Ръката на пророка

41.

Двамата безмълвно вървяха по хълма. На хвърлей камък вляво от тях склонът пропадаше в черното пространство на двеста и петдесет метрова бездна. Далече долу вълните с рев се разбиваха във високите скали на полуостров Мингинис.

Тренкавел си погледна часовника. Вече трябваше да наближават замъка Бейра. Той хвърли поглед към спътника си, чиято фигура чернееше дори на тъмния нощен фон. Самият силует на Камерън някак си му действаше успокоително. И в този момент като леден вихър го връхлетя мисълта, че досега никога не е зависил от никого… освен от Елен. Потръпна. Едва сега съзнаваше, че единствената топлина, която е получил в живота си, отдавна е мъртва. Отправи поглед към бездната зад скалите. Обзе го мрачно усещане за безсмислието на пропиляния му живот и Тренкавел прокле деня, в който се е родил.

Скоро стигнаха до върха на ниско възвишение и Камерън посочи напред.

— Това там е замъкът Бейра.

На половин километър от тях се издигаше крепостта на могъщия някога клан Маккийтън.

Замъкът имаше квадратен план. Ограждаха го двайсет метрови стени с масивни кръгли кули в четирите ъгъла. Островърхите покриви на централната сграда и другите постройки едва се подаваха над зъберите. Горе-долу колкото Шато Егал дьо Дю, само че далеч не толкова елегантен, помисли си Тренкавел. Неговият замък изглеждаше като част от самия Пик дьо Сен Жан и се извисяваше към небето с изисканите очертания на катедрала. Строителите на тази твърдина не се бяха интересували от естетика. Бяха я издигнали с една-единствена цел.

Извитият като подкова ров, който опасваше стените от три страни, стигаше до скалите и осигуряваше допълнителна защита. Колесните превозни средства, изглежда, можеха да влязат в замъка само по каменния мост над рова. Пътят минаваше между два барбикана и продължаваше през портата, която най-вероятно се затваряше с метална решетка.

Тренкавел поклати глава. Нямаше да е лесно.

На четирите ъглови кули имаше прожектори, които осветяваха крепостта и цялата околност със сребристо сините си лъчи — освен западната стена откъм морето. Онези, които ги бяха монтирали, явно смятаха, че оттам не ги заплашва никаква опасност. Самата западна стена и фермата между нея и ръба на скалата потъваха в мрак.

Двамата мъже седнаха зад един голям камък и след малко Камерън попита:

— Мислиш ли, че около замъка има сензори за движение?

— Да се надяваме, че няма.

Последва нова пауза.

— Може ли да те попитам нещо? — отново наруши тишината пилотът.

— Разбира се.

— Ти каза, че искаш да използваш книгата, която археолозите са открили на Йона, за да унищожиш Католическата църква… Какво толкова е направила Църквата, за бога, че да…

— За бога ли? — Смехът на Тренкавел прозвуча ледено като пронизващ вихър. — Кога тъпият Ватикан е правил нещо в името на Бог? Църквата погуби цялото ми семейство, Камерън! — Неочакваният му гняв изненада и двамата и последвалото мълчание им се стори още по-студено и кухо заради вятъра.

След малко Раймон тихо продължи:

— Имах сестра, близначка. Казваше се Елен… Тя беше единственият човек, който някога е имал значение за мен.

Думите му сякаш идваха от мрака зад скалите.

— Целият ни свят беше нашето родово имение. Преподаваха ни частни учители. Нямахме приятели. Бяхме само двамата… — Той въздъхна. — Само двамата.

— Родителите ви?

— Родителските им грижи се изчерпваха с раждането ни на този забравен от бога свят.

Тренкавел се заслуша за миг във воя на вятъра и рева на прибоя в подножието на скалите.

— Всичко започна с една обикновена братска прегръдка. После, в един дъждовен следобед, четкахме конете си в конюшнята… И тя… тя ме целуна. Целуна ме не като сестра, а като… като…

— Като жена ли?

Лицето на пилота оставаше в сянка, очертано на фона на светлината от далечните прожектори. Живял сам толкова дълго и вярващ единствено в мъртвите, Раймон се зачуди дали е възможно да изпита доверие към някого. И може ли да открие такова доверие в сенките?

