Разпръснати слънца

86.Патрик Фицпатрик III

На Оскивъл пленниците продължаваха да изпълняват възложените им задачи, без да престават да търсят начини за бягство. Произвеждаха различни компоненти за скитническите кораби. Вече бяха завършили един кораб и в момента приключваха работата по втори.

Вместо да изследва останките от хидрогския кораб, чудатият скитнически инженер бе натъпкал няколко товарни съда със странни прибори с размерите и формата на изтривалки за крака, а след това бе отпътувал за Терок, за да даде ход на някаква друга своя налудничава идея. Междувременно затворниците работеха, без да се оплакват, рамо до рамо с бойните компита.

Фицпатрик внимателно следеше събитията. Както и следваше да се очаква, седмичният товарен кораб се приближи откъм кометната база за дестилация на водород и трябваше да кацне след няколко часа. Въпреки резервите си той знаеше, че няма да има по-удобен момент.

През трите дни след първото обсъждане на плана Киро Ямейн бе написал и заложил „вирусен сигнал“, за да обърка програмата на преправените компита на Земните въоръжени сили. Използва няколко откраднати части и сглоби малък предавател. Достатъчен бе един-единствен сигнал и най-близките компита щяха да заредят програмата и да действат като ретранслатори — щяха да предават вирусния сигнал на останалите, докато накрая не бъде засегнато цялото крило.

— Когато подам сигнала — обясняваше Ямейн, — той ще премахне необходимостта да се подчиняват на човешките команди. Освен това ще наруши функционирането на техните механизми за контрол на нанесени щети, така наречената „преценка за добро и зло“.

— И тогава бойните компита ще се превърнат в разхайтени лентяи, които не изпълняват това, което им се нарежда, и не се подчиняват на заповеди — рече Фицпатрик.

— Прилича ми на това, което са скитниците — засмя се Андез.

— Ще настъпи голяма бъркотия — продължи Ямейн. — Надявам се само да успеем да се възползваме от нея.

Фицпатрик си погледна часовника.

— Тръгвам след пет минути. Успях да уредя да ме преместят на дока, където пристига товарният кораб за екти. Моята „възлюбена“ Зет — опита се да придаде на думите си насмешка и презрение, които обаче не изпитваше, — ще дойде да ми помогне в разтоварването. Ще сме съвсем сами, само двамата. Тя сигурно си мисли, че я каня на среща.

— Всички сме виждали какви очи ти прави, Фицпатрик — а и ти не й оставаш длъжен — отбеляза Андез.

Той се изчерви.

— Преструвам се, за да спечеля благоволението й. Добре, че ми се върза.

— Хубаво де. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Няма да е по-страшно, отколкото да се изправя срещу някой хидрогски флот.

Точно преди Патрик да тръгне, Ямейн задейства предавателя и най-близкото компи получи новите си инструкции. Скоро компютъризираният бунт щеше да се разпространи.

Товарният кораб с цистерни с екти се скачи с дока и пилотът зае от Зет магнитната капсула, за да се прехвърли до главния жилищен отсек, където се надяваше да успее да се изкъпе и да похапне, преди отново да се отправи на път. Зет и Фицпатрик останаха сами, ако не се брояха две компита. Точно както го искаха… помисли си той с безпокойство.

Докато товареха кашони на движещия се конвейер, Зет го награди с изкусителна усмивка.

— Ако продължаваш все така, Фици, ще предложа да поставят снимката ти на почетното табло „Служител на месеца“.

— Не можеш ли поне веднъж да си мила с мен? — тросна се той и този път не се преструваше. — Поисках да ме преместят тук само за да останем двамата, без моите приятели да се подхилкват наблизо. Толкова ли е лошо?

Тя изглеждаше изненадана и дори леко смутена.

— Просто се шегувах. Държиш се някак странно. Откъде тази внезапна промяна?

Той се усмихна насила. Никога досега двамата не бяха признавали влечението си един към друг, но то съществуваше. А сега трябваше да се възползва от него.

— Зет, сега сме съвсем сами. Защо да се преструваме? Зная, че си падаш по мен.

— Сигурен ли си, че не е обратното? — попита тя, очевидно сконфузена от насоката, която поемаше разговорът.

— Питам се обаче, ако наистина искаш да си тук с мен, защо толкова бързаш да свършиш работата? Работиш повече и от тези нещастни компита.

Тя остави кашона, който държеше, и го погледна втренчено.

— Тъй било значи? Да нямаш нещо друго наум? — Гласът й бе палав, но и малко несигурен. Фицпатрик застана пред нея, опитваше се да си придаде мъжествен и привлекателен вид, но без особен успех.

