Разпръснати слънца

39.Ден Перони

Ирека изглеждаше най-подходящото място за скитническа черноборсаджийска търговия, тъй като колонистите все още не се бяха възстановили напълно от блокадата, наложена им доскоро от Земните въоръжени сили. Ден Перони и Кейлъб Тамблин бяха изпълнени с оптимизъм, докато „Настойчиво постоянство“ се приземяваше на малкия, наполовина консервиран космопорт.

След като отвориха люка на пилотската кабина, вратите на хангара и рампата за заден достъп, двамата излязоха да се срещнат с подозрителните, но и любопитни иреканци. С широката си усмивка и вечно размаханите си ръце Ден приличаше на амбулантен търговец, дошъл да се похвали със стоката си.

Падме Сахри, грангубернаторката на Ирека, беше висока жена с индийски корени и дълга плитка. Беше облечена с широка бяла блуза и панталони от здрав плат и нямаше никакви украшения или отличителни знаци за положението си. Макар че наближаваше шейсетте, тъмнокафявата й кожа беше гладка и лъскава, а в големите й очи се четеше неувяхващ песимизъм. Ден веднага прецени, че ще трябва да я спечели, ако иска да прави бизнес с колонията.

Кейлъб не си бе направил труда да облече свестни дрехи, но Ден носеше най-впечатляващия си тоалет: комбинезон с множество джобове и прилепнали панталони. По ръкавите и джобовете бяха избродирани знаците на клана. Беше прихванал косата си със синя панделка — любимия цвят на Ческа — и си бе сложил парфюм. Чувстваше се, сякаш е тръгнал на любовна среща.

— Докарахме неща, които сметнахме, че могат да ви потрябват — каза Ден.

Кейлъб многозначително мълчеше.

Лицето на грангубернаторката остана равнодушно.

— Известно ли ви е, че Ханзейският съюз е обявил война на всички враждебни скитнически кланове? И че всеки, който бъде заловен да търгува с тях, ще получи сурово наказание?

Веждите на Кейлъб подскочиха и той изсумтя:

— Значи зевесетата могат да се носят насам-натам из космоса и да заплашват, когото им падне, но когато въпросът опре до снабдяване, всеки да се оправя както може, така ли? Типично за тях.

Ден не бе очаквал подобна тактика.

— Госпожо, Земните въоръжени сили вече разрушиха няколко скитнически центъра — нападнаха ги без предупреждение.

— Това е тяхна стандартна процедура — заяви спокойно грангубернаторката.

Ден — не знаеше какво да прави — запристъпва от крак на крак.

— Ние, хъм… не бихме искали да излагаме на риск колонията ви. Щом е така, събираме си багажа и си тръгваме.

— Така ли? — Кейлъб го погледна изненадано.

И тогава губернаторката ги изненада още повече:

— Майната им на онези тъпанари военните. Хората ми страдаха достатъчно. Покажете ми какво имате. Ирека има нужда почти от всичко.

Колонистите се скупчиха около „Настойчиво постоянство“. Ден и Кейлъб се фукаха със скитнически метали, платове от синтетична вълна, светлочувствителни фолиа и компактни промишлени инструменти. През отворените люкове на „Постоянство“ нахлуваше свеж ветрец и проветряваше задушната атмосфера. Иреканците шумяха и подвикваха отвън.

Ден естествено бе запазил най-доброто за накрая.

— В дъното на товарния отсек имам дървесина от световни дървета. — Покани с жест грангубернаторката да се качи на борда и й обясни как майка Алекса и отец Идрис бяха позволили на скитниците да вземат част от дървото в замяна на оказаната помощ.

— Работили сте на Терок? Интересно. — Тя сниши глас. — В официалния бюлетин на Ханзата не се споменава нищо за това. Според тях вие просто се инатите, докато човечеството страда.

Трупите в дъното на трюма приличаха на златни кюлчета. Из въздуха се носеше омайната миризма на билки и дървесни сокове.

