Разбитата корона

Тридесет и осем

Регулус винаги бе знаел, че на север ще е опасно, че най-вероятно рискува и своя живот, и живота на воините си. Но тогава най-лошото, което можеше да си представи, бе безславната смърт, без да има кой да разказва за кончината му — тиха смърт в далечна земя, където може би никога няма да открие пътя си към звездите.

Беше принуден да признае, че сегашната му участ е много по-лоша.

Те бяха затворени във влажна, подобна на пещера зала, оковани и унизени. Гняв гореше в него и подклаждаше нуждата да разкъса всичко по пътя си, да си върне честта сред море от трупове и кръв. Как само щеше да накара студеноземците да платят за тази обида — как само щяха да страдат…

Знаеше, че подобни мисли са безполезни; загуба на и без това изтичащите му сили. Нямаше какво да стори, освен да чака, докато бъде решена съдбата му. Но не успяваше да потуши огъня в себе си, който настояваше за кръв.

Воините му също изгаряха от жажда за отмъщение, това беше ясно. Те не искаха нищо друго, освен да се присъединят към него, за да унищожат онези, които ги бяха затворили тук. Всеки от тях с радост би дал живота си, за да получи възмездие. Всеки, освен Джанто Шо.

Регулус го виждаше как се взира от сенките, как очите му греят на оскъдната светлина в тъмницата като изпълнени с омраза сини звезди в черна нощ. Макар че мълчеше, той явно мразеше Регулус, задето ги беше довел до това падение, до този безчестен край. Джанто му се беше заклел, беше готов да умре, за да върне дълга си, но сега щеше да умре окован и опозорен. Регулус не можеше да го вини за гнева му.

— Откога сме тук? — попита Аккула, като се взираше към решетките на прозореца високо над тях.

— Има ли значение? — попита Хагама. Регулус беше сигурен, че той би изразил и по-ясно раздразнението си, ако имаше сили за това.

Аккула явно не усети гнева в гласа му.

— Умирам от глад — каза той.

— Всички сме гладни — изръмжа Хагама. — Млъквай.

— Млъквайте и двамата — обади се Леандран. — Трябва да си пазим силите. Скоро ще ни се отвори възможност да избягаме. Ако студеноземците искаха да ни убият, вече щяхме да сме мъртви.

— Да избягаме? — попита Хагама и се наведе към Леандран, като опъна веригата си. — Ние сме оковани. Как ще избягаме? А и никой не знае какво са намислили студеноземците, тази измет. Вероятно сега събират хора, за да ни убият пред ликуваща тълпа.

— Щом мислиш така, значи вече си победен — каза Леандран. — Ще ни се отвори възможност. Само почакай и ще видиш.

— Ти си стар глупак! — изръмжа Хагама и оголи зъби.

— Леандран е прав — каза Регулус и се вгледа в Хагама. — Трябва да сме нащрек. Няма смисъл да се нахвърляме един срещу друг. Скоро ще дойде време за битка.

Надяваше се да е прав. Ако воините му скоро не задоволяха жаждата си за убийство, щяха да се обърнат един срещу друг.

И защо? Защо ще стане така? Защото ти ги докара дотук. Ти ги отведе от родината им на това пълно със слабаци и страхливци място и сега те търпят последствията. Ти ги докара дотук — само ти трябва да бъдем наказан за това.

Ясно усещаше срама. Как само му липсваха равнините на Екуун. Там всичко беше много по-просто — биеш се или умираш. Сбърка ли, като избяга? Трябваше ли да остане и да умре с верните на баща му гортана?

Нямаше полза да съжалява за стореното. Решението беше взето. Той поемаше вината и не се криеше от нищо. Но това не беше голяма утеха за воините му, принудени да споделят съдбата му.

Джанто още го гледаше от тъмното и Регулус се зачуди какво ли му минава през главата. Сигурно го ненавиждаше, вероятно искаше да го убие. Ако успееха да избягат оттук, дали Джанто още щеше да му е предан? Дали още щеше да зачита дълга си?

Гледаха се известно време; без да обръщат внимание на студения вятър, който виеше през прозореца, и влагата, която капеше от тавана. Накрая Джанто сведе очи и се отдръпна в сенките. Малка победа.

