Разпръснати слънца

75.Принц Даниъл

След като прекара няколко дни на свобода, Даниъл вече не беше така ентусиазиран.

Измъчваше го глад. Нямаше къде да спи, нито приятели, които да потърси. Имаше чувството, че агентите на председателя го преследват навсякъде. Следеше, доколкото можеше, новините, за да провери дали ще известят за изчезването му. Очакваше Ханзата да предложи значителна награда на този, който го открие. Но нито веднъж не споменаха за бягството му. Доколкото това засягаше обществото, принц Даниъл продължаваше да пребивава щастливо в своите покои в Двореца на шепота.

Дрехите му бяха смачкани и изцапани, започваха да се прокъсват. Въпреки че не му беше приятно да го признае, би предпочел дори гадната храна, която му приготвяха по рецепти на ОХ. Завладян от отчаяние, той тръгна към квартала, където някога бе живял със своя пастрок и сестра си. Не беше съжалявал, когато ги напусна, но може би сега щяха да му помогнат. Представяше си как ще зяпне сестра му, когато й се похвали, че през последните няколко години е бил новият принц на Ханзата.

Но сградата я нямаше. На нейно място бяха издигнали голям търговски комплекс, пълен с магазини и офиси.

Не биваше да се навърта дълго наоколо, защото председателят Венцеслас можеше да е пратил тук агенти. Като се стараеше да не изглежда подозрително, той попита една старица какво е станало с хората, които са живели тук.

Тя повдигна рамене.

— Сигурно са ги изгонили. Говореше се, че мястото било нездравословно. Мнозина измряха, останалите хванаха пътя.

Изплашен, Даниъл се отдалечи, без да й благодари. Спомняше си смътно един случай, не много отдавна, когато крал Питър бе нахлул в покоите му с твърдението, че Ханзата е убила семейството му. Но тогава всичко това му се стори само зловещ ход, с цел да го изплашат.

Сега обаче в него започваше да се прокрадва колебание.

Същата нощ, измъчван от непрестанно растящ глад, той се промъкна до едно малко магазинче, счупи стъклото и бръкна да отключи вратата. Целта му, разбира се, бяха кашоните с хранителни стоки. Нямаше никакъв план, сграбчи първото, което видя — бисквити и кутия сладко, — и започна да се тъпче.

А после влезе в магазина, за да намери нещо друго — и чу как зад гърба му се затръшват автоматичните предпазни врати. Вероятно бе задействал някоя беззвучна аларма.

Което означаваше, че ще дойде полиция. Какво пък, поне можеше да похапне.

Когато най-сетне чу шума на пристигащите коли и на вратата се появиха униформени служители, той ги посрещна с негодувание.

— Защо се забавихте толкова? — Опита се да говори с властния глас, на който го бе учил ОХ. — Проверявах системата за обществена охрана. Ако бяха професионални крадци, досега да са ошушкали магазина.

Полицаите обаче се приближиха към него с навъсени лица и зашеметяващи палки. Даниъл продължаваше да ги гледа възмутено.

— Аз съм принц Даниъл. Не ме ли познахте?

Нито го познаваха, нито му повярваха.

Малко след това се появиха и двама нощни репортери и направиха снимки по време на ареста. За тяхна радост Даниъл оказа съпротива и това ги развесели.

Накрая полицаите прибягнаха до палките — изстреляха кратки заряди и Даниъл рухна, неспособен да контролира мускулите си, но остана в ясно съзнание. Никога досега не го бяха парализирали.

Полицаите го вдигнаха, откараха го в една масивна сграда и го затвориха с някакви навъсени и очевидно опасни типове. Колкото и да крещеше, никой не прояви интерес към него.

Сутринта се появи добре облечен плещест мъж. Даниъл го познаваше — беше Франц Пелидор, един от специалните помощници на председателя.

— Аз съм чичо на това момче — представи се той на полицаите. — Боя се, че той не е съвсем с всичкия си. Сигурно пак е спрял да си взема лекарствата. Поднасям ви извиненията си. Нашето семейство ще поеме разходите по задържането му.

Докато го извеждаше, го стискаше със стоманена хватка.

— Добре де, съжалявам — изхленчи Даниъл. — Научих си урока. Отведи ме в двореца. Признавам, че се радвам да те видя.

Пелидор го изгледа с нескрито съжаление.

— Едва ли ще си толкова радостен, когато се срещнеш с председателя Венцеслас.