Докато летяха насам от Оскивъл, Ден бе изпробвал уменията си по дърворезба върху парчета от този материал. Когато с Кейлъб не играеха карти, работеше върху дървото с острия си нож и оформяше различни фигурки. Скитниците рядко имаха възможност да резбоват дърво и той предполагаше, че няма да го бива особено в тази дейност, но по някакъв начин успяваше да измъкне навън скритите вътре фигурки — или по-скоро им придаваше формата, който раждаше собственото му въображение.

Докато грангубернаторката прокарваше длан по дървесината, той забеляза, че в погледа й блещука вълнение. Нямаше и следа от скептичния й вид — дори изглеждаше някак подмладена.

— Ще вземем и от дървото. Ще трябва да водим мирни преговори — каква по-добра валута? — В гласа й се долавяше решителността на истински водач.

На борда се качи задъхан иреканец.

— Бойна група на зевесетата току-що пристигна на орбита! Готвят се да спуснат совалка с адмирал Стромо на борда.

— Идват на проверка. Така поне изглежда.

Ден и Кейлъб се спогледаха: чудеха се дали иреканците не са ги предали. Но беше абсурдно да се прати толкова бързо съобщение и когато погледна лицето на грангубернаторката, той разбра, че няма и следа от измама.

— Ще видят кораба — каза Ден — и ще разберат, че сме тук.

— Не искам да се обиждате, господин Перони, но с всички тези отворени люкове, кръпките по обшивката и странната конструкция на кораба никой от зевесетата няма да си помисли, че е действащ — във всеки случай не и човек с ограниченото въображение на адмирал Стромо. — Тя се обърна към вестоносеца. — Повикайте всички, които са наблизо. Необходима ни е незабавна помощ. Докарайте колкото се може повече тежки машини и всичко, което намерите в околностите на парка.

Пред учудените погледи на Ден и Кейлъб през следващия половин час иреканците докараха булдозери и кранове и ги струпаха около кораба. Изтикаха и два селскостопански самолета с водородни двигатели, които разположиха от двете страни на „Настойчиво постоянство“. Мъже и жени опънаха брезенти и подредиха купчини сандъци. Скоро корабът на скитниците изглеждаше така, сякаш отдавна е преустроен в склад или нещо подобно.

Тъй като времето им беше съвсем ограничено, грангубернаторката улови двамата мъже за ръцете.

— Сега единственото, което може да направи впечатление, сте вие двамата. Дрехите ви направо бият на очи. Да ги сменим с нещо не толкова забележимо. — Тя се подсмихна. — Все ще намерим два мръсни комбинезона, които да не са ви по мярка.

— Лично аз бих предпочел нещо чистичко — заяви Ден. — Но щом идеята е да се слеем с тълпата, какво пък, ще го направим.

Когато совалката се приземи, притеснените Ден и Кейлъб се бяха смесили с тълпата намръщени и раздразнени иреканци. Ден все още не смяташе, че им се е разминало. Всяко зевесе с достатъчно наблюдателно око можеше да забележи „Постоянство“, а и не беше изключено някой от колонистите да подшушне нещо на адмирала, за да спечели благоволението му.

Стромо излезе с охрана с изгладени униформи, лъснати до блясък обувки и изрядно сресани коси. От лявата страна на гърдите му сияеха десетки медали. Ден го определи като човек, който си пада по церемониите, но би отстъпил при първия признак за опасност.

Губернаторката посрещна адмирала с навъсено лице, все още задъхана от последните приготовления.

— На какво дължим тази чест, адмирале? Да не сте ни докарали така необходимите ни припаси от Ханзата? — И го дари с вяла усмивка.

Стромо я погледна объркано.

— Връщам се на Земята, след като командвах опасна и изключително успешна операция срещу скитническите кланове. И тъй като преминавахме в близост да ирекската система, реших да проверя дали продължавате да спазвате ограниченията, които ви бяха наложени от Теранския ханзейски съюз.

— Имаме си копие от Ханзейската харта, адмирале. Можем да го прочетем по всяко време, в случай че ни е необходимо да освежим спомените си.

— Може би се нуждаете от няколко кораба на ЗВС, за да ви припомнят поетите задължения. — Стромо се изпъчи.