Чу се някакъв шум пред килията и затани застанаха нащрек. Изстъргаха резета, ключ се завъртя в ключалката и вратата се отвори. Регулус присви очи от светлината на факлите, когато няколко фигури влязоха в килията.

— Не правете глупости — каза един глас.

Регулус се изправи и хората му го последваха. Когато очите му свикнаха с ярката светлина, той видя, че в килията има поне десетина северняци със зелени куртки. Изглеждаха изплашени, макар че затани бяха оковани за стените.

— Какво? — попита Хагама. — Това ли е нашият шанс?

Регулус видя страха на войниците — бяха извадили оръжията си, но никой не понечваше да нападне. Ако той и воините му искаха да се измъкнат от това живи, трябваше да са много внимателни. Нападнеха ли сега, докато бяха оковани, щяха да ги изколят.

— Не ги нападайте — каза Регулус.

Един от войниците извади дървен кол, в чийто край имаше голям нашийник.

— Не искаме проблеми — повтори пак един от северняците.

Но какви проблеми можеше да създаде Регулус? Той и хората му бяха в ръцете на тези глупаци. Бяха изцяло в тяхна власт. Срамът при тази мисъл го прониза дълбоко, но все пак не се възпротиви, когато сложиха нашийника на врата му. Веригите бяха откачени от стените и трима мъже го изведоха от килията.

Не бяха груби. Не го влачеха и това като че ли беше дори по-лошо. Водеха го като някакво добиче и при мисълта, че го е позволил, той се почувства още по-унизен.

Зад себе си чуваше гласовете на воините си, които получаваха същото отношение. Можеше само да се надява, че ще изпълнят заповедта му. Вероятно щяха, вероятно не. Джанто едва ли щеше да се даде без бой; Регулус не беше сигурен дали иска това. Може би поне един от тях трябваше да окаже някаква съпротива.

Той обаче трябваше да покаже мъдрост. Трябваше да покаже пример, като техен водач.

Докато го водеха по тъмните коридори, той се върна в най-ранните си спомени, във времето, когато аеслантите управляваха Екуун с безмилостен юмрук. Във времето, когато те бяха победили всички племена, изправили се насреща им. Тогава затани бяха роби — роби на зверове.

Регулус беше още дете в онези мрачни времена, но си спомняше какво беше преди Робските въстания. Преди Стоманеният крал да им дари стоманата на студеноземците и да разпали метеж във всяко племе.

Сега Регулус отново беше роб. Пак беше поробен, не от зверове, а от хора. Какво би казал баща му, ако можеше да види какъв срам е донесъл на гортана? Принц на затани покорно води воините си към робство?

Реши да не мисли за това. По-добре да намери решение на участта им, преди някой от хората му да направи нещо, което би осуетило всяка възможност да се измъкнат чрез преговори или схватка.

Коридорът се разшири и Регулус се озова обграден от още студеноземци. Когато приближи края му, една врата се отвори и разкри голяма зала, от която се чуваха високи гласове.

Въведоха го в ярко осветеното помещение и той разбра, че нищо добро не ги чака.

Залата беше огромна и кръгла, редици седалки се издигаха около него и гневни, подигравателни лица се взираха надолу, сякаш това бе някаква арена и предстоеше битка. Все пак подът не беше покрит с окървавен пясък, а с камък и не беше достатъчно широко за схватка.

По каменните плочи под краката му имаше стоманени пръстени и веригите, които се спускаха от китките му, скоро бяха закрепени за тях. Зад него един от войниците, които го бяха довели тук, още стискаше пръта, свързан с нашийника му.

Доведоха и воините му, тълпата се разкрещя неистово. Регулус видя сред тях наемниците от Свещените щитове, Среднощните соколи и Аления отряд — всички се взираха надолу с омраза. Всички бяха изгубили другари в битката със затани. Регулус не ги винеше за гнева им, но не можеше да прости на онези, които ги бяха оковали. Ако имаше спор, той трябваше да се реши с битка, както повелява воинската традиция, а не така.

