Ръката на пророка

29.

Катлийн спря да си поеме дъх. Беше извървяла по-малко от половин километър, но по стръмен склон. Дрехите й бяха мокри, трепереше от студ. Погледна нагоре към високия връх Бен а Хрейг. Издигащите се към сивата облачна покривка тъмни скали му придаваха вид на гигантска непристъпна крепост.

Решението й да тръгне на север-североизток от пътя й се струваше идиотско. Грулайн беше единственото населено място в тази посока. Мъжете с хеликоптера щяха да завардят подходите към селото, а онези зад нея щяха да й отрежат пътя за отстъпление.

Въпреки че имаше благоразумието най-после да се отклони от калната пътека, преследвачите пак можеха да открият дирите й. На пръв поглед проливният дъжд заличаваше стъпките й, ала когато внимателно огледа ниските бодливи храсти, видя бледи, но отчетливи отпечатъци от подметките си. Опитният следотърсач със сигурност щеше да ги забележи.

Отново насочи вниманието си към високия връх. Определено нямаше да очакват да тръгне натам. Кой нормален човек щеше да опита да изкатери такава височина в това отвратително време?

Хрумна й да се върне и да рискува с онези, които очевидно я търсеха. Шибана от дъжда и ледения вятър, тя се замисли над тази идея.

Можеше да се окаже, че всъщност няма проблем, че са спасителен отряд или нещо подобно. Катлийн поклати глава. Нима спасителите носеха автомати? А и хеликоптерът не носеше отличителната британска военна маркировка с форма на мишена, което й подсказваше, че не са и от военновъздушните сили.

Пак погледна зловещата цитадела на Бен а Хрейг и потръпна. В тъмното лице на скалата зееха дълбоки бразди, резултат от хилядолетна ерозия. Изкачването на върха щеше да е приятно предизвикателство в някой слънчев ден с група приятели, но сега…

Вдигна очи към черните буреносни облаци, които се кълбяха към нея, после се обърна в посоката, от която идваха преследвачите. Бен а Хрейг представляваше известна величина, за разлика от онези мъже. Колкото и заплашително да изглеждаше върхът, тя имаше повече доверие в безпристрастните бездушни скали, отколкото в хората.

Погледна си часовника. 08:30. Трябваше да чака до четири следобед, когато щеше да започне да се стъмва. Водата нямаше да представлява проблем. Ардменах изобилстваше на ручеи и поточета. А беше прекалено уплашена и изтощена, за да изпитва глад.

Познаваше Мъл достатъчно, за да е наясно, че ако продължи на изток през Бен а Хрейг, накрая ще стигне до Лох Ба. В северния край на дългото тясно езеро се намираше хижата Бен Мор. Оттам можеше да се обади по телефона на Джейми.

Пое си дъх и енергично тръгна на изток към мрачния връх. Откри в себе си източник на сила, за която изобщо не подозираше. Може би се дължеше на…

Спря и се заслуша. Тъкмо реши, че й се е счуло, когато вой на двигател разкъса плисъка на дъжда. Заради ехото от околните хълмове не успя да определи откъде идва.

Трескаво се заозърта къде да се скрие, ала голият склон не предлагаше такава възможност. Тя залегна по корем и се прилепи към земята с надеждата, че ще се слее с ниските храсти. Носеше тъмни дрехи… които обаче изпъкваха на сребристо сивия фон на растителността…

Ревът бързо се усилваше и стана почти оглушителен, но Катлийн тъкмо запуши уши, когато от дола под нея се появи самолет. Издигна се, едва не се блъсна в билото на един недалечен хълм, после наклони криле и зави право към нея.

Хидропланът! О, този прекрасен хидроплан!

Катлийн се изправи и размаха ръце.

— Джейми! — извика с всички сили. — Джейми!

И тогава крилата на хидроплана се поклатиха, а опашката му се залюля странично.

Беше я видял!

Той зави и описа около нея толкова нисък кръг, че краищата на крилете му сякаш щяха да се забият в склона. После се върна, завивайки толкова рязко, че все едно се въртеше около въображаем пилон. Този път прелетя точно над нея и Катлийн видя лицето му. После хидропланът започна да се отдалечава.

