Разпръснати слънца

4.Осира’х

С времето упражненията ставаха все по-напрегнати, дори отчаяни. Макар че никой от инструкторите не споменаваше пред Осира’х и братята и сестрите й причината, тя се досещаше, че времето им е ограничено. А може би зад това се криеше поредната лъжа, с цел да манипулират децата с телепатични способности?

Тя се преструваше на наивна и готова да сътрудничи, но дълбоко в душата си се отнасяше с подозрение към всичко и не вярваше никому, откакто бе научила мрачната истина за това с какво се занимават на Добро чичо й Удру’х и неговите сътрудници. Любимият й наставник я бе измамил, беше й казал полуистини, за да я превърне в своя послушна пионка. Не й бяха позволили да се среща с майка си, а истинският й баща — могъщият маг-император — се преструваше, че не знае какво се е случило. В какво да вярва едно момиче?

Следяха я всяка минута. Осира’х и братята й и сестрите й се стараеха да удовлетворят инструкторите и свещениците-философи. Всяко дете бе родено с една-едничка строго определена цел — да преодолее бариерата и да установи контакт с хидрогите. Ден след ден главите ги боляха от положените усилия, а вечер, когато се прибираха да отдъхнат, бяха изтощени до смърт.

Мълчаливо и незабелязано Осира’х слушаше и наблюдаваше, но не успяваше да открие решение на своята дилема. Беше готова да даде на илдирийците това, което искаха… и да се надява, че с времето те ще осъзнаят грешките си за начина, по който се опитваха да постигнат замисленото.

Докато зад стената на зле осветеното илдирийско селище, в което бе разположен разплодителният лагер, се спускаше мрак, Осира’х и нейните братя и сестри седяха, кръстосали нозе, върху ръчнотъкания килим. Един от инструкторите следеше упражненията им от сложено в средата кресло. Не разговаряха. Двамата най-малки дори бяха стиснали очи, за да подсилят концентрацията си; останалите бяха извърнали взор навътре, без по нищо да им личи.

Осира’х знаеше как да го прави. Достатъчно бе да обърне поглед към себе си и се възнасяше надалеч от това помещение, от илдирийското селище и от оградите на лагера, където държаха потомците на човешките пленници. През всички тези години нито за миг не бе предполагала, че майка й може да е там, отвън, толкова близо… че е изолирана, била е изнасилена и измъчвана и че ще бъде убита.

Сега всеки път, когато погледнеше разплодителните бараки и медицинските инструктори с техните монитори, тя знаеше точно какво се случва вътре. Беше си представила Нира, затворена в стая с единично легло, принудена да понася насилието на войници, свещеници и дори на самия губернатор Удру’х. Ето как Нира бе заченала своите деца.

Род’х, чийто баща бе самият Удру’х, работеше дори по-упорито от нея и останалите, опитваше се да достигне нивото, което бе овладяла Осира’х. По всичко изглеждаше, че двамата имат една и съща цел. Тя гореше от желание да разкрие истината пред своя брат, ала същевременно се опасяваше, че той може да не иска да я изслуша.

От всички тук единствено Осира’х имаше представа за съдбата на общата им майка. Нира бе изчезнала като изтрит файл малко след като бе разкрила всичко на дъщеря си.

Напълно убедени във важната си роля за оцеляването на илдирийската раса, лековерните братя и сестри на Осира’х не подозираха нищо за истинския си произход. Изглежда, никой, с изключение на нея, не бе съхранил в себе си спомените на майка им.

Понякога, през тъмните нощи, които толкова плашеха останалите илдирийци, Осира’х бе спохождана от мъчителни мисли, дори пророчески видения, които я караха да се изпълва с напълно лишената от реална основа надежда, че майка й може все още да е жива. Момичето бе използвало всички умствени сили, с които разполагаше, за да прати запитване, да призове отново и най-слабия шепот на съществуване, който би я накарал да мисли за Нира. Но макар да ровеше упорито в ума си, не можеше да долови и най-слаба нишка към зелената жрица.

И сега, докато течеше поредното упражнение, Осира’х позволи на разтревожените си мисли да се реят като снежинки между човешките пленници, да ги докосват, да черпят от опита им. Въпреки че умовете им бяха съвсем различни от илдирийските, тези хора не бяха и на йота толкова чужди, колкото щяха да бъдат хидрогите.

Когато упражнението приключи, духовният инструктор се изправи и кимна:

— През целия ви живот сме ви учили на умения и чувство за дълг. Дойде часът да спасите Илдирийската империя.

Децата закимаха. Осира’х, която дълги години бе вярвала в тези неща, сега се чувстваше разпъната в няколко различни посоки. Въпреки ужасната истина не беше в състояние да отхвърли задълженията си. Колкото и да бе лукав инструкторът, тя беше убедена, че не преувеличава заплахата от хидрогите — поне тази част от обучението й отговаряше на действителността, — и предполагаше, че съвсем скоро ще бъде принудена да се гмурне в дълбините на някоя гъмжаща от хидроги газова планета, за да се срещне с тях. Даваше си ясна сметка какво е заложено на карта: съдбата на цяла една раса сега бе в нейни ръце. Но понякога се двоумеше дали лъжливите и зловредни илдирийци заслужават да бъдат спасени…

В разкритията си майка й бе изказала увереност, че самият Джора’х е по природа чистосърдечен и добър и че истинският зъл гений е не друг, а губернаторът на Добро. Но ако Джора’х бе така невинен, както смяташе майка й, защо не бе направил нищо, за да преустанови дейността на разплодителните лагери? От поколения илдирийците държаха човешки пленници и ги използваха за гнусните си цели. Джора’х бе маг-императорът на илдирийската империя. Ако не друг, той със сигурност би могъл да направи онова, което смята за правилно… ала нито веднъж досега не се бе намесил.

