Разпръснати слънца

127.Патрик Фицпатрик III

Товарният кораб се скачи с мантата на баба му и Патрик Фицпатрик бе посрещнат като истински герой. От месеци в Ханзата го смятаха за мъртъв, както и всички негови спътници.

Той разбута тълпата и разпери ръце.

— Трябва да се видя веднага с баба — преди нещата да са се влошили.

На мостика на мантата старият капитан и Морийн Фицпатрик спореха с изнервения Дел Келъм — лицето му заемаше целия екран.

— Благодаря, но не — рече Келъм. — Вече не ни трябва проклетата ви помощ. Всичко е разрушено! Седяхте с ръце пъхнати няма да казвам къде, докато моите хора се сражаваха с бойните компита. Успяхме да изтребим по-голямата част от тези побъркани машини, а сега идвате и искате да получите победата наготово? Шиз, не мога да повярвам на подобно нахалство.

Морийн стоеше неподвижно, лицето й бе като от камък. Фицпатрик от малък не се учудваше, че си е спечелила прякора Мадам Брадвата.

— Изглежда, силно подценявате положението си, господин Келъм. Не сме дошли тук за спасителна операция. Вие и сънародниците ви сте обявени извън закона и базата ви ще бъде конфискувана незабавно.

— По дяволите! Конфискувана?! Вие сте направо разбойници! — Той втренчи поглед от екрана, забелязал появата на Патрик на мостика. — Мътните го взели, виждам, че един от пленниците вече е при вас. Ще бъдете ли поне така добри да ни върнете кораба, който отмъкна?

Очите на Морийн засияха от радост.

— Патрик! — Младият мъж никога не бе виждал такава искрена радост на лицето на старицата. Оставаше само да се запита къде ли е била през всичките години преди пленяването му. Тя се извърна и заповяда на капитана на мантата: — Продължете преговорите с този. — След това разпери ръце и прегърна внука си. Всички близки и роднини се скупчиха около тях, жадуваха да получат информация.

— Стига глезотии, бабо! — твърдо заяви Питър. — Трябва да говоря с теб. Незабавно.

— Да, Патрик. Имаме да си кажем толкова неща. Аз…

— Веднага, казах. Насаме. — Той махна към каютата на капитана и я поведе натам. — Трябва да ти съобщя важна информация от стратегически характер, преди нещата да са излезли от контрол.

Морийн го гледаше изненадано, но като делова жена си даваше сметка, че за поведението му навярно има причина. Патрик може би знаеше нещо важно за скитническите кланове.

Влязоха в каютата и седнаха от двете страни на масата. Патрик се чувстваше малко странно в скитническите си дрехи. Сложи ръце на масата и се приготви за труден разговор с баба си.

— Първо, искам да ти е пределно ясно още отсега, че ще пуснеш всички скитници. Всички.

Тя го погледна така, сякаш си е изгубил ума.

— Не ставай смешен. Сега са ни паднали.

— Никой не ти е „паднал“, бабо. При тях има трийсет живи и здрави пленници и аз им обещах да направя всичко възможно, за да ги спася.

— Чудесно, Патрик. Вече уговорихме условията за капитулация на скитниците.

— И как смяташ да ги принудиш? Имаш ли представа колко много скитнически бази, селища и аванпостове са разхвърляни сред пръстените? Ще си доста неприятно изненадана, ако ти се наложи да се изправиш срещу всички. Те ще разделят пленниците и ще ги скрият сред пръстените. Като игли в купа сено.

— Ще ги преследваме до последния човек. Снабдени сме с всякакви сензори.

Той поклати глава.

— Те имат хиляди малки депа, складове, подземия сред всичките тези скали наоколо. Ще ти трябват години.

Морийн го гледаше с поглед, остър като бръснач.

— Какво са направили с теб, Патрик? Вероятно са те измъчвали, промили са ти мозъка. Този Келъм забъркан ли е в това?

Фицпатрик едва не се разсмя.

— О, повярвай ми, скитниците нямат никаква представа какво ти говоря сега. Просто се опитвам да намеря подходящо решение.

