Ръката на пророка

19.

Тренкавел завъртя ръчката на извънбордовия двигател и зодиакът се изкачи върху гребена на една вълна, плъзна се надолу и се заиздига към хребета на следващата. Той подаде повече мощност, за да балансира лодката, като внимаваше да не попадне под напречна вълна и да не се преобърне.

Когато облаците се разкъсаха и се показа луната, Раймон провери компаса и си погледна часовника. Още двайсет минути — ако имаше късмет.

Въпреки че носеше неопренови ръкавици, чорапи и качулка, лицето го болеше от студа и очите му смъдяха от морската сол. Той размърда устни, за да раздвижи вцепенените си скули, и устата му се напълни с вода. Изплю я в момента, в който лодката се спусна в поредния каньон между ледените вълни.

Опита се да мисли за сестра си Елен. Преди много години… Когато играеха на криеница в боровата горичка…

Зодиакът се издигна на гребена на следващата вълна и Тренкавел зърна блещукащите светлини на Йона на югозапад. Пропъди Елен от мислите си и даде още повече газ.

О’Брайън натисна ентър и по екрана на лаптопа му се занизаха цифрови редове. Той въведе още числа и изчака програмата да изчисли резултата. В опит да определи докъде в бъдещето стигат предсказанията в книгата беше избрал за отправна точка случайна година, 1991-ва. Посочи конкретно пророчество и пресметна броя страници след него, средния брой предсказания на страница и средния брой години между всяко от тях.

Хвърли поглед към ръкописните си бележки по „изходното“ предсказание.

Преценката щеше да е приблизителна, тъй като годините между отделните пророчества варираха. Рядко обаче надхвърляха шест-седем, а обикновено не бяха повече от три-четири. О’Брайън посочи най-краткия възможен период — три.

Въведе няколко варианта на изчисленията си и получи вероятен хронологически диапазон. Книгата на Броихан стигаше до момент в бъдещето, разположен някъде между 2165 и 2230 година.

Затвори лаптопа дори без да го изключи. Знаеше, че щом проумеят мощта на книгата, Великобритания като страна домакин и Съединените щати като спонсор на експедицията ще изключат учените от играта.

Прегледа направените изчисления и бележките си.

Имаше по-лесен начин да определи точно докъде във времето всъщност стига тази книга.

Просто трябваше малко смелост.

Тренкавел намали скоростта и включи фенерчето си. Надясно като перка на акула стърчеше Скалата на Финдли. Знаеше, че се намира край североизточния бряг на Йона, затова влезе в усамотеното заливче Трей ан т-Шуй. По-тихите води му подействаха почти успокоително след бурното открито море.

Когато лъчът на фенерчето му освети ивица лъскав бял пясък, той завъртя ръчката на извънбордовия двигател докрай и изкара зодиака на плажа. Угаси мотора, но остана в лодката.

Заради играта на сенките на облаците продълговатите черни скали, издигащи се като часовои на малкия плаж, сякаш се движеха. В това място, на този свещен остров, наистина имаше нещо и то не му харесваше. Тренкавел извади пистолета си и бавно слезе от зодиака.

— Мосю?

Раймон рязко се извъртя и насочи лъча на фенерчето си между две скали. Оттам излезе дребна жена, заслонила с длан очите си от блясъка.

Тренкавел прибра оръжието, бързо смъкна презраменните ремъци, хвърли кобура си в лодката и попита на френски:

— Мадмоазел Лорне, предполагам?

Тя се усмихна, доколкото можеше заради все още насочената към лицето й ярка светлина.

— Да, мосю… Извинете, но така и не научих вашето име.

Той отпусна фенерчето, приближи се до нея и протегна ръка.

— Раймон Тренкавел.

Тя отново се усмихна и видимо се отпусна.

Снимката й не я представяше реално, помисли си той. В действителност беше хубавица.

— Прощавайте, но забравих малкото ви име — каза Раймон.

Тъмните й проницателни очи не се откъсваха от неговите.

— Мари-Елиз, но всички ме наричат Мари. — Младата жена пристъпи към него. — Може ли да ви казвам Раймон?

