Разпръснати слънца

102.Роб Бриндъл

Когато видяха странното малко момиче в прозрачната сфера, Роб и другите пленници не повярваха на очите си.

— И тя ли е затворничка? — попита той. — Какво правят?

— Мисля, че просто я разкарват да й покажат града — рече Анджея Телтон.

Момичето ги гледаше, сякаш бе загрижено по-скоро за тях, отколкото за себе си. После сфероидната капсула се издигна и плавно се отдалечи.

— Капсулата й е доста по-добра от моята сонда — отбеляза Роб. Понякога се питаше дали в историята ще го запомнят като безстрашен герой, готов да се жертва, или като излъган глупак, обречен още от самото начало. Ако можеше да измисли някакъв план, който би имал дори минимален шанс за успех, бе готов да рискува отново.

— Може би ще я смачкат като насекомо, както направиха с Чарлз — подметна Анджея. — И както смятат да постъпят с всички нас.

И погледна многозначително към другия край на помещението, в което ги държаха и където хидрогите бяха поставили поредната черупка. Тази наподобяваше малко повече човешка форма, за разлика от прозрачния ковчег, в който бяха убили Гомес. Мълчаливите чуждоземци я бяха донесли преди известно време, вероятно с намерението да отнесат поредния пленник, но след това напуснаха забързано, сякаш бяха обезпокоени или изплашени от нещо. Може би от появата на странното момиче?

— Бриндъл, как мислиш, системите в твоята сонда дали още функционират? — попита изведнъж Анджея.

— Бяха в пълна изправност, когато ме плениха. Но шансът да се добереш жив до сондата е едно на милион и също толкова да успееш да херметизираш звънеца, преди огромното налягане да те смаже. Дори след това възможността да се измъкнеш оттук остава минимална.

— Шансове, възможности — отвърна презрително тя. — Пак ми звучи по-добре, отколкото да стоим тук, докато доктор хидрог Франкенщайн дойде да ни измъчва.

Новият саркофаг бе оборудван с примитивни манипулаторни системи, така че настаненият вътре би могъл да движи защитния екзоскелет в различни посоки.

— Може би хидрогите искат от нас да направим разходка из града? — попита един от пленниците.

— Кой знае какво си мислят? — възрази Роб. — Умовете им са изработени от течен кристал.

— Е, моят пък не е и аз зная какво да си мисля. — И преди Роб да успее да реагира, Анджея се напъха в саркофага. — Смятам да се махна оттук. Ще опитам да се добера до звънеца. Пожелайте ми успех.

— Аз трябваше да съм на твоето място — заяви Роб. — Това е моята сонда.

— Ще се справя и без твоята помощ.

— Но как ще се върнеш за нас? — извика някой.

Всички знаеха, че дори Анджея да успее да избяга и да се добере до Земята, няма никаква вероятност Земните въоръжени сили да осъществят успешна спасителна операция тук долу.

— Ще направя каквото мога — бе краткият й отговор.

Тя се затвори в подвижния екзоскелет. Роб едва успяваше да различи лицето й зад подсиленото стъкло. Изглеждаше уплашена, но и твърдо решена да доведе нещата докрай.

— Успех — каза й той и наистина го мислеше.

Хидрогите си бяха тръгнали заедно с момичето с кристалната сфера — то, изглежда, бе погълнало цялото им внимание. Това бе шансът на Анджея.

След няколко неуспешни опита с манипулиращите полета тя откри как да се придвижва. Саркофагът беше нещо като сандък с дистанционно управление, или поне притежаваше подобна маневреност и грация.

Роб направи опит да потисне надигащата се в душата му тревога. Планът на Анджея нямаше почти никакви шансове за успех, но въпреки това сега в него се концентрираше цялата им надежда, особено след разговора с компито ДД. Роботът във всеки случай не бе направил никакъв опит да ги освободи.

— По-добре шанс едно на милион, отколкото това, което ни очаква тук — заяви той. Останалите пленници отнесоха саркофага до прозрачната стена и го притиснаха към нея, докато краят му не се показа от другата страна, като излизащо от родовия канал бебе. След това Анджея вече можеше да разчита само на себе си.

Щом се озова от другата страна, тя срещна затруднение с приборите за управление — вероятно под въздействие на могъщи и невидими отвътре ветрове и течения и невероятната сила на гравитацията. Все пак успя да завърти саркофага и да поеме по курса. Трябваше да преодолее няколко десетки метра, за да стигне до дълбочинния звънец на Роб.

— Ще успее! — разкрещяха се пленниците.

Като се придвижваше с кратки подскоци, саркофагът скоро стигна до сондата на Роб. С помощта на един от манипулаторите Анджея се зае да отваря люка. За щастие той бе с максимално опростен механизъм, с цел да бъдат избегнати нежелателни инциденти.

Люкът се отвори и отвътре не излязоха газове. Вероятно хидрогите бяха разхерметизирали сондата, за да могат да изучават апаратурата вътре. Роб можеше само да се моли саркофагът на Анджея да издържи на огромните натоварвания.

Най-сетне тя успя да намърда трудноподвижния сандък в звънеца.

— Ще успее! — викаха радостно пленниците.

Роб знаеше, че все още я очаква цял списък от сложни задачи, преди да се измъкне. Въпреки това и той бе учуден, че бе стигнала толкова далече.

Първо, трябваше да разхерметизира и херметизира звънеца, ако в резервоарите все още имаше въздух. Люкът на сондата се затвори, но известно време не се случваше нищо. Изведнъж блеснаха външните маневрени светлини.

Капаците на соплата се разтвориха и отвътре излязоха струи реактивен газ. Последваха ги ярки пламъци.

— Системите все още функционират — каза Роб. — В момента тя изпомпва навън чуждата атмосфера. Веднага щом приключи, звънецът ще започне да се издига като въздушен мехур. Наистина има шансове!

— Не особено големи — рече един от затворниците с глас, в който не се долавяше надежда.

Два кликиски робота се бяха появили неочаквано над параболичния мост. Размахваха развълнувано ръце, сякаш се опитваха да вдигнат тревога.

На пода се образуваха малки локви, протегнаха пипала и бързо започнаха да се събират и уголемяват. И щом достигнаха платформата, се превърнаха в хидроги, които се отправиха към сондата.

Роб стисна мъчително зъби.

— Хайде, побързай!

Хидрогите заобиколиха звънеца и от телата им се появиха дълги пипала, които го обгърнаха. Междувременно роботите протегнаха механичните си ръце и започнаха да бърникат контролното табло на люка.

От дюзите на сондата отново бликнаха пламъци. Анджея се опитваше да включи главните двигатели и да се измъкне. Пленниците й крещяха да побърза.

Кликиските роботи напипаха механизма за отключване на люка, откъснаха таблото, веднага след това изтръгнаха и самия люк и нахлуха през отвора.

Хидрогската атмосфера блъскаше по изтърбушената сонда като разярен бик. Хидрогите се надигнаха върху локвите от живак и надзърнаха вътре.

Пред ужасените погледи на хората роботите изхвърлиха навън едната половина на екзоскелета, после и втората. Тялото на Анджея се беше превърнало в безформено желе.

Роб трепереше. Всички гледаха ужасено.

През следващия половин час кликиските роботи разглобиха звънеца на Роб винт по винт и накрая от него остана само купчина метални отпадъци.