Разпръснати слънца

1.Адмирал Лев Стромо

Въпреки че бе най-старшият офицер на борда на мантата, адмирал Стромо остави на командира на крайцера Ели Рамирес да взема текущите оперативни решения. Във всеки случай така се получи по-добре. Стромо не държеше да прибягва до авторитетния си пост и същевременно беше доволен, че има подръка човек, когото да обвинят, ако нещата тръгнат на зле.

През десетките години, докато бе градил кариерата си в Земните въоръжени сили, адмиралът се бе научил умело да се измъква от отговорност. Рядко участваше пряко в бойни операции — не беше постъпил в ЗВС, за да излага задника си на опасност! — но понякога и това беше от полза. Може би ненадминатият успех по смазване на главната скитническа база на Рандеву щеше да е достатъчен, за да превъзмогне образа му на полузабравен паркетен генерал.

Но въпреки това в момента Стромо тъгуваше по спокойния живот в кабинета си в удобната и безопасна база на Земята, или дори на Марс. Нито веднъж досега не си бе помислял, че ще трябва да вземе участие в опустошителна война с могъщи чуждоземци, обитаващи ядрата на газови гиганти, нито пък си бе представял конфликт с жалката пасмина космически чергари.

Докато преследването на скитниците навлизаше във втората си седмица, Стромо наблюдаваше как младите флотски офицери си точат зъбите за истинска бойна служба. Колкото по-скоро този пресен урожай от бойни командири се докажеше на бойното поле, толкова по-бързо щеше да може Стромо да се върне към предпочитаните си щабни занимания. С добре оформеното си коремче и често навестяващите го стомашни проблеми той вече не ставаше за полева работа.

— Разполагаме ли с достоверни тактически сведения за следващата ни цел, командир Рамирес? — попита той, въпреки че вече бе задавал този въпрос. — Как му беше името на това място?

— Ххренни, сър.

— Прилича ми на конско подсмърчане.

— Името произхожда от стари илдирийски звездни карти, сър. ЗВС не разполага с по-нови данни.

Адмиралът сбърчи увисналите си вежди.

— Да не намекваш, че разузнаването ни не се е справило?

— Просто досега не е имало необходимост, адмирале. Става въпрос за малка звездна система, лишена от ресурси. — Рамирес извика на екрана изображение на района и постави светлинен показалец върху мястото, където предполагаха, че ще открият тайната база. — Непотвърдени данни за скупчване на заселнически куполи сред астероидите. Изглежда, скитниците обичат да живеят сред боклуците, сър.

Откакто непокорните кланове бяха прекъснали търговските взаимоотношения с Теранския ханзейски съюз, Базил Венцеслас бе направил няколко официални — и досега неуспешни — опита да се свърже с тях. Въпреки че бяха понесли тежки загуби от хидрогските атаки, скитниците отказваха да сътрудничат срещу общия враг, отказваха да доставят жизненоважното космическо гориво, отказваха да следват напълно разумни съвети. Ханзата не можеше да допусне подобно нещо.

Ето защо, за да подчертаят сериозността на намеренията си, Земните въоръжени сили бяха унищожили една междинна скитническа станция за транспорт на гориво. Само за пример, може би прекалено силен, но достатъчен, за да подскаже на клановете, че нямат шанс, ако се изправят срещу могъщата земна военна машина. Но вместо да подплаши скитниците, този инцидент само бе разпалил враждебното им отношение още повече. Космическите чергари съвсем прикриха следите си, което принуди председателя да вземе безпрецедентното решение за обявяване на открита война срещу тях — в името на добруването на човечеството.

Ако скитниците бяха разумни хора, войната нямаше да продължи повече от час. За съжаление събитията не взеха подобен обрат.

Преди седмица Стромо бе командвал наказателната атака, която бе унищожила Рандеву, и клановете се бяха пръснали, което пък принуди всички земни бойни единици да губят още повече време и средства в търсенето им. Това беше истинско безумие! Стромо и колегите му бяха получили заповеди да издирват всички съоръжения на скитниците, да конфискуват стоките им — поне тези, които биха могли да са от полза във военно време — и по някакъв начин да се опитат да подчинят тези хора. Рано или късно те щяха да склонят да сключат мир.

Рамирес погледна от командния пост и на сочните й устни затрепка усмивка, въпреки че лицето й запази хладното си изражение под прилежно подравнения черен перчем.

— Адмирал е, искате ли да поемете командването, когато се приближим, или да продължа?

— Справяте се отлично, командир Рамирес. — Макар да подозираше, че не го харесва особено, тя все пак си оставаше отличен пилот и навигатор, със светкавична блестяща кариера, подобно на мнозина млади офицери по време на разрушителната хидрогска война. — Възможно ли е да получим по-добра картина? Ще ми се да огледам целта.

— Първата вълна ремори разположи предавателни станции и изображението се подава от тях.