— Можем да оставим на компитата да довършат, а ние с теб… — Той сви рамене. — Не зная. Тази скала не е най-добрата ми представа за пикник. Там отзад има съвсем пусти складове. Ще можем да се усамотим.

Зет се засмя малко нервно.

— Да се усамотим? Да не те е страх, че компитата могат да видят нещо, което не трябва? — Тя отметна дългата си черна коса, жест, който подсказваше, че флиртува.

Той завъртя очи. Опитваше се да не й дава повод за подозрение, да е на една крачка пред нея.

— Не ме карай да си мисля, че вие, скитниците, нямате камери и системи за наблюдение в доковете.

— Ами, истината е, че нямаме. Чувствай се като у дома си. Всъщност, да не би да те изплаших?

— Ни най-малко.

Тя намали осветлението и размести няколко контейнера, така че да разполагат с достатъчно място, където да си говорят… или нещо друго. Изглеждаше наивна и красива. Фицпатрик си даде сметка, че тя наистина му вярва.

— Знаеш ли, аз наистина много държа на теб. Не искам да го забравяш… каквото и да се случи.

— Държиш се странно, Фиц.

Мразеше се заради това, което смяташе да направи, но нямаше друг начин. Целуна я по бузата, после бързо отстъпи.

— Само за миг. Да взема нещо за хапване. Ще си направим пикник.

— Добре. — Тя се засмя, обърна се, после изведнъж се поколеба. И тогава, за своя изненада, той я улови за раменете, придърпа я към себе си и я целуна страстно. Тя понечи да каже нещо, но очите й се разшириха и скоро вече отвръщаше на целувката му. Когато накрая се разделиха, не беше в състояние да проговори.

Той се олюля, целият зачервен, и пристъпи към вратата.

— Ей сега се връщам.

И щом тя му обърна гръб, затвори вратата и блокира електронния механизъм, за да не може да се отвори отвътре. Тъй като не беше сигурен дали няма някакъв друг начин, взе един метален прът и го запъна между дръжката и стената.

Зет вече блъскаше от вътрешната страна и викаше. Той не чуваше думите й, но можеше да си представи какви са.

Мълчаливите компита продължаваха работата си. Изглежда, не забелязваха нищо нередно. Поне бяха обикновени модели и нямаше опасност да започнат да се държат хаотично, както щеше да се случи с бойните компита, след като ги поразеше вирусът на Ямейн.

Фицпатрик затича към товарния кораб, който приличаше на анорексичен паяк, тъй като разполагаше само с пилотска кабина и товарни кранове, на които се прикачваха цистерните. Но пък имаше космически двигател, който щеше да го откара далече от Оскивъл, за да повика помощ за другарите си.

— Задачата ви приключи — извика Патрик на компитата. — Идете при стената и се изключете. — Не искаше някой от тях да задейства алармата. Послушните роботи изпълниха нареждането и Фиц остана единственият господар в целия док.

Преди да се качи в кабината, погледна отново към помещението, където бе затворил Зет. Поне засега вратата си беше на мястото.

Прослуша няколко канала и установи, че скитниците разговарят с нарастваща тревога. Изглежда, вирусът бе започнал да поразява бойните компита. Това добре. Няколко конвейера бяха спрели и ядосаните инженери се чудеха каква може да е причината.

Дел Келъм им крещеше по уредбата:

— Дявол ви взел, тези компита преднамерено спират работата на машините! Накарайте ги да работят.

— Опитваме се, Дел. Но нещо ги спира. Прилича ми на саботаж… и се разширява.

Сред целия този хаос в корабостроителницата Фицпатрик щеше да се измъкне незабелязано. Ако се съдеше по гласа на Келъм, скитниците си имаха достатъчно проблеми.

Той включи двигателя и празният товарен кораб се издигна. Вратите на дока се отвориха и Патрик се измъкна навън и насочи тромавия кораб встрани от корабостроителницата.

Долу, между пръстените, бойните компита продължаваха да излизат от контрол. Товарни модули и малки кораби се движеха в хаотичен режим и едва се разминаваха, без да се сблъскат. Само няколко от тях бяха управлявани от побърканите компита — скитниците предпочитаха сами да командват корабите си.

Докато слушаше трескавата обмяна на информация, Патрик чу, че някой го вика и пита защо потегля толкова рано. Предпочете да не отговаря.

Скоро се отдалечи от красивите пръстени на Оскивъл. Радваше се, че се е измъкнал. Вече беше свободен. Нито един от корабите на скитниците не можеше да го настигне. Веднага щом включеше илдирийския космически двигател, щеше да изчезне от този район на космоса. А след това щеше да докара тук Земните въоръжени сили — преди побърканите роботи да довършат корабостроителниците.