— Млади човече, ти отново си в редовете на Земните въоръжени сили. Имаш офицерски чин и предстои да бъдеш обявен за герой. Ако изиграем всичко както трябва, ще станеш любимец на всички. Аз пък ще използвам връзките си, за да те дръпна нагоре.

— Ах, да, милите ми Земни въоръжени сили. — Той се засмя презрително. — Не забравяй, че точно те избягаха позорно при Оскивъл. Генерал Ланиан изтегли силите си и ни заряза тук в спасителните капсули да изпращаме сигнали за помощ, на които той не обръщаше внимание. Земните въоръжени сили изоставиха собствените си хора… и сега искаш да съм им благодарен? Ако не бяха скитниците, всички щяхме да загинем — повярвай ми. А това, поне за мен, значи много.

Морийн вече не можеше да сдържа гнева си.

— Но те дойдоха тук като лешояди, боклукчии. Тършуват из труповете в нашите кораби, опитват се да припечелят нещо от загубата ни.

Той блъсна с юмрук по масата.

— Тези корабостроителници съществуват от десетки години, много преди битката за Оскивъл. Скитниците просто се скриха при появата на земните кораби. А ние бяхме прекалено заети с хидрогите, за да ги забележим.

Двамата се гледаха втренчено, с немигащи очи. Тъкмо Морийн го бе учила да преговаря и сега той доказваше, че е бил старателен ученик. Нямаше да излязат от каютата, преди да са постигнали споразумение.

— Видях на мантата голяма група роднини на войниците. Искаш ли да излезеш и да им съобщиш, че си играеш игрички с живота на синовете и дъщерите им? Че предпочиташ да изоставиш питомното под носа си и да гониш дивото между пръстените? — Той се наведе напред. — Виж, мога да говоря с Дел Келъм и да уредя доставянето на пленниците на безопасно място, където ще ги приберем. Но скитниците трябва да бъдат оставени на мира. Да си съберат багажа и да изчезнат — сигурно никога вече няма да ги видим.

— Това е проблемът, Патрик — възрази тя. — Не си във връзка с текущите събития. Председателят на Ханзата обяви всички скитници за престъпници. Войни групи на Земните въоръжени сили нападнаха и превзеха техните бази, включително столицата им.

— И защо го правят? — попита Фицпатрик, макар вече да знаеше отговора от Зет.

— Защото скитниците нарушиха търговските спогодби с Ханзата и отказаха да доставят важни военни запаси.

— Бабо, това е тъпа пропаганда. Скитниците са търговци и бизнесмени. Попитай се защо ще прекъсват търговията с най-големите си купувачи.

— Разправят някаква измислица за земни кораби, които нападали и унищожавали техните, но…

— Това е истина — прекъсна я той. — Зная го със сигурност. — Преглътна, не искаше дай признае, нито на никого, че той самият е участвал в разрушаването на скитнически търговски кораб. — Бабо, ти си била председател на Ханзата. Известно ти е как стават някои неща.

— Въпреки това не можем да отстъпим просто така. Вече нямам същия авторитет в правителството, но знам със сигурност, че председателят Венцеслас няма да се откаже от цялостната си политика заради трийсет пленници, които вече се смятат за загинали. Това не е достатъчно.

— Разбира се, че не е. — Фицпатрик най-сетне извади главния си коз. — Скитниците са открили нещо по-ценно от всички инсталации и бази, които възнамеряваш да конфискуваш. Ще ти кажа как да го намериш. А когато го отнесем на Земята, гарантирам ти, че никой няма да пита защо сме освободили скитниците.

Морийн скръсти ръце на гърдите си.

— Патрик, зная, че не си падаш по преувеличенията, но твърденията ти са най-малкото екстравагантни. Надявам се, че има с какво да ги потвърдиш.

— О, не се безпокой, бабо. — В очите му можеше да прочете, че е поне толкова упорит, колкото и тя. — След битката при Оскивъл скитниците са се натъкнали на изоставен хидрогски кораб. Напълно функциониращ, при това в комплект едва хидрогски трупа. Никой досега не се е добирал до нещо подобно, така че ще имаме възможност да се запознаем както с принципите на техните двигатели, така и с оръжията им. Представи си само какво могат да направят с подобни неща специалистите ни!

Морийн направи безуспешен опит да прикрие изненадата си.

