Ръката на пророка

18.

Макар да бяха пристанали откъм подветрената страна на островчето Орша, „Жералда“ яростно скърцаше и опъваше котвеното въже. Скоро Тренкавел щеше да пори черните вълни и морските пръски със зодиака на път за Йона.

Извади ножа си, изработен по поръчка от малтийски майстор, и го опипа. Имаше двайсет и два сантиметрово острие, микроскопично назъбено, изковано от висококачествена стомана, многократно нагрявано и закалявано в смес от масло, мед, бича кръв и човешка урина, а накрая — в течен азот. Приближаващата се до абсолютната нула температура бе придала на метала свръхгъвкавост, която бе запазила изключителната му острота и здравина.

Беше го използвал само веднъж. Заради онази година и половина, която прекара в затвора „Ла Санте“. Старият Тренкавел бе уредил хвърлянето му в този парижки ад само за да… Как се изрази копелето? „За да каля сина за житейските ужаси. Това определено е най-доброто училище“.

И се оказа точно такова. Садистични тъмничари, хлебарки, плъхове и убийци — това бяха неговите учители. Убийство, самоубийство и изнасилване — неговите уроци.

Раймон стисна зъби. Да, изнасилване…

Пропусна да отдаде дължимото уважение на затворническия тартор, който заповяда на своите главорези да го изнасилят групово. Едва седемнайсет годишен… Още хлапак.

Сребристите отблясъци на острието го върнаха към спомена за неговото отмъщение. След като баща му уреди да го освободят. Тренкавел търпеливо изчака пет години да пуснат от пандиза и тартора. Издебна го в един марсилски бардак и го нападна, докато онзи се забавляваше с някаква курва. Спомняше си сгърчените устни и крясъка на гангстера, докато той подхвърляше окървавения му член и тестиси на изпадналата в истерия проститутка.

— Кой си ти? — едва успя да изпелтечи умиращият, докато се гърчеше в невъобразима агония.

— Спомняш ли си хлапака, който отказа да ти донесе кафе в „Ла Санте“? — попита го Раймон.

Между писъците и стоновете си мъжът поклати глава.

Клекнал до стената, бандитският бос отчаяно се опитваше да затисне кървавия отвор на липсващия си полов орган. И докато кръвта струеше между пръстите му и се стичаше по пода, накрая лицето му показа, че го е познал. След миг кожата му стана смъртно бледа и той умря…

От камбуза се появи Каосен и Тренкавел пъхна ножа в канията на крака си. Туарегът носеше чаша чай.

— Наистина ли се налага да използвате водолазен костюм, саид? Няма ли да ви създаде проблеми, когато стигнете на острова?

— Нощта е бурна и зодиакът няма да ме пази от пръските. Водата е ледена. Не искам да измръзна.

Раймон зареди пълнителя на автоматичния си пистолет „Файв-севън“ с 5,7х28 мм патрони с кух връх и прокара показалец по дулото. Беше избрал белгийското оръжие заради равната му траектория и ударната му сила.

Затегна заглушителя за цевта.

— Когато се върна, ще отплаваме за остров Тайри — на трийсетина морски мили оттук. Уредил съм самолет на „Кинг Еър“ да ни чака на летището в Кросапол и да ни закара в Ним. Полетът е по-малко от пет часа.

— А „Жералда“, саид?

Тренкавел прибра пистолета в презраменния си кобур.

— Ще я оставим на пристана „Бейлмартайн“ на Тайри, докато уредя да я докарат във Франция и по каналите до Средиземно море. Не се безпокой, Каосен. С помощта на госпожа Фортуна ще взема книгата и утре ще вечеряме в Шато Егал дьо Дю.

Туарегът повдигна сивите си вежди.

— На госпожа Фортуна ли, саид? Не, на Аллах. — Той се поклони и целуна пръстите на дясната си ръка, после потупа Раймон по бузите. — Вървете и нека Аллах бъде ваш шит.

Тренкавел преглътна буцата в гърлото си, стисна Каосен за лакътя и се обърна към очакващия го пет метров надуваем „Зодиак“, който подскачаше на въжето си до водолазната платформа. Спусна се по стълбата и Каосен му подаде водонепроницаемата кутия, която щеше да предпази книгата на монаха от морската вода. С дългата си тъмносиня галабия, развяваща се на вятъра и осветена отзад от лампите в салона, старият пустинен воин приличаше повече на призрак, отколкото на човек.

Луната почти игриво се скриваше зад един облак, после надзърташе иззад друг. В един от тези моменти на мимолетна сребриста светлина Катлийн крадешком погледна спътника си. В следващия миг луната се плъзна зад поредния облак и на нощния фон остана само силуетът на Джейми.

Завиха зад един ъгъл на павирания път и в мрака пред тях се появиха древните развалини на Ан Ейлейш Юв — Черната черква. Суровият климат на Йона беше нанесъл тежки поражения на женския манастир от XIII век, в който много отдавна бяха постъпвали млади шотландски благороднички, за да отдадат целия си живот в служба на Бог. Вятърът свиреше из порутените стени и кухите прозорци. Останките от гранитните и пясъчникови зидове сега само очертаваха обраслите с трева четириъгълни площи, където някога се бяха намирали вътрешният двор, параклисът и трапезната на монахините.

Бяха тръгнали просто да се разходят и се бяха озовали сред руините на капитела. Тук преди осемстотин години благочестиви монахини ежедневно бяха чели по една глава от Устава на свети Августин. Времето беше превърнало мястото, където бяха изповядвали своята вяра, в каменен бордюр, ограждащ бурени.

Луната пак надникна през пролука между облаците и по оцелелите стени на манастира запълзяха сенки, осеяни със сребристи нетна. Въпреки стоновете на вятъра из порутените сводове и плисъка на вълните, миещи скалистия бряг на Йона, Катлийн чуваше ускореното биене на сърцето си. Много отдавна не беше чувала този звук…

Джейми прокара пръсти през косата й и по бузата й и бавно я притегли към себе си. Лицето му се наведе над нейното в мрака и тя усети леките милувки на дланите му по гърба си. Колебанието й затрептя на ръба на желанието, ала нежният му допир призова страстта й в своята и я обгърна в топлината си. Но целувката му се бавеше. Осъзнавайки единствено тялото му и вятъра около себе си, Катлийн се притисна към него още по-силно и плъзна ръце по лицето му — подканваше го със своето докосване.

Устните му, едва на един дъх разстояние от нейните, сякаш увиснаха във въздуха, докато той я галеше по бузата с показалец. Обхвана лицето й в шепи и се вгледа в дълбините на душата й.

Когато луната се мушна зад поредния облак и над тях се спуснаха сенки, пилотът я целуна по челото толкова леко, сякаш само й се беше сторило.

— Не сме свободни да продължим нататък. Кат — прошепна той. После се обърна и се отдалечи.

Силуетът му избледня и се превърна в едва забележимо очертание, изпълнено с мрак, и черната празнота остави бездънна самота под звука на дишането й. Тя се опита да си спомни лицето на мъжа си, като че ли искаше да го използва като факел в нощта. Ала въпреки усилията й под мисловния й портрет на Дейвид изплуваше Джейми — като по-ранен пласт на картина.