Осира’х реши, че не може да се доверява на никого.

Преди инструкторът да приключи с вдъхновяващата си реч, в стаята влезе губернатор Удру’х. Плъзна видимо тревожен поглед по лицата на петимата братя и сестри на Осира’х, после се втренчи в нея. В очите му блещукаше нещо… може би сълзи, а може би фанатична, изпълнена с надежда гордост. От нея.

— Току-що получих съобщение от Призматичния палат — каза той. — Хидрогите са разрушили нашата миньорска колония Хрел-оро и Слънчевият флот не е могъл да ги спре. — Осира’х долавяше възбудата му. От него, като от разгарящ се огън, бликаха необуздани чувства.

Тя не отговори. Удру’х бе толкова внимателен с нея, винаги готов да й помогне. Бе го обичала и уважавала… но сега сякаш го виждаше през два чифта очи. С една част от ума си мислеше за това как я бе взел под закрилата си, бе я настанил в централния комплекс на разплодителния лагер, откъдето се виждаха като на длан всички бараки. И въпреки че Удру’х не бе от онези, които лесно сипят похвали и комплименти, тя знаеше, че е специална за него.

Но не биваше да забравя скритата страна на губернатора — хладната и пресметлива бруталност, която бе изпитала майка й. Той бе подложил Нира на пълна изолация, беше я лишил от досег със слънчевата светлина, без да го е грижа за пораженията, които ще нанесе на ума й това, стига тялото й да може да изпълнява оплодителните си функции. Беше я изнасилил на едно от леглата в бараката. И нито веднъж не я бе погледнал с гняв или отвращение — а само с хладно, практично безпристрастие.

В по-дълбоки и много по-приятни спомени тя бе узнала как Джора’х — нейният баща — бе обичал майка й и се бе грижил за нея. Но за Удру’х Нира неизменно бе оставала вместилище и инкубатор за неговото семе, инструмент, с който да свърши неприятна, но необходима работа.

Когато тези спомени се пробуждаха в ума й, тя не можеше да го погледне.

Удру’х продължаваше да обяснява:

— Вече няколко години кликиските роботи не успяват да държат хидрогите настрана от илдирийските светове. Ето, че сега вече се отказаха окончателно от това свое задължение. — Той постави бащинска ръка на рамото й и тя се помъчи да не трепне. — Осира’х, в този момент ти си ни нужна повече от всякога. Хидрогите както винаги отказват да общуват с нас. Не отговарят на отправените от нас молби. Нужна си ни, за да се свържем с тях и да ги убедим да разговарят с мага-император, преди да са ни унищожили.

Тя кимна замислено и каза:

— Това е целта, за която съм била родена.

Но губернаторът Удру’х носеше още по-странни новини.

— Макар да изглежда невероятно, моят брат Руса’х е вдигнал на Хирилка бунт. Много илдирийци се оплакват от странното поведение на мага-император и от това, че непрестанно нарушава установените традиции, но изглежда, че нещата са отишли още по-далеч. Престолонаследникът Тор’х се е присъединил към Руса’х и двамата са убили бъдещия губернатор на Хирилка.

Осира’х вече бе доловила растящата неразгадаема буря в духовната мрежа на тизма, подобно на телепатична черна дупка, всмукваща илдирийската душа. Безредието се пораждаше някъде в околностите на Хоризонтния куп… Хирилка. Сега вече всичко си идваше на мястото. Заради действията на Руса’х, част от взаимосвързаното илдирийско съзнание се бе превърнала в неотзивчив некротичен тумор.

Душевният инструктор не беше в състояние да овладее изненадата си.

— Илдирийци да убиват илдирийци!

Удру’х не сваляше поглед от специалната си ученичка.

— Магът-император лиши Тор’х от поста му, а адар Зан’нх се е отправил натам начело на манипула бойни лайнери. — Той направи опит да се овладее. — Илдирийската империя има много и неочаквани врагове. Трябва да използваме всяко оръжие, с което разполагаме. Ето защо, Осира’х, магът-император ми нареди да те откарам на Миджистра колкото се може по-скоро.

Осира’х пристъпи встрани от останалите деца, в очакване да бъде отведена. Открай време знаеше, че този момент ще настъпи. Удру’х я погледна, изпълнен с гордост.

— Обещах на Джора’х, че няма да го разочароваш — а сега ти не разочароваш мен.

Хвана мъничката й ръка и я изведе от бараката. На вратата тя за миг се обърна и хвърли прощален поглед на братя и сестрите си. Удру’х, за разлика от нея, въобще не ги погледна.