— Разбира се, Мари. Нали сме партньори?

— Наистина ли? — Лицето й светна. — Искам да кажа… да… партньори сме.

— Може ли да видя вашите карти и скици?

— Бихте ли ми посветили? — Мари свали раницата от гърба си.

Тренкавел вдигна фенерчето по-високо, докато тя ровеше в раницата си. Момичето имаше стройна и в същото време спортна фигура, идеално подчертавана от прилепналите й дънки.

Мари го погледна, усмихна се и му подаде картите.

Картата на Йона явно беше геодезическа. Тази на селото също изглеждаше професионално изработена.

— Откъде ги взехте?

— От една местна организация, „Приятели на Йона“. Оттам ги дадоха на нашия археологически екип. Току-що ги преснимах.

Раймон отново насочи вниманието си към картата на острова.

— В момента се намираме… — Той намери Трей ан т-Шуй. — Ето тук.

Момичето кимна.

— А тези сгради?

— Селскостопански постройки… ферми. Изоставени са.

Тренкавел плъзна показалец по североизточния край на острова.

— Съвсем сами ли сме тук?

— Пътят до селото е най-малко четирийсет минути бърз ход.

Той кимна и проучи скицата на хотела. Беше направена изключително грижливо и с най-малки подробности.

— Справили сте се страхотно, Мари. И книгата е…

— Ето тук, виждате ли? — посочи тя. — По този остъклен коридор се стига до заседателната зала. Екипът я използва за лаборатория, инвертиране и склад за артефакти. Сейфът е до задната стена.

— Сейф ли?! Вие изобщо не сте ми споменавали за сейф! Как да…

Младата жена се усмихна и докосна устните му с показалец.

— Погледнете в долния десен ъгъл.

Грижливо беше записала комбинацията със синьо мастило и печатни букви: „à gauche 25 — à droite 15 — à gauche 9“13.

Тренкавел нежно прокара пръст по бузата й.

— Извинявайте, Мари. Вие определено сте си заслужили парите. Браво.

Тя сведе очи и прошепна:

— Благодаря, Раймон.

Тренкавел постави длан на рамото й.

— Как успяхте да получите комбинацията?

— Понякога помагам в лабораторията и доктор Майкълсън я държи в едно чекмедже. Щял да я забрави, ако не си я запишел, така казва.

— И този Майкълсън ви има доверие, така ли?

— Предупреди ме да не казвам на никого. Обаче доктор Майкълсън е женкар и особено си пада по мен.

Раймон я погледна в очите.

— Спали ли сте с него?

— Не се наложи даже да си мръдна кутрето. — На лицето й се изписа дяволито изражение.

— Ще удвоя възнаграждението ви, Мари. — Тренкавел прокара пръсти през копринената й черна коса. — Ще станете най-богатата студентка в Парижкия университет.

Момичето плесна с ръце, прегърна го през врата и го целуна по устните. После се отдръпна, без да го изпуска от прегръдката си.

— Благодаря, Раймон. Много ви благодаря. Нямате представа какво означава това. Истинско бъдеще!

Той кимна и се ухили.

— Абсолютно. — Погали я по бузата и нежно я целуна по устните. — Трябва да взема нещо от лодката — прошепна и се откъсна от нея. — Бихте ли поддържали фенерчето ми?

Мари го насочи надолу към ослепително белия пясък и отразената светлина я обгърна като ореол.

Раймон направи няколко крачки към зодиака, после спря и се обърна към нея.

Тя вирна глава и се изкиска.

— Какво има?

— Много сте красива, Мари.

— О… благодаря.

Млечнобялото й лице се изчерви и това му напомни за Елен. Той пропъди тази мисъл, наведе се, извади автоматичния си пистолет и стреля.

Високоскоростният куршум я запрати към една подобна на колона скала. Вятърът отнесе приглушения гърмеж. Тялото й бавно се свлече до седяща поза със свити колене. На светлината на изтърколилото се от ръката й фенерче Тренкавел забеляза полуотворените й устни, сякаш момичето се канеше да каже нещо.