Джейми?

Точно преди да изчезне зад пелената от дъжд, той направи поредния невероятен завой и в същото време се спусна на изток.

Когато се приближи, хидропланът полетя с нос надолу и в последния момент се плъзна хоризонтално над земята, брулейки ниската растителност.

Катлийн поклати глава и се усмихна. Самолет ли управляваше този човек, или нещо друго?

Воят на двигателите се промени и носът на хидроплана се насочи напред. Задкрилките се спуснаха и той бавно се понесе към нея, сякаш само на сантиметри над скалистите склонове на Бен а Хрейг.

Нима се готвеше да кацне? Щеше да се разбие!

Камерън отново разклати криле и прелитайки над Катлийн, хвърли нещо тъмно, което падна на около двайсет и пет метра източно от нея. Той продължи на изток и за последен път разлюля опашка, преди да потъне в дъждовните облаци.

Археоложката се втурна натам, вдигна въздушната пратка и отново се усмихна. Пластмасова манерка, увита в карирания шал, който му беше дала. За манерката с изолирбанд бе залепено навито на руло списание, в което тя откри компас, шоколад, кутия ядки, пластмасово шишенце аспирин и следната бележка:

Дъждът разми мастилото и то започна да се стича на сини ручейчета по листа, докато Катлийн мигаше, за да прогони бликналите от очите й сълзи.

— Ясно, Шести — разнесе се гласът на Васкес по радиостанцията. — Жената се мисли за много умна, ама не може да се мери с индианец като мене.

Деджагър натисна бутона и се опита да надвика воя на вятъра.

— Докладвайте позицията си. Втора група.

— Координати петдесет-три-три, трийсет-шест-дванайсет. Намираме се в началото на ждрелото на река Скарсдейл.

— Накъде се насочва тя?

— Беше се скрила в ждрелото. Трябва да е видяла хеликоптера. Излезе преди водопада и сега се движи под трийсет и пет градуса на север-североизток от нашата позиция.

Деджагър намери мястото на картата и се намръщи.

— През Бен а Хрейг? Сигурен ли си?

— Определено зави на изток. Има още един проблем, полковник. В същата посока прелетя и един хидроплан.

Родезиецът избърса дъждовните капки от очите си. Хидроплан ли? Всичко започваше да си идва на мястото.

От радиостанцията отново се разнесе гласът на Васкес.

— Чуваш ли ме, Шести? Край.

— Чувам те, Втора група. Следвай обекта. Подкарай я към нас. Разчитам на тебе, индианецо. С Мак тръгваме към… — Той пак погледна картата. — Координати петдесет-четири-две, трийсет-седем-дванайсет.

— Ясно. Край на връзката.

Деджагър превключи канала.

— Мак?

— Да?

— Ще се срещнем оттатък моста — надвика виещия вятър полковникът. — Край.

Тренкавел беше наблюдавал всичко. Какво изпълнение! Този пилот си го биваше. Не видя точно какво хвърля на жената, но предполагаше, че е маршрут, може би и храна. Е, значи тя щеше да изкачи върха в такова време. Изумително.

Той бръкна в раницата си, извади манерка, отпи голяма глътка вода, после сдъвка едно протеиново блокче и пи пак.

Огледа се и видя, че центърът на бурята се измества навътре над Ардменах като масивна черна стена. Трябваше да побърза и да настигне жената преди чудовищния ураган.

Катлийн стигна до поредния скален перваз високо на склона на Бен а Хрейг и преди да се изкатери на него, спря да си почине. Далече долу виждаше сърцето на бурята, вършеещо в Лох на Кийл. Ураганът вдигаше огромни вълни, които се разбиваха в брега и вдигаха фонтани от синьо-зелени пръски.

Температурата бързо падаше, скоростта на вятъра се повишаваше. Навярно духаше с близо сто километра в час, а на моменти достигаше сто и трийсет. Трябваше да намери убежище. Ако завалеше град, при този вятър буквално щеше да я убие.

Тя нахлупи баретата над ушите си и продължи изкачването колкото можеше по-бързо.

Още сто и петдесет метра стръмна скала и сипеи и Катлийн най-после стигна до върха на Бен а Хрейг.

