Ръката на пророка

8.

Боботенето на двата двигателя МТУ 760 се усили. Океанът вероятно се беше успокоил достатъчно, за да позволи на Каосен да увеличи скоростта.

Тренкавел се обърна към госта си.

— Приятно ли ти е моето гостоприемство, Иън?

Макгрегър повдигна чашата си, но не отговори.

— Е, разказвай — продължи Раймон и наля на професора още едно уиски. — Значи наистина си чел онази книга, така ли?

— Само няколко страници.

— Достатъчно, за да се увериш в… — Тренкавел се наведе напред. — В точността й.

— Откъде ти е известно толкова много за нея?

— Отговори на въпроса ми.

— Ами, да — потвърди Макгрегър. — Монахът е удивително точен.

Раймон потупа ксерокопията на компютърните разпечатки.

— Резултатите от радиовъглеродното датиране определят възрастта й на около хиляда и двеста години. Нали така?

— Според хората на Маги стандартната грешка е седемдесет и пет години — поради променливото ниво на космическа радиация.

— Значи книгата е написана…

— Анализираните пергаментови проби датират между седемстотин и трийсета и осемстотин и осемдесета година. Анализът на мастилото даде същите резултати.

— Следователно книгата наистина е автентична.

— Е, пергаментът и мастилото определено са автентични. Изследвахме кодекса с бинокулярен микроскоп. Писан е с перо. Със закалено с огън перо, което показва, че писарят е местен.

Макгрегър посочи куфарчето с дебелия си показалец.

— Освен резултатите от анализите на мастилата и пигментите вътре ще намериш лулата и кесията ми с тютюн.

Тренкавел извади разпечатките и остави лулата и тютюна пред професора.

— Цялата тази информация пратена ли е на Йона?

— Пратих ксероксите по куриер. Колегите ми вече би трябвало да са ги получили, заедно с писмения ми доклад.

Докато археологът пълнеше лулата си, Раймон прегледа данните и бързо установи, че анализите са били извършени експресно, но изчерпателно.

— Хроматографският анализ показва, че е използвано желязно — галово мастило, смесено със сажди за по-тъмен цвят — прочете Тренкавел. — Методът е типичен за осми — девети век.

Макгрегър издиша облак синкав дим.

— Такова е и нашето заключение. Подай ми онзи жълт лист.

Раймон му го подаде, седна и изпружи крака върху масата.

— Я да видим… — Археологът зачете. — А, ето. Според химическия и рентгенофлуоресцентния анализ на пигмента на миниатюрите свързващото вещество е от белтък с малко акациева смола. Самите пигменти са железен оксид от хематитови кристали и богата на желязо почва, както и минерален цинобър. Регистрирани са и корен от брош и златна боя от рибя жлъчка и орехова кора. За лилавите и сините тонове са използвали сенилна трева и лапис лазули. Всичко това напълно се вписва в ранно средновековната британска миниатюристика през осми — девети век. Адски е трудно, ако не и невъзможно да се фалшифицира. Има още доказателства за автентичността на книгата. Да продължавам ли?

— Значи твоето професионално мнение е, че книгата наистина е написана преди хиляда и двеста години, така ли?

Макгрегър замислено прокара показалец по рамките на очилата си, после го погледна.

— Като се има предвид археологическият й контекст, направо си е изумително, но съм готов да си заложа главата, че книгата е написана от монах през девети век.

— Интересен избор на думи.

Професорът присви очи.

— Ще ме убиеш, за да не предупредя колегите си на Йона, нали?

— Значи книгата още е на острова.

— Не. Вече е в… Глазгоу. В университета.

Макгрегър отпи глътка скоч, за да избегне погледа на Тренкавел. Книгата несъмнено още се намираше на Йона. Иначе неговият човек щеше да му съобщи.

— Не ти вярвам, Иън.

Археологът се зачерви и очите му заблестяха.

— Хич не ми пука дали ми вярваш! — После гневът му сякаш се стопи и устните му се извиха в странна усмивка. — Даже да се опиташ да се добереш до книгата — той се наведе напред, — ще те изпреварят.

— Кой? — Тренкавел рязко смъкна краката си от масата и плъзна ръка към револвера. — Кой ще се опита да ми отмъкне книгата?!

Ироничната усмивка на Макгрегър стана още по-широка.

