Ръката на пророка

11.

Катлийн вдигна поглед от окулярите на микроскопа и зяпна приятеля си. Устните й се раздвижиха, но от гърлото й не се откъснаха думи.

— Сега разбираш ли? — попита Том О’Брайън.

— Не е възможно. Това са…

— Глупости ли?

— Да! — заяви тя. — Точно така — мистериозни глупости.

— Виж резултатите от анализите на Иън. Прочети отчета от лабораторията „Брайтън“. Той е на мнение… И не забравяй, Кат, че Иън е световен авторитет в областта на палеографията. Той е на мнение, че книгата е автентична. — Професорът посочи кодекса. — Хайде, чети нататък.

Катлийн отново се наведе над окулярите и прочете още един откъс. След като набързо провери някои думи в келтския си речник, преведе наум хиберно-латинския текст.

— Мили боже! — възкликна археоложката. — Той споменава за Черната смърт.

— Бубонната чума поразила Европа към хиляда триста четирийсет и седма година — каза О’Брайън. — Броихан е улучил десетката.

Катлийн прелисти още няколко страници, спусна показалката и избра наслуки друг откъс.

Тя дълбоко си пое дъх и понечи да се изправи, но краката й трепереха и не я държаха.

— Божичко, Томи! Колко напред в бъдещето стигат тези предсказания?

— Честно казано… не съм… не съм сигурен. — Той вдигна очи и срещна погледа й. — Ти винаги си била куражлия. Просто отвори в края на книгата и виж докъде продължава пътешествието на Броихан във времето.

Леко задъхана, археоложката обърна в края на дебелия том, погледна през окулярите и прочете:

Катлийн отмести рамото на микроскопа и няколко секунди остана неподвижна, за да събере мислите си. Все още прекалено потресена, за да пресметне наум, тя взе един калкулатор и въведе цифрите.

— Господи… — Двамата учени се спогледаха. — Едно от последните предсказания се отнася за две хиляди сто четирийсет и четвърта година!

Том закрачи назад-напред из залата. Известно време Катлийн го наблюдава, после се обърна към прозореца и отправи очи към сиво-кафявите скали на остров Мъл оттатък бурния залив.

— Чудя се какъв е бил всъщност този монах, Броихан? — тихо каза тя. — Така де, ако всичко това е истина, чудя се…

О’Брайън престана да се разхожда и рязко се завъртя към нея.

— Ако е истина ли?!

— Стига, Томи, това трябва да е някаква хитра измама. — Археоложката се опита да се усмихне. — Нали разбираш, нещо като палеографски Пилтдаунски човек11?

— Говори каквото щеш. Кат, обаче резултатите от анализите на Иън са категорични. Както и геологическите изследвания на Ема.

— Значи просто да повярваме, че този монах е най-великият гадател, така ли? Някаква Касандра в расо?!

Том отиде при прозореца, открехна го и седна на перваза.

— Палеографски Пилтдаунски човек, казваш? Касандра в расо? — Бръкна в джоба на ризата си, извади цигара, запали я и издуха дима през прозореца.

Катлийн се намръщи.

— Знаеш, че не бива да пушиш тук. Може да се получи контаминация…

— Нали отворих прозореца! А и в момента хич не ми пука за контаминациите. Имам нужда от цигара. Не се заяждай с мене, много те моля!

Тя сподави усмивката си. Колегата й имаше навика да се самонавива и това винаги я разсмиваше.

— Обичайният ти досаден скептицизъм, Кат, този път е напълно понятен. И на мене ми е трудно да повярвам. — О’Брайън отново дръпна от цигарата и продължи: — Тъй де, как е възможно този монах от девети век просто да вижда бъдещето? Всичко се обръща надолу с главата, като се замислиш. Обаче ако наистина смяташ това нещо тука за измама, ти си криеш главата в пясъка.

Пое дълбоко цигарения дим и го издиша към тавана.

— След като Иън занесе пробите в Лондон, ние с Майкълсън прочетохме и други откъси. Броихан не е сбъркал нито веднъж. Всяко негово предсказание е абсолютно вярно.

— От думите ти излиза, че въпросът е решен и този кодекс е автентичен.

