Разпръснати слънца

11.Роб Бриндъл

Щеше ли да свърши някога кошмарът на това невероятно място?

Нямаше никакъв начин да разбере от колко време е в плен при хидрогите, но вече бе изпълнен с трайната увереност, че е цяла вечност. Еднообразието бе не по-малко изпитание, отколкото това да съществуваш в постоянен страх. Тъй като той все още бе нещо като старши на групата, се стараеше да провежда редовни упражнения по физическа и психическа подготовка, за да поддържа бойния дух и настроението. Никой от събратята му по участ не можеше да предположи с каква цел ги държат хидрогите. Самият Роб не беше сигурен, че иска да узнае отговора.

— Жалко, че се изгубихме с онова малко компи — прошепна той. Беше го повтарял безброй пъти.

— Сега сме на съвсем друга планета — отвърна Чарлз Гомес, с неизменното си гузно изражение. — Нали ни евакуираха. — Очите му вечно бяха втренчени в порьозния под и рядко се вдигаха към лицата на другарите му. Гомес бе попаднал в плен при атаката на хидрогите срещу Буунов брод, при която бяха анихилирани няколко човешки селища, преди корабите на ЗВС да успеят да се притекат на помощ. Дрогите бяха прибрали Гомес за своите… експерименти? За зоопарка? Всички пленници имаха едни и същи истории.

— Дрогите никога няма да ни кажат защо трябваше спешно да напуснем планетата — каза Роб. — Нито къде са ни откарали. — Помнеше само ослепителната светлина и усещането за движение. И облаците над гигантския град, които изведнъж се бяха променили. — Предполагам, че не са и чували за спогодби за третиране на военнопленници.

Роб приклекна. Униформата му не приличаше на нищо след безбройните седмици без възможност да я изпере или дори да я почисти. Хидрогите им осигуряваха вода и някакви лепкави блокчета „храна“, а по някакъв начин отходните им продукти изчезваха, но очевидно съществата от течен метал не бяха в състояние да схванат човешките нужди за къпане и чисти дрехи. Полупрозрачното помещение, в което ги държаха, вонеше, но от известно време Роб бе престанал да обръща внимание на миризмата.

Макар да нямаше почти никаква надежда, че някога ще могат да излязат навън, още повече да открият начин да напуснат дълбините на газовата планета, пленниците се придържаха към необявена заповед за оцеляване. Но разполагаха с нищожни средства и още по-малко информация. Някои се бяха поддали на отчаянието и дори се бяха опитали да измислят начин да се самоубият, но Роб нямаше никакво намерение да се пречупва. И не позволяваше и на останалите да униват. Не смееше да признае, дори в най-съкровените си мисли, че шансовете им да оцелеят са неизчислимо малки.

Тъй като упражненията не бяха достатъчни, за да запълнят времето им, Роб и другарите му по нещастие си разказваха истории от живота си. Вече се познаваха толкова добре, сякаш бяха израснали заедно. Някои страдаха по изгубените си близки и роднини, други съжаляваха за сторените злини на свои познати.

Роб вече им бе разказал за страхотната атака на ЗВС срещу хидрогите при пръстените на Оскивъл и за това как се бе спуснал с бронирана капсула в опит да установи дипломатически контакт, но хидрогите го бяха пленили. После бяха дошли взривовете… а нататък не помнеше нищо.

Но най-често говореше за Тасия Тамблин. Разбира се, тя сигурно го смяташе за мъртъв, Тасия беше кораво момиче и едва ли би повярвала на глупави приказки. Всички тук тъгуваха по сходен начин за своите любими.

Зад прозрачните стени над чудноватия геометричен метрополис като повлекла на мъгла се носеха разноцветни химикали и полимерни мъгли. Аморфните, подобни на живак хидроги се търкаляха като капки разтопен метал и изпълняваха неразбираемите си задачи. Една от пленничките, Анджея Телтон, подсвирна, за да предупреди всички: трима хидроги се приближаваха към овалната стена на килията.

— Това не е на добре — отбеляза Гомес.

Роб нямаше какво да му възрази.

Хидрогите рядко общуваха с тях и го правеха само чрез отривисти команди. Никой от пленниците не беше в състояние да разбере какво всъщност искат.

Зад извитата стена трите зловещи същества спряха и приеха идентична форма, която бяха копирали от своите жертви — заприличаха на скитници миньори. Двама носеха половините на прозрачна черупка с размерите на ковчег. Беше празна.

Съществата се долепиха до стената и бавно се притиснаха към нея, просмукаха се през мембраната. Пленниците се отдръпнаха към другия край на помещението, но в тясното пространство нямаше къде да избягат.