— Ватиканът — тихо произнесе той.

— Ватиканът ли? — Раймон се олюля назад като ударен с юмрук. — Защо й е на Църквата да се забърква в такова нещо?

Професорът сви рамене и разлюля празната си чаша.

— Казвай, Иън, иначе ще умреш още тази вечер. При това бавно — обещавам ти.

Макгрегър го погледна и самодоволно ухилената му физиономия се смени със страх.

— Във Ватикана явно са знаели за съществуването на тая проклета книга още преди ние да я открием. Нямам представа откъде са научили. Обаче…

Двигателите на „Жералда“ забоботиха по-тихо — Каосен явно беше изключил от скорост. След малко туарегът се спусна по стълбата и влезе в салона.

— Какво има, Каосен? — попита го Тренкавел на берберски.

— Виждат се светлините на остров Ман, саид.

— Завий на юг и се насочи към югозападния бряг на Калф ъв Ман.

— Както желаете, саид. — Туарегът се поклони, излезе и затвори плъзгащата се стъклена врата.

Раймон отново се обърна към професора и видя, че напрегнато наблюдава Каосен през задните прозорци.

— Иън? Иън! Погледни ме!

Макгрегър бавно се подчини.

— Какво знаят във Ватикана?

— Нищо… засега… освен че екипът ни е открил ранно средновековен кодекс.

— Плащат ли ти?

— Аз съм набожен католик. И въпреки че датира отпреди близо хиляда и двеста години, книгата все пак е написана от свещеник и…

— Я стига, Иън! Защо всъщност се интересува Рим от този кодекс?

— Ами, самото му съществуване има духовно значение, не смяташ ли?

— Обаче не ти е известна конкретна причина Ватиканът да се интересува от книгата, така ли?

— Не. И не ми е приятно да насочваш този револвер към главата ми.

Тренкавел остави оръжието на масата и каза:

— Ето какво ще направим. В Калф ъв Ман има един изоставен кораб. Ще те оставя там, заключен с белезници и със запушена уста. Неприятно наистина, но поне ще си на завет. В рамките на едно денонощие ще се свържа с полицията на Ман и те ще те освободят. Ще видиш…

— Лъжец! — Професорът замери своя похитител с шишето уиски, скочи и преобърна масата върху него.

Тренкавел избегна летящата бутилка и се измъкна изпод прекатурената маса. Макгрегър се метна към падналия на пода револвер, изпъна се по корем и насочи оръжието срещу другия мъж. Раймон се претърколи надясно и ритна към него съборения стол, който се плъзна по полирания под от тиково дърво и блъсна дясната ръка на археолога настрани.

Французинът се хвърли напред, сграбчи ръката на професора и започна да я извива, докато костта на китката му не се строши с високо изхрущяване. Въпреки болката Макгрегър не изпускаше револвера и се опитваше да го насочи към противника си.

Решил, че няма друг избор, Тренкавел грабна гърлото на счупената бутилка уиски, заби го в окото на археолога и го натисна с въртеливо движение. Макгрегър нададе оглушителен вик, докато стъкленият цилиндър потъваше все по-дълбоко и накрая преряза очните му мускули и проникна в мозъчната му кора.

Крясъкът на професора заглъхна в гърлено хъркане и след миг окончателно стихна.

Като се опитваше да си поеме дъх, Тренкавел се понадигна и огледа последиците от схватката. Устата и здравото око на Макгрегър бяха широко отворени в замръзнал ужас. Стъкленото гърло едва се виждаше, дълбоко забито в кървавата очна орбита — изглеждаше така, сякаш мъртвецът носи монокъл.

Раймон се изправи и видя, че на прага на салона е застанал Каосен.

— Отлично се справихте, саид — похвали го туарегът на френски.

— Нима?

Двамата се умълчаха, заслушани в боботенето на двигателите и плисъка на вълните в корпуса.

Накрая Каосен наруши тишината.

— Когато се отдалечим на достатъчно разстояние от остров Ман, ще завържем трупа за резервната котва и ще го предадем на морето. — Поклони се и се качи в горната рубка.

— Не исках да го убия, нали знаеш? — извика Тренкавел подире му.

— Дълбоко в себе си искахте, саид — донесе се от мрака отговорът на неговия прислужник.