— Да, целуна ме като… Като жена.

— Колко годишни бяхте?

— На четиринайсет. Разбираш ли, ние бяхме деца, които отчаяно копнеят за обич. И я открихме един в друг.

— Понякога любовта идва в неочакван момент и по неочакван начин, но винаги е сила, с която трябва да се съобразяваш — след кратко мълчание каза Камерън.

— Да. — Тренкавел кимна. — Сила, която е много по-дълговечна от самия живот. — В гърдите му тегнеше ледена празнота. — Връзката ни продължи… Дори станахме още по-близки. Това ме караше да живея. Един топъл слънчев ден в края на есента отидохме на пикник в крушовата градина. Небето беше толкова синьо и… и… — Той се прокашля. — И тогава ледът, който цял живот беше сковавал сърцата ни, се разтопи. По залез-слънце под една круша се врекохме един на друг завинаги… Дадохме обещание пред себе си и пред Господ.

— Вричането в любов винаги е прекрасно — промълви пилотът.

В мрака Раймон гневно впери очи в мъжа — сянка до себе си.

— Винаги било прекрасно значи, а? Е, Бог явно беше на друго мнение. В Библията е казано, че Бог е ревнив и завистлив, но защо да завижда на любовта на две самотни деца?

Отговори му единствено мразовитият вятър, сякаш дори Господ демонстрираше ледено безразличие с дъха си.

— Угризението, този покорен божи слуга, тласна моята прелестна сестра при селския свещеник — продължи Тренкавел. — И тя му изповядала онова, което смятала за грях. Следващата неделя свещеникът й казал да остане след службата, примамил я в гората… и…

Той скри лицето си в шепи.

— Прибра се вкъщи цялата в кръв, със съдрани дрехи… Само какви извратени и гадни неща беше правил онзи долен перверзник с едно четиринайсетгодишно момиче… По-късно… по-късно я открих в конюшнята. — Насили се да си поеме дъх, иначе щеше да се задуши. — Беше… беше се намушкала с един от… от моите ловджийски ножове.

Раймон избърса сълзите си с ръкав.

— Преди да умре ме помоли да й простя. — Напрегна очи в мрака, ала виждаше само сянката на мъжа, който седеше до него. — Искаше аз да простя… на нея…

— Какво да й простиш? — попита Камерън.

— Че не е вярвала в нашата любов. Възможно ли е на този мрачен свят да съществува такава красота? Тя умираше и молеше мен да й простя.

Тренкавел отново избърса очите си и замълча за миг, за да се овладее.

— Когато научи за самоубийството на Елен от един прислужник, майка ми се хвърли от стената на замъка. Падна от четиристотин метра височина в подножието на Пик дьо Сен Жан. От нея не беше останало почти нищо, което да погребем в ковчега.

— Бог е голям любител на иронията. Трябва много да го е развеселил фактът, че църквата осъди Елен и майка ми и им отказа християнско погребение. — По бузите му се стичаха студени сълзи. — Самоубийството, виждаш ли, било смъртен грях, даже да е предизвикано от свещеник изнасилвач.

— Какво се случи с изверга, който е изнасилил сестра ти?

— Църквата му прости, естествено. Какво значение имат обезчестяването и смъртта на някакво си френско момиче за Ватикана? — Раймон разпери ръце. — Тъй де, в сравнение с безукорната репутация на Светата църква?

Въпросът увисна в мрака.

— Агентите на баща ми научиха, че Ватиканът го пратил в малка енория в Чапакура, Боливия — продължи той след малко. — Открихме го и щяхме да го пипнем, обаче онази вещица богинята на късмета ни обърна гръб. Свещеникът загина в автомобилна катастрофа, преди да го накаже правосъдието на Тренкавел.

— Баща ми го понесе по-тежко от загубата на жена си и дъщеря си. Побърка се и хвърли цяло състояние, за да превърне сина си във воин на отмъщението за злините, извършени от Църквата срещу семейство Тренкавел. И не само през нашия век… — Раймон се засмя, горчиво, — а и през тринайсетото столетие.

— За какво говориш?

— Моите предци били катари, Камерън, и Църквата ги смятала за еретици. Затова папата наредил да ги избият. Баща ми смяташе, че има да урежда две сметки, и превърна сина си в катарски рицар.