Хидрогите избраха напосоки един от тях — и жертвата се оказа не друг, а Чарлз Гомес. Тримата пристъпиха към него, вдигнали пред себе си отворените половини на черупката. Третият хидрог даде знак на останалите пленници да се отдръпнат. Гомес опита да побегне, но нямаше накъде. Хидрогите го притиснаха към стената като ловци, въоръжени с мрежа.

— Какво правите? — извика Роб. — Какво искате от него? Какво искате от нас?

Хидрогите продължиха работата си, без да отвърнат, сякаш дори най-обикновеното общуване беше под техните нужди.

Роб се хвърли към тях.

— Оставете го на мира! Пуснете ни! — Скочи към третия хидрог и стовари юмрук върху аморфното му тяло. Ръката му потъна в подобната на живак материя. Почувствал неочакван студ, Роб ахна, олюля се и измъкна ръката си от тялото на хидрога. Пронизваше го болка, не можеше да размърда пръсти. Кожата на ръката му изглеждаше съсухрена и напукана, сякаш е била подложена на необичайно ниска температура. Той рухна на пода и притисна ръката си към гърдите си.

Двете половини на раковината се долепиха и Чарлз Гомес се озова затворен вътре, като мумия в саркофаг. Крещеше и блъскаше по стените на черупката, но не се чуваше нищо.

Хидрогите отнесоха контейнера до стената и плавно се просмукаха навън. Мембраната заблещука, после бързо се втвърди, без херметичността да се наруши. Роб — продължаваше да притиска пострадалата си ръка към гърдите си — се приближи до прозрачната стена.

Отвън други хидроги бяха дотътрили доста по-обемист предмет, който явно не бе дело на хидрогската технология. Лицето на Роб светна.

— Това е моята посланическа капсула! Хидрогите са я запазили. — Изведнъж го завладя необясним оптимизъм. — Ами ако са решили да откарат Чарлз в звънеца за потапяне? Може би ще го херметизират и ще го пратят горе.

— Не ставай смешен — сряза го Анджея Телтон.

Роб поклати глава, не искаше да се откаже от надеждата. През последните месеци бе преживял твърде много разочарования. Но дори звънецът да се издигнеше до повърхността на газовата планета, как щеше да се добере Гомес до някоя земна станция или друг кораб?

— Може би са уговорили размяна на пленници — каза той. — Военните го правят често. Ами ако дрогите пратят посланик, като онзи, който уби крал Фредерик? Ако са уговорили примирие и прекратяване на огъня? Ами…

Но вълнението му се изпари в мига, когато видя какво правят хидрогите. Надвесени над прозрачния ковчег, те отвориха в единия му край клапа и вътре започна да нахлува газова смес от тяхната атмосфера.

Гомес зарита и заблъска отчаяно.

— Какво правят? — попита Анджея.

— Увеличават постепенно налягането. Отварят контейнера към околната среда.

— Това ще го убие!

— Мисля, че точно това им е намерението.

Гомес се мяташе като полудял в раковината. Хидрогите го наблюдаваха внимателно, сякаш се опитваха да запомнят всичко, за да могат по-късно да го подложат на обсъждане. Гомес блъскаше и риташе. Устата му бе раззината в безмълвен вик. Очите му гледаха обезумяло.

— Спрете! — извика Роб, макар да си даваше сметка, че е безсмислено. Останалите пленници също викаха възмутено.

Налягането се увеличаваше все повече и Гомес постепенно престана да се съпротивлява. Очите му бяха пълни с кръв, кръв шуртеше от ноздрите и ушите му. Роб премигна и усети, че по страните му се стичат сълзи. Не искаше да гледа тази ужасна сцена, но нямаше сили да отмести поглед.

Хидрогите не спряха дотук, а дори след като Гомес издъхна, продължиха да пропускат вътре газова смес. Увеличаваха налягането, докато трупът не започна да се свива и да се пропуква.

Десетина минути тялото на Гомес постепенно се превръщаше в кърваво желе. След това тримата неумолими хидроги отвориха раковината и изсипаха желатиновата маса от нея. На пода пльокна червеникава купчина, от която стърчаха смазани кости. Трите аморфни същества я гледаха, сякаш очакваха всеки миг да започне да се оформя в човешко тяло, както умееха те. Ала вместо това желатиновата купчина, в която бе превърнат Чарлз Гомес, само бълбукаше и се тресеше.

А после хидрогите си тръгнаха. Какво ли се опитваха да постигнат? Какво очакваха да се случи? Що за ужасен експеримент бе това? Или бе изтезание? Наказание, или дори забава? Роб не каза нищо, останалите пленници също мълчаха.

— Никога няма да се измъкнем живи оттук — обяви накрая Анджея.

И тогава хидрогите се върнаха и уловиха нова жертва.