— Мисля, че бяхте достатъчно категорични, когато наложихте изолация на Ирека, адмирале. — Тя сведе поглед, сякаш капитулираше. — Научихме урока си.

— Радвам се да го чуя. — Той се усмихна, после мина по същество. — Искам да изпратя на смени екипажите ми за кратка почивка и възстановяване. Имат нужда да се поразтъпчат, да се попекат на слънце. А лично аз бих се радвал на едно хубаво хапване. — Тонът му подсказваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Стига войниците ви да си носят храна и да си я приготвят сами — отвърна твърдо грангубернаторката. — Защото след като ни конфискувахте всичкото космическо гориво, нямаме никакъв начин да търгуваме с околните колонии. Едва свързваме двата края.

Това очевидно ядоса Стромо, но губернаторката продължаваше да го фиксира с нетрепващ поглед. Накрая той въздъхна.

— Добре, войниците ми ще слизат с порционите си. Вярно, храната им е еднообразна…

— Е, все може да разменим някои неща, адмирале. На всеки му омръзва еднообразието.

— Ще пратя списък, в който ще включа и някои мои любими ястия.

— Аз пък ще видя с какво разполагаме, адмирале. Но не обещавам нищо.

Цели три дни изнервените Ден и Кейлъб нямаха друг избор, освен да останат на Ирека в компанията на войниците от земния флот. Стараеха се да не привличат внимание и помагаха, с каквото могат на останалите колонисти, въпреки че понякога Ден трябваше да гледа безпомощно как зевесетата се държат, сякаш планетата е тяхна. Самият Кейлъб изглеждаше така, сякаш са го накарали да изяде хиляда лимона, и накрая Ден му се скара.

Но Стромо не възнамеряваше да търси никого. Беше дошъл тук само за да се поперчи и да подразни още веднъж вече смазаната колония. Изглежда, въобще не му хрумваше, че иреканците не са така сплашени, както му се искаше.

Въпреки това Ден продължаваше да се опасява дали някой от колонистите няма да отиде при адмирала с интересна история за двамата неканени гости. Но изглежда иреканците, също като скитниците, не обичаха зевесетата. Колкото и да бе странно, последните сякаш изобщо не го забелязваха. Вероятно бяха съсредоточени твърде много върху противника си и не виждаха, че мостовете зад тях горят.

Когато най-сетне крайцерите отлетяха и оставиха зад себе си бъркотия и облекчение, Ден отново се срещна с грангубернаторката. На лицето й този път бе изписан гняв и недоволство, чувства, които бе прикривала старателно през изминалите дни. Изглежда, наистина й бе дошло твърде много, като се имаше предвид, че бе спокойна и уравновесена жена.

— Е, поне свърши — рече успокояващо Ден. — Благодарни сме ви, че не ни издадохте.

— И да съм имала някакви съмнения по въпроса, отдавна се изпариха — отвърна тя и погледна към небето, сякаш Стромо би могъл да ги подслушва. — След всичко, което изтърпяхме, Ханзата най-сетне прати кораби на Ирека. Можеха да докарат храна, лекарства, оборудване… но вместо това дойдоха, за да ни демонстрират силата си. Вие, от друга страна, нямате никакви причини да ни помагате, но пристигнахте с нещата, от които имаме нужда, макар да се изложихте на риск.

Ден чак се изчерви.

— Госпожо, не че съм непоправим алтруист, но хората ви наистина се нуждаят от търговия…

Кейлъб вдигна ръка и го прекъсна.

— Голямата гъска изостави не само вашата колония. Да се надяваме, че и другите хора се чувстват като вас. Ако ни дадете списък с най-необходимите неща, ще се опитаме следващия път да ги набавим…

Губернаторката продължаваше да се мръщи, сякаш все още виждаше зевесетата.

— Господин Перони, приемаме предложението ви и ще очакваме с нетърпение всичко, което скитниците могат да ни предложат. И без това вече бях решила да търгувам с вас, макар и с известни ограничения, но сега съм твърдо решена да ви помагам активно. Ще направим тук истински черен пазар, а Ханзата да върви по дяволите.