Вихърът духаше толкова силно, че трябваше да пълзи на четири крака. Когато се спусна откъм подветрената страна, установи, че макар все още да реве около нея, вятърът изглежда почти тих.

Бурята се приближаваше и се смрачи още повече, все едно се спускаше нощ. Катлийн тъкмо се изправи и продължи надолу, когато я удари първият леден къс. Последва втори и трети. След секунди над Бен а Хрейг и околните върхове заплющя силна градушка. За по-малко от минута късовете достигнаха големина на топчета за игра и ударите им причиняваха силна болка.

Катлийн вдигна пластмасовата кутия с книгата над главата си и наполовина заслиза, наполовина се запързаля по източния склон на върха. Докато заобикаляше една огромна скала, забеляза дълбока около пет метра пещера, в която вече се криеше една овца. Вмъкна се вътре и животното уплашено се сви в дъното.

— Надявам се, че не се натрапвам — каза Катлийн. — Обаче навън не е нито за хора, нито за животни.

Кракът на Тренкавел се подхлъзна по сипея и той размаха ръце, за да запази равновесие. След още няколко крачки стигна до върха на Бен нан Гауар. Намираше се на около петстотин метра от Бен а Хрейг, където трябваше да се е скрила плячката му.

Докосна челото си и когато отпусна ръка, по пръстите му се стичаха розови, размити от дъжда струйки кръв. Явно го беше ударил леден къс, паднал с много висока скорост.

Без да обръща внимание на болката, той свали автомата от рамото си и погледна през оптичния мерник към източния склон на Бен а Хрейг. От тази позиция трябваше да може да види как жената стига до върха и се спуска оттатък. Не я беше забелязал. Не, помисли си Тренкавел, определено се криеше някъде там… Някъде близо до върха.

Насочи оръжието на югозапад, и отново погледна през мерника, като настрои увеличението на десет пъти. Видя ги да се изкачват в разгърната редица по склона на Бен а Хрейг. Мъжът в средата даде знак на другите двама. Следотърсач, несъмнено. И както изглеждаше, опитен. Вървеше точно по нейната диря. Спря само за миг да огледа размитата й от дъжда стъпка.

— Приемам, Втора група — отвърна Деджагър. — Докладвайте местоположението си.

— Координати петдесет-четири-едно, трийсет-седем-едно.

Полковникът потърси мястото на картата.

— Значи почти до върха, така ли?

— Тъй вярно — потвърди Васкес. — Върхът на Бен а Хрейг е шейсетина метра над нас.

— Добре. Деснофланговият поставя куката. Левофланговият — котвата. Васкес, ти ще „вдигнеш“ мърлата. Хайде, давайте, не искам да ви усети и да избяга. И да не й направите нещо, нали?

— Слушам, господин полковник.

— Доставете пратката и нейния сувенир на уреченото място до единайсет и трийсет.

— Слушам, господин полковник. Ще бъде изпълнено.

— Ще се видим там, индианецо. Шести, край на връзката.

Катлийн наблюдаваше ледените късове, сипещи се по скалите пред входа на пещерата. Бяха хипнотизиращи, като мехурчета в чаша шампанско или…

Това вятърът ли беше? След миг пред отвора на пещерата се мярна фигура. По гърба й полазиха тръпки.

Изтекоха няколко секунди и после се разнесе мъжки глас:

— Знаем, че сте вътре, госпожо.

Сърцето й се разтуптя бясно.

— Хайде, излезте. Излезте и ви обещавам, че няма да ви направим нищо лошо.

Говореше с отчетлив латиноамерикански акцент.

— Кои сте вие? — попита тя. — Какво искате?

— Слушайте ме внимателно, професоре. В ръцете си държа автомат. Ако не излезете с книгата, докато сваля предпазителя и заредя, ще изпразня целия пълнител в пещерата. Ще трябва да ви изстъргват с лъжица от стените!

Катлийн сведе поглед към оранжевата кутия. Господи, мразеше я тази книга!

— Добре, излизам!

Когато се приближи до отвора, чу дрезгав смях и секунда по-късно две ръце грубо я дръпнаха навън под сивкавата светлина на бурята.