Ръката на пророка

28.

Над пустошта отекна ритмично ехо и Катлийн напрегна слух, но звукът заглъхна, преди да успее да разбере откъде идва.

Вятърът промени посоката си и тя отново чу тътена, разнесъл се над ниските хълмове. Определено идваше от запад.

Дали полицията не издирваше мъжа със зодиака? Едва ли, особено в такова време. Сякаш за да потвърди мисълта й, поредният порив на вятъра за малко не отнесе баретата й.

Тя се вгледа в посоката, от която беше чула хеликоптера. Бе замесена в смъртта на един, а може би и на двама души, и най-малко й трябваше да я подложат на разпит.

Изкатери се по крайпътния насип и спря до еднолентовото шосе, което минаваше през средата на Мъл. Изкушаваше се да извърви няколкото километра до Грулайн по гладкия път… Обаче…

В далечината се виждаха дърветата на Скарсдейл Уд — огъваха се от ураганния вятър. Пътят през гората определено нямаше да е най-лесният маршрут, но със сигурност щеше да е най-безопасният.

Заизкачва се по поредния стръмен склон, подхлъзна се, падна на едно коляно и пластмасовата кутия с книгата, която висеше на рамото й, я удари по бедрото. Катлийн се надигна и отправи поглед надолу към металносивата пустош и тъмния залив Лох на Кийл.

Кой знае защо, вниманието й се насочи на юг и Катлийн впери очи в тъмната маса от мъгла, буреносни облаци и хълмове. Какво беше това? Приличаше на трептящ сивкав призрак. После вятърът промени посоката си и до ушите й стигна отсеченият грохот на роторите. В следващия миг се появи и самият хеликоптер, бавно описа кръг над едно дере и продължи нататък.

Тя залегна и проследи с поглед зигзагообразния полет на вертолета, който летеше толкова ниско, че храстите се огъваха под изтласквания от витлата му въздух.

Трябваше да побърза. От ниските храсталаци малко по-нагоре по склона стърчеше като островче скала — вкаменена лава от терциерното минало на Мъл. Катлийн се втурна натам и се вмъкна в една пукнатина. Ревът на хеликоптера се приближи и тя силно сви колене към гърдите си, запуши уши заради оглушителния тътен и погледна нагоре. В краткия миг, в който мъглявият силует на машината се извиси над хълма, археоложката зърна фигура на мъж, очертана на фона на отворената врата. Носеше камуфлажни дрехи и на рамото му висеше автомат.

След като вертолетът отмина, тя надникна над ръба на скалата и го видя да изчезва зад пелената от дъжд. Изчака няколко минути, за да се увери, че няма да се върне, измъкна се от скривалището си и с всички сили се затича нагоре по склона.

Скоро пак чу грохот на ротори откъм скалните циркуси в подножието на Бен нан Гауар и след миг светлосивият хеликоптер се появи от долината и се насочи право към нея.

Катлийн погледна към скалите нагоре по склона, после отново към приближаващата се машина. Нямаше да успее. Щяха да стигнат до нея още преди да е преполовила пътя.

За нейна изненада и облекчение вертолетът описа тесен кръг и кацна на един от по-ниските хълмове, точно на козята пътека, която следваше археоложката. Отвътре изскочиха двама мъже и веднага клекнаха. Единият буквално зарови нос в пръстта като ловджийско куче.

Търсеха следи! Нейните следи!

Двамата се върнаха при хеликоптера. Оттам слязоха още двама, а единият от първата двойка се качи. Машината се издигна и се скри зад склоновете на Бен Фада.

След като не я бяха забелязали от вертолета, мъжете явно имаха намерение да я търсят пеш. Щяха да я подгонят като пъдпъдък — право към другарите си, които бяха отлетели на север.

Тренкавел се катереше по склона и оглеждаше следите от копита и тежки обувки. Изведнъж във въздуха отекна тътен на вертолетни ротори. Той намести ремъка на автомата си и се заизкачва по-бързо. Когато стигна до билото, видя хеликоптера да завива на север и да изчезва в мъглата. По сипеите на Койър нан Гауар се движеха трима въоръжени мъже в камуфлажна униформа, много по-надолу от него и достатъчно далече, за да изглеждат като мравки.

Раймон свали автомата от рамото си, погледна през оптичния мерник и настрои увеличението на шест пъти, после проследи поведението на мъжете: енергичната приведена походка, разгръщането им в петдесетина метрова верига, постоянно въртящите им се наляво-надясно глави, подаваните с ръце сигнали. Движенията им бяха плавни и ловки. Определено имаха бойна подготовка.

Разгледа и оръжието им — различни модели автомати. Мъжът в по-далечния край на веригата носеше най-мощното оръжие, снайперска пушка „Драгунов“, ясно различима заради характерния разгънат приклад и ръкохватка.

Тренкавел знаеше, че британските снайперисти използват „Пи Ем Лонг Рейндж“, производство на Акюраси Интернешънъл. Освен това в британската армия бяха на въоръжение хеликоптерите „Уестланд Линкс“, а не СА 365 „Пантер“.

Той извади картата от планшета си и я проучи за няколко секунди, докато проумее тактиката им. Трябваше да мине между „преследвачите“ и „стрелците“ и да измъкне жената от техния капан.

Затича се и в този момент над мрачната пустош проблесна електриковосиня светкавица. Бурята се усилваше.