— Това не е нищо ново, Патрик. Ние вече разполагаме с няколко парчета от разрушени бойни кълба на Терок. Но няма да те лъжа — изследвахме ги и се оказаха безполезни.

— Но не и корабът, за който ти говоря, бабо. Това е Розетският камък, гъската, която снася златни яйца — която от двете метафори ти хареса повече.

— И какво ни пречи да претършуваме пръстените и да го открием сами?

— Същият проблем, както и със скитниците. Ще изгубим месеци. А за да го получим, просто трябва да пуснеш скитниците да си вървят. — Той също скръсти ръце на гърдите си. — Това е окончателното ми предложение. Приеми го и приключваме още сега.

— Защо всъщност постъпваш така? — попита тя притихнало.

Той помисли малко, преди да отговори.

— Може би защото предпочитам да съм истински герой, а не измислен.

В сърцето си знаеше, че нито зевесетата, нито скитниците ще го сметнат за герой. Беше им забил нож в гърбовете. В нарушение на стриктната заповед бе разрушил кораба на Камаров, с което бе задействал поредицата събития, довели до влошаването на отношенията между Ханзата и клановете.

Сега обаче вярваше с цялото си сърце и душа, че прави това, което трябва, че е открил най-добрата възможност и за двете страни. Само че се съмняваше, че генерал Ланиан, и още повече Зет Келъм, ще му позволят някога да забрави това, което бе направил. Прошката в случая бе изключена.

Скитниците посрещнаха предложението с подозрение, но нямаха кой знае какъв избор. Повечето от побърканите бойни компита бяха унищожени или изключени, но и повечето съоръжения в корабостроителниците бяха пострадали или разрушени. Дел Келъм заяви, че е изгубил седем души по време на суматохата, но че всички затворници са невредими, ако се изключели някои незначителни рани.

Старата манта на Морийн Фицпатрик и придружаващите я кораби не отправиха нови заплахи срещу клановете. Настана неспокойно примирие, в което работниците от корабостроителницата постепенно се увериха, че този път зевесетата не смятат да ги атакуват — или поне не веднага.

След като смъкна скитническите дрехи и облече униформа, Фицпатрик се изправи на мостика до баба си.

Под тях, сред разкъсаните пръстени, скитнически съдове товареха багаж и се пръскаха в различни посоки, като подплашени мишки. Фицпатрик не бе казал на баба си за кометните минни съоръжения в другия край на системата. Веднага след отпътуването на корабите на ЗВС тук щяха да се появят по-големи и по-мощни съдове, които да откарат скитниците — и Зет също — в някоя друга система.

А тя вероятно никога вече нямаше да му проговори.

Трийсетимата затворници бяха преместени на тайно място, където щяха да изчакат, докато скитниците се убедят, че Морийн Фицпатрик не смята да ги измами. Въпреки че бе разгневена от този факт, Морийн бе принудена да признае, че това е справедлива уговорка.

— Добре, Патрик — стана, както ти искаше — рече тя, загледана към величествените пръстени и гигантската планета. — А сега ни покажи този хидрогски кораб. Дано да си заслужава усилията, които положихме.

— О, заслужава си, бабо.

Огромният крайцер описа полукръг сред пръстените и стигна до сравнително пустото място, където Кото Окая бе оставил чуждоземния кораб. Сферата висеше като мъничка звезда и блещукаше с отразената светлина на газовия гигант.

Морийн изпрати специална група командоси да завладеят изоставения кораб. Фицпатрик забеляза триумфалното й изражение и каза:

— Видя ли? Осигурихме си страшно много овации, когато се върнем на Земята.

Дел Келъм изпрати координатите на скривалището, където бяха оставили затворниците. След като преместиха диамантената сфера в хангара на мантата, капитанът промени курса и се насочи към тях. Семействата се струпаха при шлюза, за да посрещнат роднините си. Вече бяха получили списъка на оцелелите.

Въпреки че Фицпатрик бе доволен от постигнатото, сърцето му продължаваше да се свива. Беше използвал чувствата на Зет, за да постигне замисленото, и си даваше сметка, че младата жена сега е ядосана и дълбоко обидена. Щеше ли да я види някога пак?