— И през всички тези години си чакал шанс да накажеш Католическата църква, така ли? Но тази жестокост е дело на един-единствен злодей…

— В онова ужасно неделно утро Бог ясно показа, че човешките жестокости не го вълнуват. Че слабите няма да бъдат защитени. Че Неговото име може да се използва със зли цели и Неговото творение е напълно свободно да ги преследва. И щом човешките ужаси се радват на такова божествено безразличие, аз също съм свободен, абсолютно свободен да накажа всички виновници за случилото се с моята скъпа Елен.

Известно време помълчаха, после Джейми попита:

— С какво ще навреди на Църквата тази книга?

— Не знаеш ли какво пише в нея?

— Не. — Пилотът се наведе напред. — Обаче знам, че е книга с предсказания.

Тренкавел безмълвно впери очи в него. После се изправи, вдигна голямата намотка на рамото си и мрачно се усмихна.

— Обявявам те за почетен катарски рицар, mon ami. Да вървим да спасим твоята любима и да вземем моята книга. Какво ще кажеш?

Камерън не реагира и Раймон за миг си помисли, че спътникът му се е уплашил.

Накрая Джейми бавно стана.

— Виж, ужасно съжалявам за сестра ти и майка ти. Наистина. И оня боклук, дето е изнасилил Елен, е заслужавал всичко, което двамата с баща си сте му готвили. — Пристъпи към Тренкавел. — Но ти си убил двама души, единият от които беше най-добрият приятел на Катлийн, и…

— Нямах намерение да му причиня нищо лошо. Абсолютно нищо. Той ме нападна.

Камерън вдигна ръка.

— Ти си убиец, Раймон. Затова недей да оставаш с лъжливо впечатление за отношението ми към теб.

Тренкавел се опита да види пилота на светлината на прожекторите, но лицето на Камерън отново беше потънало в сянка. Французинът отстъпи от тъмната фигура и яростно стисна преметнатото на рамото му въже.

— Е, тази нощ ще се убедиш, че и убиецът може да ти бъде полезен — заяви Раймон, обърна се и тръгна към ръба на скалата. — Чака ни работа. Да започваме.

Приготвената от готвача на Касиди обилна храна я ободри за известно време, но оттогава бяха изтекли няколко часа, през които Катлийн не бе вдигнала глава от книгата. През последния час в мозъка и мускулите й се процеждаше тъпа болка от пълно изтощение. Не й помагаше и непрекъснато крачещият пред камината милиардер, който все поглеждаше големия часовник в ъгъла и си мърмореше нещо под нос.

Тя въведе нов хиберно-латински израз в компютъра и го преведе на английски, после се отпусна назад и заразтрива челото си с пръсти.

— Знаете ли, преводът от древен език, който представлява смесица най-малко от два мъртви езика, е…

Касиди гневно се приближи до нея.

— Мислех, че ще е много по-бързо и лесно!

— Бързо и лесно можете да изядете торта. Това, което правя аз, е малко по-сложно.

Той продължи ядосано да се взира в нея още няколко секунди, после се върна пред камината и изсумтя:

— Щом тази задача е толкова трудна, докторе, стига сте си губили времето в разговори, мамка му.

Вече беше на 2081-ва година и макар че дотогава отдавна щеше да е мъртва, изпитваше облекчение, че нейните Съединени щати, „великото западно кралство отвъд океана на залязващото слънце“, все още ще са най-великата държава на света. Борбата на САЩ и техните съюзници срещу ислямските терористи обаче щеше да продължи — нова Студена война, само че много по-гореща от предишната. Нейна кулминация щеше да е катастрофален терористичен атентат през 2011-а година.

Катлийн се отпусна назад и разтърка очите си. Терористичен атентат с ядрено оръжие щеше да хвърли в хаос световната икономика и напълно да унищожи египетската. Западът и ислямският свят никога повече нямаше да са същите.

Разбира се, други, по-оптимистични предсказания стопляха душата й. Стремежът към свобода накрая щеше да свали от власт убийците от площад „Тянанмън“ — през 2010-а Китай вече щеше да е демократична страна.