— Прочети отчета на Ема, по дяволите! И заключенията на Иън. Автентичен е! И това не са ти дрънканици като ония на Нострадамус, който се с подсигурявал с шантави метафори, дето всеки може да тълкува както му дойде! — Професорът заразмахва цигарата. — Дяволите да го вземат, този майстор на измамата никога не е обвързал така наречените си пророчества с твърда дата. Броихан, от друга страна, всеки път посочва точната година и предсказанията му са максимално ясни, като имаш предвид, че са пречупени през призмата на човек от девети век. Завладяването на Ерусалим от кръстоносците, откриването на Америка от Колумб, възкачването на кралица Кристина на шведския трон през хиляда шестстотин трийсет и втора.

Катлийн поклати глава.

— Пълна лудост. Искам да кажа…

— Господи, та той е предсказал даже откриването на метода на крайните разлики в диференциалното смятане от някой си Тейлър през хиляда седемстотин и петнайсета. За да проверя, се наложи да се обадя на Фред Уолтърс в математическия факултет на Харвард. Броихан се оказа прав, естествено. Абсолютно винаги е прав.

Тя се приближи до него и постави ръце върху коленете му.

— Томи, това противоречи на всичко, което знаем за нашия свят. Направо обръща науката с краката нагоре.

— Всичко, което знаеш ти. — О’Брайън размаха показалец. — Не позволявай интелектуалното ти високомерие да влияе на мисленето ти.

— Чакай малко!

— Не искам да кажа, че ти си високомерна, Кат. — Той стисна ръката й. — Просто нашето образование обикновено затваря ума ни за неща, които науката не може да обясни. От Бейкън и Декарт насам разчитаме на емпиричното наблюдение като основа на научната методика. Образоваността ни директно отхвърля необяснимото. Всички учени във всички университети по света стъпват върху онова, което смятат за вярно, защото са го научили чрез учение и изследвания. Ако възникнат въпроси, оспорващи тези безценни истини, въпросите се обявяват за безсмислени, а хората, които са ги задали — за луди.

Професорът хвърли фаса си през прозореца и го затвори.

— Не ни се позволява да мислим за други, да ги наречем неподлежащи на измерване възможности, затова лепим на нещата като този кодекс етикети от рода на измами, суеверия, съвпадения и така нататък. — Той скръсти ръце. — Никой учен не смее да възрази срещу тези изключително ефикасни конски капаци. Не и ако държи на професионалното си положение.

В този момент на вратата се почука и в залата влезе Ема Милър.

— Здрасти, Кат. Добре дошла. Чух, че си долетяла с…

— Кат преведе няколко откъса, Ема — прекъсна я Том. — Тя знае.

Усмивката на геоложката се стопи.

— Изумително, нали?

— Прекалено изумително — отвърна Катлийн. — Ти как смяташ, Ема? Това е измама. Нали?

— Не, не смятам така. — Червенокосата хубавица се позагърна във велурения си блейзър, сякаш изведнъж й беше станало студено. — Знам, шантаво е, обаче според мен… Не, сигурна съм, че книгата е автентична.

Катлийн погледна първо нея, после отново Том.

— И двамата явно говорите сериозно. Така де…

— Разкажи й, Ема. — О’Брайън скочи от перваза. — Опиши й заключенията си.

— Всичко е описано в доклада ми. — Ема посочи папката на масата. — Но накратко, пещерата, в която открихме кодекса, беше запълнена със седимент. Аз анализирах плътността на ненарушените подзолисти почви и стигнах до извода, че пълнителят определено е от антропогенен произход. Върху отвора на затрупаната пещера имаше много по-дебел пласт, който се оказа свлачищна маса.

Катлийн сви рамене.

— И какво от това?

— Проучих я и направих поленов анализ — отвърна геоложката. — Резултатите са представени като хистограма.

Ема свали очилата си с телени рамки и ги избърса с долния край на синкаво зеления си пуловер.

— Установих наличие на сезонна растителност в продължение на около петстотин години. — Тя впери смарагдово зелените си очи в научната ръководителка на разкопките. — И освен това, Кат, свлачищният пласт е под „Сейнт Годрик“. Параклисът е построен върху свлачището.

— Какво?!