Въпрос на време. Сега всичко беше въпрос на време.

Той избърса дъждовните капки от очите си и спринтира с всички сили. Нима имаше друг воин, когото от малък да са обучавали за една-единствена задача? Нима имаше друг боец, който цели петнайсет години да се е готвил за една-единствена мисия?

Прие с благодарност огъня в белите си дробове като наказание за напразно прахосания си живот, опита се да преглътне буцата в гърлото си и затича още по-бързо.

Въпреки че хеликоптерът кацна в защитен дол, ураганният вятър продължаваше да го разтърсва. Деджагър навъсено погледна черното небе и отново насочи вниманието си към картата. Намери мястото, където бяха оставили Втора група, после с показалец прокара линия до Грулайн.

Хората обикновено следваха отъпкан път, както буквално, така и изобщо в живота. Човекът, у когото се намираше книгата, трябваше да е тръгнал по една от многото стръмни пътеки, пресичащи острова. Стъпките го потвърждаваха.

Преди няколко години беше работил с Васкес в Колумбия по задача, възложена му от един делови познат на г-н Касиди. Не познаваше по-добър следотърсач от бившия разузнавач от морската пехота, наполовина семинол, наполовина кубинец.

След като проучи стъпките, индианецът заключи, че са оставени от нови туристически обувки преди не повече от час — въз основа на степента на измиване на отпечатъка от дъжда. На базата на големината им, дължината на крачката, малката дълбочина и натиска върху пръстите и петата той смяташе, че обектът е жена. И че тази жена се движи бързо. Полковникът беше убеден, че са по следите на професор Катлийн Филипс. И че книгата или е у нея, или тя знае у кого е.

Деджагър вдигна радиостанцията към устата си и натисна бутона.

— Втора група, тук Шести. Чувате ли ме?

— Втора група. Чуваме те. Шести. Приемам — разнесе се ясният глас на Васкес.

— Насочете се на север-североизток — нареди полковникът. — Разгърнете се в сто и петдесет метрова верига. Ние ще заобиколим от юг-югозапад и ще минем пред пратката. Ще затворим вратата в точка с координати петдесет-четири-осем, трийсет-девет-едно. Точно на север от моста над река Ба. Ясно ли е?

— Тъй вярно.

— И да не повредите пратката.

— Слушам.

— Ще се срещнем там — завърши разговора Деджагър. — Край. — Включи интеркома и се обърна към пилота. — Тръгваме.

Роторите промениха ъгъла си и хеликоптерът се издигна в черното небе. Когато напуснаха укритието на дола, вихрушката ги връхлетя с ужасна сила. Машината се завъртя наляво и полковникът трябваше да се хване за стената, за да запази равновесие.

— По дяволите! — Той отново се свърза с пилота. — Ще издържи ли вертолетът?

Отговорът на пилота се позабави.

— Не… не знам, господин полковник. Бурята е адски силна. Аз…

Мощен повей на вятъра рязко наклони хеликоптера надясно.

— Закарай ни на два километра южно от Грулайн — нареди Деджагър. — Там ще ни свалиш и ще се върнеш в дола, в който бяхме преди малко. Ханвърс ще остане с тебе.

Бившият полицай се наведе напред и се опита да надвика двигателите и вятъра.

— По-добре да участвам в преследването, полковник. Със сигурност ще…

— Искам да останете във вертолета като мой заместник. — Деджагър го потупа по рамото. — Пък и не сте облечен за такова време.

Ханвърс сведе поглед към шлифера и мокасините си и се усмихна смутено.

— Прав сте, полковник. Не съм готов и за улиците на Глазгоу в такава буря.

Хеликоптерът се насочи на север и прелетя над еднолентовото шосе B-8035. След малко Деджагър се наведе напред, потупа пилота и посочи надолу.

Отново се ориентира по картата. Грулайн се намираше само на няколко километра на североизток. Ако жената отиваше натам, което май беше единствената логична възможност, Втора група щеше да я подгони право към него.

Щом кацнаха, полковникът отвори вратата и проливният дъжд зашиба лицето му. Той даде знак на Маккензи, бивш боец от Специалната военновъздушна служба, да го последва и двамата скочиха на земята.

Деджагър спря пред отворената врата и надвика рева на вятъра и двигателите:

— Ще държим връзка по радиостанцията, Ханвърс! Вашата позивна е „Албатрос“!

Лейтенантът вдигна палци и родезиецът затвори вратата.

Хеликоптерът незабавно излетя, насочи се на юг и след няколко секунди сивият му силует изчезна в дъжда.

Деджагър доближи устни до ухото на Маккензи.

— Видимостта бързо намалява, обаче ще я пипнем онази курва. За да стигне до Грулайн, трябва да мине оттук, няма друг път, а тя ще бърза да се спаси от тази гадна буря.

Маккензи кимна, нарами автомата си и се заизкачва по склона към старото гробище, от което се виждаше каменният мост над река Ба.

Полковникът се отдалечи на седемдесет и пет метра югоизточно от него и се изкатери по друго ниско възвишение над пътя. Дъждът се усили и се превърна в градушка. Той погледна на запад. Небето натам изглеждаше още по-черно.

Деджагър се ухили. Бурята още не беше изиграла най-силната си ръка, но когато го стореше, щеше да направи голям шлем.