Интернет щеше да смали света до размерите на градски квартал и да стимулира комуникациите и сътрудничеството. Войните, поне между по-развитите държави, щяха да станат изключително редки.

Компютърните технологии и интернет щяха да свържат хората и техните електронни устройства в различни търговски системи и да създадат глобална виртуална електро неврална мрежа.

Развитието на генното инженерство щеше да даде толкова силен тласък на производството на храна, че до 2040-а година светът окончателно щеше да се справи с глада. Към средата на XXI век генетиката щеше да победи повечето болести и старческата слабост.

През 40-те години на столетието нанотехнологични устройства с големина само няколко хиляди атома щяха да окажат мащабно влияние върху света като цяло.

През 2051-ва година науката щеше да проправи път към най-великото откритие в човешката история.

Глобалното затопляне най-после щеше да бъде спряно чрез използване на слънчева, вятърна, топлинна и ядрена енергия, както и чрез налагане на изключително строг контрол върху замърсяването на околната среда и демографския ръст. Макар че това щеше да се случи едва след като майката природа се разбунтуваше.

Ала това нямаше да е последното й наказание. През 2053-та година…

Вълнението на Катлийн от възможността да надзърне над стената на времето отстъпваше мястото си на мрачни размисли за бъдещето. Щяха да бъдат направени изумителни нововъведения и открития, да, но най-лошата част от човечеството пак щеше да надделее над най-добрата. Тя сви рамене. Дали пък човек не беше обречен да си остане все същата маймуна с божествени мечти?

Отбеляза мястото, затвори кодекса и прокара пръсти по кръга от полирани тюленови зъби и аметисти. Откакто превеждаше текста я глождеше мисълта за последното предсказание на монаха. Дали викингите бяха убили Броихан, преди да успее да го завърши? Дали книгата не приключваше с едно последно апокалиптично пророчество?

Прекалено изтощена, за да мисли за това, Катлийн премести рамото на микроскопа, свали си ръкавиците и се обърна към Касиди.

Откакто беше прочел превода на предсказанието за пролетта на 2056-а година, той седеше на кожения фотьойл и мълчаливо се взираше в огъня. Въпреки че пророчеството за деня на св. Агнеса, за което тя пропусна да му съобщи, определено щеше да се отрази на Католическата църква, текстът за 2056-а спокойно можеше да я разтърси из основи — както и самото християнство, разбира се.

Сега разбираше думите на онзи побъркан сред развалините на замъка край Лох Ба. „Католическата църква например. Тя съществува от… Откога? От две хиляди години? Не смятате ли, че отдавна се е изчерпала?“ Катлийн беше възпитана в духа на стария ирландски католицизъм, ала в душата си винаги си оставаше скептичен учен. Искрено вярваше, само че в един Бог за всички. Не в онзи разнолик Бог, когото обрисуваха религиите. Не в твърдението на църквите, че няма друг истински Бог, освен техния.

Много от предсказанията на Броихан я бяха потресли. Макар и изненадващо обаче, самото пророчество за 2056-а всъщност не я смущаваше толкова, колкото неговите глобални последици.

Отново хвърли поглед към Касиди. Вторачен в пламъците, с посивяло и намръщено от тревога лице, той може би отразяваше типичната реакция в цялото християнство.

Дали вярата можеше сама да преодолее онова, което щяха да открият през 2056-а, зачуди се археоложката. Сигурно не. Религията често се нуждаеше и от малко вълшебство.

Странно, Касиди като че ли не се изненада особено, когато прочете превода на предсказанието. Обезпокои се, да, но почти не се изненада. Сякаш беше чувал слухове и сега пророчеството просто ги потвърждаваше.

Тя взе откъснатия от бележник лист, с който бе отбелязала текста за 2056-а година, после сви рамене и пак се обърна към своя похитител. Милиардерът зяпаше като хипнотизиран жълтите пламъци, скачащи около парчетата торф в камината. Неговите душевни терзания не я интересуваха — тя имаше нужда от почивка.

— Свърших за днес. Касиди. Ще взема гореща вана и ще поспя. Кажете на тъпите си охранители да се погрижат.

