Ръката на пророка

24.

Полковник Роуан Деджагър взе чашата чай от пилота, благодари му с кимване и погледна на изток към бурния Фърт ъв Лорн. В най-далечния край на антрацитночерното небе и още по-черния океан видя първите лъчи на зората, които очертаваха тъмночервена линия на хоризонта.

Облегна се на носа на хеликоптера и си погледна часовника. Скоро трябваше да излетят — и дано небето бъдеше с тях.

Зад него бяха хората му, всички облечени като него в камуфлажни униформи и канадки. Деджагър се усмихна, заслушан в разговорите им, докато си проверяваха оръжието. Знаеше, че войниците винаги се шегуват преди акция, за да си внушат, че смъртта всъщност няма никакво значение.

Докато си пиеше чая, се вслушваше в плисъка на вълните, които се разбиваха в скалистия бряг на остров Соа, и си мислеше колко далеч е стигнал от онази малка ферма в Родезия. Гърдите му се свиха. Терористи от Революционната армия на народа на Зимбабве бяха пресекли границата откъм Ботсвана…

Все още виждаше труповете на родителите и сестричката си, одрани и обесени с главата надолу в една горичка…

Старата свирепа ярост го връхлетя като привечерна буря, надигнала се от солените езера Макгадикгади. Полковникът си пое дъх, вдигна автомата си и прибра сгъваемия приклад. Прокара пръсти по хладния метал на оръжието и в този момент в далечината се разнесе насечен вертолетен рев.

Деджагър погледна пилота, който си беше сложил слушалките на радиостанцията. Ако бяха от полицията или патрул на Кралския флот, нямаше да може да обясни присъствието на хеликоптера с шестима тежковъоръжени мъже в камуфлажи на тази скала по това време на деня.

Пилотът каза нещо по микрофона, после се обърна към него.

— Касиди и Ханвърс са. Носят техника за нощно виждане.

— Супер! — Деджагър плесна с ръце. — Хайде, момчета, време е да си заслужим парите.

Бурното сиво море се вълнуваше под германския вертолет, който летеше на запад с двеста и четирийсет километра в час. Касиди се надигна от мястото си и се втренчи през изпъкналото предно стъкло. От мрака пред тях тъкмо изплуваше гърбавият профил на остров Соа.

— Сигнализират ни, господин Касиди — разнесе се в слушалките му гласът на пилота.

Касиди се наведе напред и видя синя светлина, която мигаше на върха на черния скален масив. Кимна и продължи да се взира в острова, който бързо растеше и накрая изпълни цялото му зрително поле.

Някой хвърли розова химическа факла, последвана от още няколко, които образуваха огнена хеликоптерна площадка върху тревистата най-висока част на острова.

Касиди отвори плъзгащата се врата още преди роторите да спрат да се въртят. Деджагър дотича при него.

Касиди сви шепи около устата си, за да надвика двигателите.

— Донесохме ти подаръче, полковник.

Деджагър огледа един от биноклите и кимна.

— Норвежците ги бива да произвеждат техника за нощно виждане, признавам. — Включи уреда, вдигна го пред очите си и се ухили. — Това ще свърши работа, да. Признателни сме ви, Ханвърс. С нас ли ще дойдете, или ще пътувате с господин Касиди?

— Господин Касиди ще замине сам за замъка Бейра — отвърна бившият лейтенант. — Ако не възразявате, полковник.

— Не, естествено.

Ханвърс нахлупи ниско синята си широкопола шапка заради въздушната струя от вертолетните ротори и тръгна към чакащите наемници.

Касиди се наведе към Деджагър и извика:

— Донеси ми книгата и ми доведи онази Филипс, полковник.

— Разчитайте на мен, господин Касиди. — Родезиецът впери очи в шефа си. — Вземете един от моите хора на Скай. Нямаме нужда от шестима бойци, за да вземем книгата.

Касиди се съгласи. Беше безсмислено да спори с Деджагър по въпросите на сигурността.

Деджагър се обърна към техния хеликоптер и даде знак с четири пръста, после посочи месершмита БО-105 на Касиди.

Един опитен боец с карабина Колт М-16 скочи от вертолета и се затича към тях.

— Бенет си го бива — отбеляза полковникът, докато се качваше в хеликоптера. — Скъп е, обаче си го бива.

Вратата се затвори и хеликоптерът се издигна, наклони нос надолу и се отдалечи в мрака на север.

Касиди седна и каза на пилота.

— Замъкът Бейра — колкото може по-бързо.

Пилотът кимна и месершмитът излетя в тъмносивото небе. Остров Соа постепенно се смали и накрая заприлича на пръстен от бяла пяна, опасващ дупка в морето.