Един мъж с роба чакаше да се приближат. Вдигна ръце към тълпата и тя неохотно затихна. Той свали качулката си. Беше плешив и имаше татуировка над дясното око, символ, който Регулус не разпознаваше.

Настана напрегната тишина, когато мъжът се втренчи в Регулус напълно безстрастно.

— Обвинени сте в ужасни престъпления — каза той с равен и безучастен глас. — Нахлули сте в нашите земи. Нападнали сте наши села, клали сте наш добитък. — Регулус настръхна при тези несправедливи обвинения. Той и хората му не бяха сторили нищо подобно, макар че можеха да го направят. — А после сте влезли в Стийлхейвън под претекст, че идвате с мир, и сте убили хора, които щяха да защитават този град. — Тълпата около тях закрещя в съгласие, някои настояваха за правосъдие, други направо за екзекуция.

— Какво казват? — попита Хагама.

Регулус не можеше да му отговори. Как да му каже, че ги обвиняват в престъпления, които не бяха извършили? Той ги беше довел тук. Той ги беше подложил на това.

— Инквизицията твърди, че сте изпратени тук като шпиони на елхарима Амон Туга. Че вашата мисия е да саботирате града отвътре и да нанесете възможно най-много поражения, за да отслабите защитите му.

Регулус искаше да нададе яростен рев, но беше окован и не можеше да стори нищо. Вероятно щяха да имат възможност да докажат невинността си. Регулус не беше научил много за обичаите на Безноктестите племена от баща си, но познаваше добре законите им. Те понякога следваха традицията за правосъдие чрез битка, но иначе господар или друг избран благородник защитаваше обвинената страна. Със сигурност щеше да последва някакво обсъждане на тези обвинения. Със сигурност някой щеше да бъде техен арбитър.

— Свидетелствата срещу вас са ясни. Шестима са мъртви, два пъти повече са ранени. Никой съюзник на Свободните държави не би направил това. Само враг, който се преструва на приятел.

— Какво казват? — настоя Хагама, този път по-силно от гласа на закачуления. Обзети от гняв, Аккула и Казул изреваха заедно с него. Регулус беше горд с непокорството им, но то само разгневи още повече тълпата, която се разкрещя, зави като кучета, започна да сипе обиди, които Регулус разбираше много добре.

Мъжът с робата вдигна пак ръце. Хагама, Казул и Аккула замлъкнаха, когато гласовете им прегракнаха от викове.

— Признание — каза той. Тази дума отекна в кръглата зала. — Вие, диваци, ще покажете ли поне малко чест и ще признаете ли престъпленията си?

— Изгорете ги — извика някой.

— Подложете ги на мъчения — изрева друг.

Мъжът с робата пак вдигна ръце, за да ги накара да замлъкнат. После се втренчи право в Регулус.

— Е, звяр, какво ще кажеш? Признаваш ли престъпленията си?

Регулус знаеше, че ако отрича, ще получи само подигравки. Те не се интересуваха от никакво „признание“. Те просто искаха кръв.

— Дойдох да се бия — каза той, силата на гласа му накара зрителите да утихнат. — Да защитавам този град заедно с неговите хора. Да спечеля слава и победа за вашата кралица. Нямам какво да признавам.

— Нямаш какво да признаваш? — попита мъжът с робата. — Тогава няма да искаме нищо от вас. Не ни трябва признание от животни.

Тълпата пак се разкрещя, тропаше с крака, шумът беше почти оглушителен. Това бе лудост. Регулус се опита да овладее гнева си, когато неговите воини изреваха непокорно.

— Сега искаме само присъда — изкрещя мъжът.

Регулус видя, че в една висока галерия се отваря врата и се появи втора закачулена фигура. Остана там сякаш цяла вечност, чакаше шумът да утихне, чакаше виковете на затани да секнат.

Когато най-сетне отново настана тишина, татуираният мъж вдигна глава и попита:

— Ще бъде ли произнесена присъдата?

Закачулената фигура мълчеше, подхранваше тишината. Регулус вече знаеше какъв е отговорът и просто се вгледа непокорно в нея.

— Смърт — изрече закачуленият мъж.

Този път бе ред на тълпата да зареве.