Той бавно я погледна, кимна, извади от джоба на жилетката си малко черно устройство, напомнящо на дистанционно управление за телевизор, и натисна един от бутоните. След секунди под каменния свод до камината се появи слаба сивокоса жена с черна униформа на камериерка и каза бодро:

— Да, господине?

— Грей, моля ви, заведете доктор Филипс в нейната стая и предайте на полковник Деджагър да постави пост пред вратата й.

Камериерката направи реверанс.

— Разбира се, господине. — Обърна се към Катлийн и се усмихна. — Елате с мен. Стаята ви е прекрасна, със самостоятелна баня и камина. Сигурна съм, че ще ви хареса.

— Убедена съм в това — отвърна археоложката. — Доколкото затворникът може да хареса килията си.

Прожекторите осветяваха в калаено сиво петдесетина метровата ивица покрай южната стена. Тренкавел и Камерън се движеха в сенките и се спускаха по склона на Прешал Бег към океана. Ръбът на скалата ясно се виждаше на светлината от замъка и нямаше опасност да се подхлъзнат и да паднат в бездната. Джейми приклекна зад един голям камък и посочи черната пропаст.

— Още само няколко крачки и получаваш еднопосочен билет за ада.

— Merci, mon ami, обаче много отдавна съм си го купил — отвърна Раймон.

Пилотът предпазливо се надвеси над ръба на скалата.

— Сигурен съм, че си намислил нещо по този въпрос — вперил очи в мрака, измърмори той. — И за мой огромен ужас, струва ми се, че знам какво е.

— Повярвай ми, и на мен не ми е приятно — намръщи се Тренкавел. — Но ако успея да се придвижа на север под ръба на тази скала, ще остана извън светлината на прожекторите чак до западната стена на замъка.

— Единствената неосветена страна.

Раймон кимна.

— Чакай да позная. Очакваш да те последвам и да се люлея по скалната стена като маймуна на лиана, нали?

Тренкавел се засмя.

— Нещо подобно.

— Знаеш ли — с уморено примирение рече Камерън, — при всякакви други обстоятелства тази идея щеше да ми се стори абсолютно откачена, обаче събитията от последните дни… — Той поклати глава, въздъхна и почна да връзва въжето за камъка.

Раймон си събу обувките и чорапите, свали ципа на канадката си и я съблече, после започна да къса туфи трева, за да разкрие почвата отдолу.

Джейми рязко се извъртя към него.

— Какво правиш, за бога?

Спътникът му загреба шепа тъмна пръст, размаза я по лицето си и каза:

— Намажи всички открити части от кожата си. Не е съвсем черна, но ще свърши работа.

— Няма ли да ти е малко студено така? — Камерън трябваше да се наведе към ухото му, защото иначе вятърът щеше да отнесе гласа му.

Тренкавел погледна босите си крака и тънкия си черен пуловер.

— Трябва да усещам всички пукнатини, а с тези обувки няма да се получи. Канадката ми също е прекалено дебела.

Пилотът погледна към черната бездна отляво и се заслуша в рева на прибоя.

— Тук сме почти на върха на Биод Руа, на близо триста метра височина.

— Не знам друг начин да се доберем дотам, Джейми. Ако имахме време, можехме да измислим някаква хитрост, но щом тя свърши превода…

— Ясно, няма нужда от повече обяснения.

Раймон завърза въжето за кръста си, после провери ножа на глезена си и тежкия 12,7 милиметров пистолет в презраменния си кобур.

— Няма ли да вземеш автомата? — попита Камерън.

— Не искам да ми се блъска в гърба, докато пълзя по скалата. — Тренкавел хвърли оръжието в тъмната бездна. — И без това ще е адски трудно.

— А когато се изправим срещу ония главорези?

— Точен ли си с револвера?

— Скоро ще видиш — отвърна Джейми и също завърза въжето за кръста си. След това седна между два по-малки камъка и опря краката си в тях.

Французинът го потупа по гърба.

— Готов ли си?

Пилотът нахлузи кожени ръкавици.

— Готов съм за едно силно малцово уиски и меко легло!

Тренкавел се засмя и заотстъпва заднешком към пропастта, докато Камерън развиваше въжето.

Тъкмо се спускаше под ръба на скалата, когато чу спътникът му да казва:

— Bon chance, Раймон. Bon chance.