Разпръснати слънца

7.Адмирал Лев Стромо

Само за двайсет и четири часа корабите на Земните въоръжени сили приключиха напълно с операцията около парника на скитниците. Адмирал Стромо се бе настанил в командирското кресло на мантата, стиснал юмруци, и всячески се опитваше да покаже, че мястото му е точно тук.

— Ще остана на борда и ще командвам оттук, докато вие организирате операцията долу — каза на Рамирес. — Прехвърлете въоръжени отряди в куполите и се заемете с транспортирането на пленниците, точно както направихме на Ураганово депо.

Ели Рамирес бе съсредоточена и изцяло посветена на задачата си — не беше изказала нито веднъж съмненията си от началото на операцията.

— Бих препоръчала да носим броня и отбранителни оръжия, в случай че скитниците опитат партизанска тактика.

Стромо кимна. Бяха му взели думите от устата.

— До момента не са показали склонност към насилие, но сигурно са отчаяни. Като притиснати в ъгъла плъхове.

Рамирес се свърза с десантните части, които бяха преминали интензивен курс на подготовка в марсианската база на Земните въоръжени сили. Повечето от войниците не бяха в състояние да си представят ръкопашен бой с хидрогите и бяха сметнали подготовката за ненужна. Сега обаче щяха да получат възможност да приложат наученото в практиката.

Щурмовият отряд пръв се строи пред една от страничните врати на централния купол. След директния обстрел от мантата стената на купола беше пробита. Подобно на утринна мъгла, над купола се рееха тънки струйки въздух и влага, но по някаква причина не цялата атмосфера бе загубена. Вътрешното сканиране показваше, че въздухът все още е достатъчен, но въпреки това Рамирес нареди на войниците да носят скафандри.

— Скитниците могат да решат да нарушат херметичността, за да ни прогонят. По-добре със скафандри, отколкото да дишаме вакуум.

Стромо се съгласи.

— Вземете всички необходими мерки, за да сме сигурни, че нито един от войниците ни няма да пострада при изпълнение на своя дълг. — Не му се щеше да обяснява пред генерал Ланиан защо е имало загуби. — А, освен това председателят помоли да намалим до минимум жертвите от страна на скитниците.

— Разбира се, адмирале. — Стромо остана с впечатлението, че го смята за глупак, че е изказал толкова очевидно предположение.

Магнитни скоби закотвиха мантата за астероида. Един издължен ръкав се прилепи плътно около люка и малко по-късно той бе отворен от сапьорската група. Облечените в скафандри войници влязоха предпазливо в астероида, с насочени напред шокови пушки, в случай че се натъкнат на засада. Зад тях пристъпваше втора и трета вълна войници на ЗВС, горящи от желание да нахлуят в гнездото на скитниците.

По-малки мобилни отряди бяха завладели външните станции, складовете и куполите, заредени с всякакви семена. Разкъсаното отразително фолио, което се носеше в дрейф около астероида, накрая го обгърна като покривало.

Над главите им кръжаха ремори, готови да се намесят с убийствен огън, в случай че се появи огнище на съпротива. Заради пробива в прозрачния купол главният астероид беше нестабилен и се клатушкаше. Докато скучаеха, пилотите на бойните кораби се упражняваха в стрелба по всякакви дребни цели, като между другото изпепелиха няколко малки кораба на клановете, които се опитаха да се скрият в сенките.

Един малък съд се стрелна от парника като изскочила от дупката си мишка. Пилотът криволичеше и сменяше курса непрестанно. Стромо се надигна в командното кресло.

— Спрете този кораб, опитва се да избяга! — прокънтя властният му глас.

Шест патрулни ремори засякоха малкия кораб и се понесоха след него. От един кратък поглед на външния екран Стромо остана с впечатлението, че това е машина с доста причудлива конструкция, сякаш бе сглобена от различни и не съвсем добре пасващи си части. Но въпреки това непознатият кораб набираше светкавично скорост и проявяваше забележителна маневреност, с която не можеха да се мерят дори бързите кораби на ЗВС.