— Точно така, скъпа — обади се професорът. — От църковните кондики ни е известно, че „Сейнт Годрик“ е осветен през хиляда триста и петнайсета. — Той се наведе напред. — Извади петстотин от хиляда триста и петнайсет и оттам си на една крачка от осемстотин и шеста.

— Аз наистина съм убедена в категоричността на резултатите, Катлийн — заяви Ема. — Кодексът трябва да е написан преди хилядната година. При това само въз основа на геологическите данни.

Последва дълго мълчание.

— Добре, открихте ли нещо друго? — попита Катлийн накрая.

О’Брайън отиде при старото дървено бюро в ъгъла и взе от него една кафява папка.

— Това е докладът на Иън с всички потвърждаващи факти. Освен за радиовъглеродното датиране в лабораторията „Брайтън“ той се е обърнал към специалисти от Лондонския университет и Кеймбридж, които са работили денонощно. Казвам ти, свършил е страхотна работа. Успял е да привлече даже доктор Люсиен Гъслър от Британския музей.

— Експертът по кодексите ли?

— Най-добрият на света. Гъслър подробно анализира изработката на книгата. Да, не я е проучил лично, обаче Майкълсън й направи най-малко сто снимки, с и без микроскопа. Иън ги е занесъл на Гъслър, наред с всички други данни.

— Въз основа на фотографиите и резултатите от тестовете Гъслър категорично смята, че кодексът е автентичен. Той знае хиберно-латински и достатъчно се е запознал със снимките, за да разбере фантастичния характер на този паметник, но въпреки това дава такова заключение. Както и Иън. — Том посочи геоложката и се усмихна. — И нашата прелестна Ема. Всички стигат до еднакво заключение: автентичен е.

Потупа друга книга, която лежеше на масата.

— Това е кодекс с евангелия. В лошо състояние е. Повреден е от дим, сигурно при викингското нашествие през осемстотин и шеста. Тези неща… — Професорът махна с ръка към частично стопен реликварий от сребро и злато, мастилница от слонова кост, къс пемза, кръст от бронз и злато, керамичен съд и ножче с дръжка от еленов рог. — Всички те са запазени, защото ги открихме в същата пещера, само че не в нишата, където беше книгата. Тези артефакти бяха грижливо положени около скелета, който намерихме — тленните останки на Броихан, предполагам.

— Какво?! — ахна Катлийн. — Скелет ли?

Том се усмихна многозначително.

— Да. Аз всъщност не съм ти разказал подробностите за самия археологически обект, нали така? Ти участва в разкопките около „Сейнт Годрик“, но ние открихме входа на пещерата под параклиса по време на твоето отсъствие. Стана по чиста случайност…

— А скелетът? — Тя скръсти ръце и тропна с крак. — Скелетът?!

О’Брайън погледна Ема и извъртя очи.

— Шефката никога не е била от търпеливите.

— Доктор О’Брайън — намръщи се Катлийн. — Ако обичате.

Том се ухили.

— Това ще ти хареса, Кат: главата му е била отрязана, но черепът и скелетът бяха грижливо положени в анатомичен ред.

Тя въздъхна и поклати глава.

— Чувствам се като героиня от детективска история.

— Някакво предположение какво може да се е случило? — попита Ема.

— Възможно е Броихан да е обезглавен от викингите — отвърна Катлийн. — Те са опустошили манастира през осемстотин и шеста и са изклали над шейсет монаси. Това е известен факт. Преди няколко години археологическа експедиция от Единбургския университет откри масов гроб на няма и триста метра оттук, близо до Залива на мъчениците.

— Сигурно някой е оцелял — прибави Том. — И после е заровил кодекса на Броихан и останалите артефакти, и е погребал нашия стар приятел.

Катлийн вдигна мастилницата и я разгледа. После отново се обърна към О’Брайън.

— Трябва да вляза в тази ваша пещера. Искам да видя останките на Броихан на място. Ако скелетът е негов, разбира се.

— При този проливен дъжд, Катлийн, не съм сигурна, че пещерата е стабилна — предупреди я Ема.

— Няма да копая, а и няма да се бавя вътре.

Том се подсмихна.

— Повярвай ми, Ема, когато тази жена реши нещо, по-добре да не й се изпречваш на пътя.