Разпилените около Ххренни астероиди приличаха на шепа чакъл, захвърлен от нечия ръка срещу звездите. От подобно разстояние всеки от носещите се из космоса отломъци бе напълно неотличим от останалите, но разпределението на металите и албедовият профил на някои геометрични обекти издаваха неумолимата присъда: там се криеше разпръсната човешка колония. Скитници.

— Ето ги, точно както предполагахме. — Стромо се почеса по брадичката. — Добре, да влизаме в гнездото на осите. Заредете предните и задни язери, както и едрокалибрените артилерийски установки. Предайте на реморите да прехващат всеки кораб, който се опита да избяга. — Той посочи екрана. — Напред, в името на краля и прочее…

С приближаването на корабите на ЗВС безочието на клановете придоби още по-колосални размери. Тайна база — как ли пък не! Прозрачните куполи се рееха сред астероидите като напъпили гнойни пришки. Разположени на гравитационно стабилни точки между тях, редици слънчеви огледала насочваха светлината през космическата пустош, за да осигуряват необходимата енергия за обитателите на селището. Изкуствени станции, следващи разнообразни орбити, като досадни мушици. А може би бяха надуваеми складове и хранилища?

— Хм! Не може да им се отрече амбициозност на тези скитници!

— Те разполагат с достатъчно енергия и изобретателност — потвърди Рамирес. — Командир Тамблин го е доказала неведнъж.

Стромо се намръщи. Съвсем доскоро същата тази манта бе под командването на Тасия Тамблин, която, заради връзките й със скитниците, бе преместена на не толкова отговорен пост преди удара срещу Рандеву. Дали Рамирес не демонстрираше лоялност към доскорошната си началничка? А би трябвало да е доволна от повишението.

— Клановете трябва да съсредоточат съзидателния си ентусиазъм, за да помагат на цялото човечество, не само на себе си. — Адмиралът огледа астероидния комплекс с блещукащите прозрачни куполи и огромните огледала и поклати глава. — Защо не могат да живеят на планетите като всички?

Въпреки че досега всички проведени срещу скитниците военни операции се бяха оказали успешни, те не показваха никаква склонност да се подчинят на официалната власт. Бяха се пръснали като изстреляни от ловна пушка сачми, което, разбира се, накара Ханзата да обяви, че е постигнала пълна победа. Разделяй и владей. Надвити и без водач, скитниците трябваше да са лесна плячка в опитите да бъдат върнати в стадото, но се оказаха трудни за залавяне и опасни, като разбеснели се диви котки. Подобно развитие на нещата само караше Стромо да се измъчва от растящо безпокойство.

— Негодници.

Имаше логика да се зъбят, докато бяха под обединеното ръководство на говорителката Перони. Но сега, когато центърът на властта им бе унищожен, кой щеше да се изказва вместо тях? Кой разполагаше с нужната власт да преговаря от тяхно име? Все някой трябваше да подпише декрета за капитулация и да призове всички да се предадат и да се захванат за работа. Но да издирват и унищожават подобни разпръснати сред звездите селища като това щеше да отнеме ужасно много време.

— Адмирале, засякохме четири кораба. Нищо достатъчно голямо, че да представлява заплаха за нас. Нито едно от съоръженията не изглежда като нещо, което би могло да ни създаде неприятности.

— Не съм и очаквал. — Стромо изпука кокалчетата на пръстите си.

На екрана се появиха точно изчислени траектории на астероидните пътища и изображения на куполовидните селища. Рамирес ги разглеждаше замислено и си играеше с един кичур на косата си. Очевидно нещо я тревожеше.

— Адмирале… мога ли да говоря откровено?

Стромо застина. Това бе лошо начало на разговор. Но тъй като Рамирес бе произнесла въпроса си на глас, в присъствието на всички останали офицери на мостика, той нямаше друг избор, освен да се съгласи.

— Само не се бавете, командире. Операцията ще започне всеки миг.

— Мога ли да запитам, какво очакваме да постигнем с всичко това? По-рано, когато заповедите ни бяха да ударим Ураганово депо и Рандеву, целта бе да сплашим скитниците и да ги накараме да вдигнат екти-ембаргото. Но ако продължаваме да разпалваме омразата им към нас, те може би никога няма да склонят да ни сътрудничат. Ако ги съкрушим, как можем да разчитаме отново да ни бъдат лоялни търговски партньори?

— Въпросът вече не е в това. Ханзата ще се откаже от скитниците и те ще бъдат изоставени сами в космоса. Вече разполагаме с действащ облачен комбайн, който ни осигурява екти на Кронха 3, а скоро ще има и други. — Рамирес продължаваше да го гледа скептично и той реши, че е време да смени темата. — Само след няколко минути ще разберете какво имам предвид.

Облегна се в мекото кресло, нетърпелив, битката да започне час по-скоро — след като се бе уверил, че ще е като разходка в парка, и добави:

— Готов съм за представлението. Постарайте се да им дадете хубав урок.