Разпръснати слънца

35.Патрик Фицпатрик III

Когато вечно сърдитият Дел Келъм събра земните пленници в централния хангар, Фицпатрик си помисли, че има две възможности — или ще им изнесат поредната лекция, или ще ги изхвърлят през шлюза. Смъртта на техния събрат Бил Стана при нелепия му и зле планиран опит за бягство бе засилила негодуванието на войниците и сега те бяха по-несдържани от всякога.

Двайсет и деветте останали зевесета чакаха навъсено да чуят какво ще им каже Келъм. Пленниците смятаха, че скитниците са виновни за смъртта на техния другар, въпреки че според Фицпатрик Стана бе допуснал фатална грешка.

Патрик разговаряше тихо с най-близките си приятели — оръжейния специалист Шейла Андез и експерта по компита Киро Ямейн.

— Напоследък кипи трескава активност, непрестанно пристигат кораби, мяркат се водачи на кланове и цари суматоха. Не бях виждал толкова много хора да ми хвърлят убийствени погледи.

— Ами хвърляй им и ти — посъветва го Андез. — Заслужават си го.

Дори Зет Келъм бе престанала да му се подиграва заради прекалено очевидните му опити да флиртува. Фицпатрик не можеше да се отърси от усещането, че ги грози заплаха, нито да се отърве от мисълта за нея.

— Мисля, че Патрик може да е прав. — Ямейн говореше тихо. — Нещо се е случило. Може би Земните въоръжени сили ни търсят?

— Ами ако се готвят за ответна атака? — попита Андез и се захили.

Фицпатрик знаеше, че няма да се съгласят с него, но трябваше да им каже мнението си.

— Време е да сменим тактиката. Може би трябва да се направим, че сме съгласни да им сътрудничим заради „успеха на общата идея“. Ще ни допуснат по-навътре в нещата и ще съберем повече информация. Помислете си само колко неща можем да узнаем.

— Боже, кой го интересува какво смятат да правят скитниците? — попита Андез.

Черните очи на Ямейн блеснаха.

— Аз пък искам да знам всичко, което става навън. Може да е поредното хидрогско клане.

— Да, напоследък скитниците не ни дават никаква информация. Дори няма да разберем, ако хидрогите унищожат Земята или нападнат тук, при Оскивъл. — Фицпатрик изгледа приятелите си. — Каквото и да узнаем, ще е от полза и за нас, и за ЗВС, ако някога се измъкнем оттук.

Когато Зет го бе разходила из корабостроителните пръстени на Оскивъл, бе отказал да повярва, че неорганизираните космически чергари са могли да създадат нещо толкова внушително. Клановете просто не можеха да са толкова ефикасни производители и бизнесмени. Въпреки предубежденията си обаче бе принуден да признае, че това, което вижда, надминава и най-смелите му очаквания, макар и да бе под въздействие на чувствата си към дъщерята на водача на клана.

— Може дори да ни пратят да изучаваме хидрогските останки — каза Ямейн. — Не е редно скитниците да разполагат с изключителни права върху това откритие на века. Представете си какво ще направят нашите военни с това нещо! А техните учени са толкова неумели, че току-виж разрушили нещо и унищожили безценна информация.

Андез изсумтя:

— Като примитивни туземци, ръчкащи с дървените си копия нещо, което не разбират.

— Малко по-развити са в технологично отношение, че да ползват дървени копия — посочи Фицпатрик. Но се сепна, усетил, че не бива да проявява симпатии.

— Може да съм обикновен кибернетичен експерт, но сигурно щях да измисля повече неща на мястото на скитниците.

— Да се съсредоточим върху важните неща, а? Защо не треснем някого по главата и не се измъкнем оттук? — Андез отметна назад дългата си черна коса.

Фицпатрик кимна към големия шлюз в другия край на хангара, в който ги бе събрал Келъм.

— Ами що не пробваш, Шейла? Да видим колко надалеч ще избягаш в пустия космос. Може да успееш там, където се провали Бил Стана.

Тя го изгледа ядосано.

— Не можеш да…

— Мога! Никога няма да се измъкнем оттук, ако се държим като глупаци. Трябва да им играем по свирката, но да готвим наши планове и да ударим, когато е най-подходящо.

Една странична врата се отмести и влезе Дел Келъм, следван от красивата си чернокоса дъщеря. Дел гледаше сурово, а прошарената му брада бе по-рошава от всякога. Зет, от друга страна, бе жизнена и пълна с енергия както винаги.

Келъм не се нуждаеше от високоговорители. Гласът му ехтеше и се чуваше ясно.

— Вашите Земни въоръжени сили обявиха война на скитниците. Първо атакуваха нашия аванпост при Ураганово депо. После разрушиха няколко наши центъра, разпръснаха клановете и вече нямаме връзка с говорителката. — Той ги изгледа, сякаш да прецени как ще реагират. Чу се неспокоен ропот, зевесетата не знаеха дали да му вярват. Фицпатрик беше смаян.

— Скитническа пропаганда — промърмори Андез.

— Не виждам защо им е да измислят подобна история — възрази Фицпатрик. — Какво ще спечелят?

— Това обяснява суматохата — прошепна Ямейн.

Келъм закрачи пред пленниците, очевидно едва сдържаше гнева си.

— Какво да правим сега с вас? Спасихме ви от смъртна опасност. Нахранихме ви, дадохме ви подслон, търсехме начини да ви пратим у дома. Но с последните си действия Ханзата ни принуждава да променим статута ви от нежелани гости на военнопленници. — И скръсти яките си ръце на гърдите си.

Зет се изправи до него.

— Тъй като ще прекарате още известно време сред нас, нещата ще се променят. Разделихме ви на работни групи, определихме на всяка различен пръстен и изготвихме програма. Заедно с вас ще работят и компита на Земните въоръжени сили. С други думи: свършиха бонбонките. Време е да си изкарвате прехраната сами.

