко отсечени движения с длан, за да илюстрира думите си. Раг преглътна.

— Всичко стана много бързо. Трябваше да се спасявам. Нямаше какво да сторя.

— Бързо станало? Да, сигурен съм. Нашият Нобул Джакс е смъртоносен човек, но се питам как е успял да се освободи. Да знаеш нещо по този въпрос?

Раг мислеше трескаво. Какво можеше да каже? Какво си мислеше Фридрик, че тя знае.

— Онзи беззъбият — рече тя. — Той го дразнеше в избата. Казах му да го остави на мира, но той продължи. Може да е изпуснал ключовете.

— Нима? — попита Фридрик, изглеждаше искрено заинтригуван. — Много умно от твоя страна да измислиш това, макар никога да не съм ти споменавал, че ключовете бяха у него. Как разбра?

Защо не си затваряш проклетата уста, Раг?

— Просто предположих. Как ще е станало иначе?

Фридрик се взираше в нея. По всичко личеше, че знае. По всичко личеше, че просто ѝ гледа сеира.

— Къде е той? — попита Фридрик накрая.

— Кой?

— Нобул Джакс. Мъжът от шибаната изба — вече говореше през зъби; беше го виждала такъв десетки пъти — точно преди да забие нещо в някого и онзи да започне да крещи, а той да се прави, че не го чува.

— Не знам. Просто избягах — усещаше как очите ѝ се пълнят със сълзи. Зад нея момчетата бяха спрели да чистят и ги наблюдаваха. Раг знаеше, че няма да получи помощ от тях.

— Къде избяга? В неговата къща ли? Той сигурно е доста зле, Раг. Погрижи ли се за раните му, преди да се върнеш тук? Къде е той, мамка му?

— Не зная, кълна се.

Фридрик я стисна над лактите. Пръстите му се забиха дълбоко в плътта ѝ и тя почти извика от болка. Почти.

— Нямаше те цяла нощ и цял ден. Къде беше? Кажи ми или…

— Ходих да търся Мерик! — извика тя. — Онзи Мерик Райдър. Нали ти ми нареди?

Челото на Фридрик внезапно се отпусна.

— Какво?

— Избягах и не знаех какво да направя. Знаех, че ще се ядосаш, затова отидох да намеря онзи Мерик. Ще се срещна с него по-късно.

Фридрик я пусна и се усмихна.

— Защо не каза още в началото? — тя се взираше в него, в усмихнатото му лице и се питаше що за откачено копеле може да се променя толкова бързо.

— Е? Какво чакаш? — каза той. — Води ме.