Стромо настрои сензорите на флагмана така, че да може да следи бягащия кораб, който заподскача като топка за пинг-понг, рикошира в астероидното поле, избягна умело сблъсъка с някакви отломъци и продължи в космоса с очевидното намерение да се изплъзне час по-скоро. Пилотът поемаше ужасяващ риск и изпълняваше почти немислими маневри. И ето че съвсем скоро странният кораб остави и най-бързите ремори далеч назад. Това беше направо позорно.

— Преустановете преследването! — нареди Стромо. — Ще го пуснем да се измъкне, за да разкаже на останалите какво е станало тук. Рано или късно все ще им дойде акълът. — Думите му обаче прозвучаха фалшиво.

На един от съседните монитори се виждаше Рамирес — водеше войниците все по-навътре в астероида. Стромо можеше да превключва на всяка камера на войниците и разполагаше с голям избор от гледни точки. Беше почти като да е там с тях, дори по-добре, защото не се излагаше на опасност.

Обитателите на купола оказаха съвсем вяла съпротива. Противникът имаше числено превъзходство и по-тежко въоръжение. Добре поне, че скитниците имаха достатъчно здрав разум да го осъзнаят навреме.

Стромо прецени, че пленниците ще са няколкостотин. Как бе възможно такава тълпа да се побере върху един жалък камък? Докато летяха за Ххренни и подготвяха операцията, бе наредил на две от щурмовите манти да извършат преустройство на палубите си. Каютите на войниците бяха превърнати в затворнически килии — достатъчно сигурни, докато откарат пленниците на кликиската планета, заедно с тези от Ураганово депо и Рандеву.

Най-сетне Рамирес съобщи:

— Адмирал Стромо, астероидът е в наши ръце. Готови сме да ви посрещнем тук.

Той се изправи и изопна униформата си.

— Необходимо ли е да нося скафандър?

— Няма нужда, сър. Има достатъчно въздух, само дето е малко студено.

Ала когато влезе вътре, той съжали, че не носи кислородна маска — ако не за друго, поне за да се отърве от миризмата. Въздухът в купола вонеше на прах и метал и на рециклирани торове и химикали. Всъщност вонеше на кенеф. Тези скитници наистина ли използваха човешки изпражнения, за да наторяват растенията си? Какви диваци!

Под повредения купол инженерите от кораба бяха монтирали сглобяем заслон с отопляващи панели. Под заслона бяха скупчени пленниците. Наоколо изглеждаше, сякаш е преминал ураган.

— Кой командва тук? — викна Стромо на войниците и размърда гордо рамене. Обичаше ролята на стратег и завоевател.

— Сигурно си мислите, че сте вие — отвърна един мъж на средна възраст с червеникава коса. На лицето му още се виждаха отпечатъците от наскоро смъкнатата кислородна маска. Малки кръвоизливи в очите подсказваха, че е бил изложен на взривове в затвореното помещение.

Стромо вдигна глава към пробития купол.

— Зная, че съм аз. Питах кой от скитниците е най-старши, за да разговарям с него.

— Аз съм Крим Тайлар. Можете да разговаряте с мен, както и с всеки друг.

— Възнамерявам да проведа евакуация — заяви Стромо. — Ще преместим целия персонал на друга планета, където ще бъдете задържани. Всъщност може да ви се стори като излет, след като напуснете този камък.

— Добре сме си и на астероидите. Или поне бяхме досега.

Стромо го дари с хладна усмивка.

— Вашата изобретателност може да е от полза в изграждането на ново селище на Ханзата. Това ще е малка компенсация, задето толкова дълго отказвахте да изпълнявате дълга си към човечеството. — Той погледна надолу, към смачканите и изтръгнати растения и забеляза пресни зеленчуци: изглеждаха съвсем узрели. Изведнъж осъзна, че му се е дояло нещо такова.

— О, домати!

Но докато се навеждаше, Крим Тайлар настъпи домата и червени пръски оцапаха панталоните на адмирала.

— Не съм ги отгледал за вас.

Стромо замръзна, но успя да сдържи гнева си. Войниците наоколо бяха готови да открият стрелба, стига да им наредеше, но той не желаеше ситуацията да излиза извън контрол, особено когато се намираше в самия епицентър. Вместо това повдигна пренебрежително рамене и каза:

— Вие, скитниците, никога не сте разбирали какво значи да делиш с другите.