Келъм кимна.

— Край на извиненията. Край на хленченето. Край на отказите да ни сътрудничите.

Затворниците се развикаха възмутено:

— Ние не сме роби!

— Когато ЗВС разберат как сте постъпили с нас, ще ви изтребят, клан след клан!

— О, бедните пеленачета. — Зет сви устни, на лицето й се четеше нещо средно между гняв и забавление. — Никога ли не ви се е налагало да работите? Ще си изпочупите ноктите, а после може би ще искате да ви наградят с медал „ранен по време на акция“?

— Ще работите на смени, също като скитниците — изръмжа Келъм. — Нито повече, нито по-малко. Ще бъдете под постоянен контрол. Всеки опит за саботаж или отклоняване от работа ще бъде последван от намаляване на порционите ви и ограничаване на свободите ви.

Зет плъзна поглед по лицата им и добави:

— Гледайте на това като на възможност да излезете навън и да се поразтъпчете. Дори ти, Фици. — Той се изчерви. — Току-виж, като опитате истинска работа, вземе да ви хареса. Тъкмо ще видите как се справяме ние.

Андез стисна юмруци, готова да се нахвърли върху най-близкия скитник, но Фицпатрик я улови за ръката.

— Не предприемай нищо засега.

— И да оставим нещата така?

— Нека мине малко време. Докато измислим какво да правим. — Фицпатрик нито за миг не сваляше поглед от Зет. Непривикнал от малък към физическа работа, допреди година той не би могъл дори да си представи, че ще се налага да се труди, за да оцелява. Всъщност поне за момента тази мисъл не му се струваше непоносима.

Две години преди началото на хидрогската война Фицпатрик се бе запалил по старовремските автомобили. Използва част от отпусканите му средства и купи няколко архаични модела. Обичаше да прекарва времето си в гаража, с парцал и гаечен ключ в ръка, да се любува на начина, по който светлините се отразяват в лъснатата ламарина, да се вслушва в мъркането на запаления двигател. Доставяше му удоволствие най-вече защото бе дело на собствените му ръце.

Но странното му увлечение скоро бе пробудило тревоги. Една вечер, когато закъсня за някакво празненство и се появи в залата с черно под ноктите, баба му реши, че е време да сложи край на това хоби. Без да го извести дори, Мадам Брадвата продаде всичките му коли на пожертвователен търг. И не му позволи да си купува повече стари автомобили.

Фицпатрик оглеждаше лицата на своите братя и сестри по съдба. Изобщо не се и съмняваше, че всички мечтаят да се върнат към живота си в Ханзата. Макар че не го бе признал дори пред най-близките си приятели, тук се чувстваше щастлив, поне защото не се налагаше да спазва непрестанно разни правила.

На Земята, а и в Земните въоръжени сили, той бе аристократ със синя кръв, винаги следен от баба си, задушаван от нейните претенции. Сега, когато всички у дома навярно го смятаха за мъртъв, Фицпатрик най-сетне се радваше на лукса да се занимава с неща, с които наистина би искал да се занимава. Намираше го едновременно за странно, объркващо и ужасно приятно. Ето, че отново му се предоставяше възможност да свърши нещо с ръцете си. Може би, би могъл да поиска да го назначат на работа при някоя машина…

Междувременно Келъм бе наредил да прожектират на стенния екран карта на пръстените — на нея бяха отбелязани най-важните производствени съоръжения. Зет започна да чете имената и задачите.

— Това са предварителните ви назначения. Инвентаризация в хангара за резервни части. Общи работници на космическите докове и товарните рампи. Съвсем опростени задачи в канцеларския и жилищния комплекс…

— Скитнически лагери на смъртта — промърмори Андез.

Зет погледна Фицпатрик. Ако можеше да си построи стена, той беше готов да се скрие зад нея.

— Ако някой има специални способности или желания, можем да се съобразим с тях и да го преместим в друга група.

Келъм отново насочи вниманието им към картата.

— Искам да я разгледате много внимателно. След неудачния опит за бягство на вашия другар не се и съмнявам, че и други сред вас имат подобни илюзии. Вашият колега се отправи на път без достатъчно гориво, храна и животоподдържащи средства. Той дори не знаеше къде отива — и заплати за глупостта си с живота си. — Пренебрегна гневните подвиквалия на пленниците и посочи изображенията на корабите. — Не искам да храните и капчица илюзия по този въпрос. Тези кораби са построени за поддръжка на корабостроителниците — те прекарват руда, обработват материали, помагат в монтажа на нови съоръжения. — Той прелистваше картините една след друга. — Погледнете ги. Някой от вас да забелязва нещо общо между тях? — Изчака малко и подхвърли: — Трябваше да внимавате повече.

Най-сетне Фицпатрик се обади:

— Всичките са с ограничен обсег на полет. Нито един от тях не може да напусне тази система.

— Браво, Фици! — Зет се засмя и той съжали, че се е обадил. Но поне вече не го игнорираше.

— Нито един от тези кораби не е оборудван с илдирийски космически двигател — каза Келъм. — Дори да успеете да отвлечете някой, няма да стигнете доникъде. Ще са ви нужни столетия, за да се доберете до която и да било обитаема планета.

— Искаме само да разберете — добави Зет, — че опитите за бягство са безполезни. — И отново погледна Патрик.

Докато разпределяха задачите, в хангара влязоха стотина бойни компита — бяха открити да се носят из пространството след битката при Оскивъл и сега бяха програмирани да служат на скитниците. За разлика от пленените зевесета…

— Ще работите заедно с бойните компита — каза Келъм. — Има достатъчно работа за всички.