Разпръснати слънца

33.Орли Ковиц

Въпреки че предпочиташе усамотението, старият отшелник се отнасяше сериозно към задълженията си спрямо Орли.

— Винаги съм знаел, че ще ми трябва по-трайно убежище. Дойде времето да се стегна и да вдигна свой собствен замък.

Орли отметна косата си назад. Чувстваше се толкова мръсна, колкото изглеждаше Хъф Стайнман.

— Нямам нищо против да спя на земята — рече тя, макар да си даваше сметка, че идеята да лагеруваш на открито е много по-приятна в теоретичен, отколкото в практически аспект.

— Не съм твърдял противното. — Той я погледна и смръщи вежди. — Предполагам, че не разбираш нищо от дърводелство? Или архитектура?

— Само доколкото сме ги учили.

— Е, все някак ще се справим — сви рамене той.

Докато той измисляше планове и избираше подходящо място за тяхното „имение“, Орли помагаше с всичко, което й бе по силите. Сортира всички спасени от руините инструменти и се опита да прецени кои може да са им полезни. Докато Стайнман се занимаваше с други неща, тайно провери изчисленията му. Всъщност той я видя, но не възрази и дори бе доволен, когато тя му каза, че се е справил отлично. Всъщност му намери няколко грешки, но ги премълча.

Когато най-сетне реши, че е готов, Стайнман й показа плановете си и й обясни как ще вдигнат сградата.

— За скеле ще използваме прътодървета. Имаме си лазерна резачка.

Орли бе завладяна от ентусиазма му.

— И можем да сплетем въжета от дългите жилави треви. С тях ще закрепваме трупите. — Вече бе сплела няколко.

— Хората не са ли правели някога тухлите от кал? — попита Стайнман. — Може би и ние ще успеем. Светът е пълен със строителни материали!

Отсякоха няколко прътодървета и когато стеблата им рухнаха с грохот, из тревата се разтичаха изплашени пълзуни. Но когато се опита да ги нареже на греди, Стайнман се справи толкова зле, че резултатът ставаше само за огъня.

— Добре де, не ме бива за дърводелец. Никога не съм твърдял противното.

Вторият и третият опит бяха по-добри, а на четвъртия вече разполагаха с достатъчно материал, за да започнат. Забиха първите греди дълбоко в земята, наляха дупките с вода и ги запълниха с кал и чакъл. Когато поставиха и напречните греди, сградата започна да придобива очертания. Придържаха се, доколкото можеха, към плановете на Стайнман, но когато грубата постройка бе завършена, наподобяваше по-скоро паянтов заслон. Стайнман може и да си бе представял дворец, но разполагаха с колиба, готова да се срине при първата по-сериозна буря.

Според Орли това беше едно от онези зле замислени и още по-зле осъществени начинания, каквито обикновено предприемаше баща й.

Ала дори само тази мисъл бе достатъчна да я накара да се стегне. Какъвто и да бе резултатът, той бе дело на техните ръце и Орли се гордееше с него. Двамата бяха вдигнали къщичката съвсем сами, разполагайки само с най-примитивните материали и при трудни условия.

— Ще свърши работа — заяви тя и Стайнман я потупа по гърба.

След като й омръзна да се храни само с дребните космати гризари, Орли тръгна да търси из прерията семена, грудки и плодове, които да стават за ядене. Нямаше представа обаче откъде да започне. Опита няколко листа, но те бяха горчиви или кисели, а една тъмносиня „боровинка“ я накара да повръща. Ала кафеникавият корен, който изрови от земята, бе вкусен и ставаше за ядене, а също и някои цветчета, които иначе дразнеха носа й с прашеца си.

Стайнман следеше внимателно какво прави и я предупреди:

— Плюй всичко, което има вкус на отрова.

— А какъв е вкусът на отровата?

— Не зная. Ако знаех, вече щях да съм умрял.

Орли завъртя раздразнено очи към небето — и замръзна.

Примигна, за да се увери, че наистина вижда това, което си бе помислила — пламтящия факел на снижаваща се ракета, която се носеше право към разрушената колония.

— Кораб! Господин Стайнман, погледни — кораб!

Стайнман плесна с ръце и се засмя.

— Трябва да е някой от снабдителните кораби на Ханзата, хлапе. Нали чакахме още снаряжение?

Втурнаха се към колонията. Орли размахваше ръце и викаше на Стайнман:

— Побързай! Трябва да стигнем, преди да е отлетял.

Гризарите и пълзуните се разбягваха пред тях. Орли бързо изпревари стареца, но милостиво спря да го изчака. Нямаше търпение да види спасителите им, но пък ако беше пак някое роботско нападение, предпочиташе отшелникът да е до нея.

Докато стигнат каньона, гърлото й бе пресъхнало. Зад нея Стайнман свистеше като пробит мях, но това очевидно не го безпокоеше. Той я настигна и я задърпа за ръката.

Корабът вече бе описал един кръг над каньона и сега правеше втори. Пилотът вероятно бе направил безуспешен опит да се свърже с някого в колонията. Докато кръжеше над руините, размърда леко сребристите си криле, за да им покаже, че ги е видял, после избра подходяща площадка встрани от отломките и кацна. Орли се затича натам със сълзи в очите. Пилотът се подаде: озърташе се невярващо и се чешеше по чорлавата глава. На лицето му бе застинало изумление. Орли го позна — беше Брансън Робъртс, същият, който бе доставил съвсем наскоро припаси в колонията. Робъртс втренчи поглед в парцаливото момиче и стареца, които тичаха към него през тревата.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само разрушение. Колонията на Корибус бе срината със земята.

— Господи! Какво е станало?

Орли се хвърли в обятията му и той я притисна машинално. Задавена от плач, тя не можеше да му отговори.

— Ще сме ви изключително благодарни — рече запъхтяно Стайнман, — ако ни откарате оттук. Стига да бъдете така любезен, разбира се.