Ръката на пророка

16.

Горещата баня избави Катлийн от калта, но не и от безпокойството.

Принос за него имаше и постоянният вятър, който виеше през пролуките и пукнатините на стария хотел. Тя си облече памучно поло, вчеса се с четка и отиде при прозореца. Бързо носещите се облаци провлачваха сенки по бурния Йонски залив. Двама рибари сгъваха мрежите си. Жена и дете вървяха ръка за ръка към малката боядисана в червено и жълто поща.

Катлийн се чувстваше някак… дистанцирана от всичко това. Макар и все още малко уплашена от срутването на пещерата, тя усещаше още нещо — някаква разцентрованост, сякаш чарковете на мозъка й не се зацепваха добре със зъбните колела на събитията.

Ако този фантастичен кодекс наистина предсказваше бъдещето, всичко, което знаеше за физическия свят, се обръщаше с главата надолу.

Погледна книгата, която беше написала преди няколко години. Докато ваната се пълнеше, я бе прелистила набързо, за да си припомни познатия й някога свят на научната логика.

Заглавието гласеше „Светци и магьосничество: ролята на магията в ранното християнство“. Навремето една рецензия от ирландски теолог й беше доставила лукаво удоволствие. Той я характеризираше като „упорит воин, точещ меча си в стълбовете на западната цивилизация…“

Магьосничеството обаче наистина играеше важна роля в ранно християнския свят и бе водило яростна борба с младата религия. Книгата на Катлийн представляваше научно изследване на съперничеството между магиите и чудесата за човешките сърца. В анализа си тя използваше изтъркан от употреба инструментариум: здрава логика, безпристрастна обективност и научен скептицизъм. Владееше тези похвати отлично… тогава.

Отиде при чантата си и извади златния кръст, открит под параклиса „Сейнт Годрик“. Обгърна го в дланите си — гладката му топлина, лъскавината на златото, отразеното сияние на горящата с торф камина й подействаха успокоително. Когато вдигна глава, Катлийн се видя в огледалото, стиснала кръста в двете си ръце. Засрамена, тя гневно го напъха обратно в чантата.

„Това е само предмет, за бога! Не е някакъв талисман, който пази от зло“.

Трябваше да се махне оттук. Имаше нужда от пространство, от раздвижване, за да премисли всичко. Облече вълнен шотландски пуловер и седна на леглото да си завърже обувките.

Сепна я почукване на вратата.

— Кой е?

— Мари Лорне, доктор Филипс. Дойдох да видя дали сте…

— О, Мари, извинявай. — Катлийн завърза връзките на втората си обувка и отвори вратата. — Бях… Влизай. Ще пиеш ли чай?

— Не, благодаря — отвърна Мари. — Не мога да остана много. — Френската студентка влезе и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Чух за злополуката в развалините на параклиса и дойдох да видя как сте.

Катлийн се трогна. Двете почти не се познаваха, но всички смятаха, че Мари е страхотно попълнение в екипа.

— Много мило от твоя страна, Мари. Добре съм.

Студентката присви тъмните си очи.

— Сигурна ли сте, доктор Филипс? Изглеждате…

— Размина ми се на косъм.

Мари се намръщи.

— На косъм? Този израз не го разбирам… Какво имате предвид?

Катлийн се засмя.

— Имам предвид срутването на пещерата. Че успяха да ме измъкнат.

Мари кимна. Последва неловко мълчание, по време на което студентката заразглежда стаята.

— Много е хубаво. Искам да кажа… стаята ви.

— Ами да, така е… Обичам камини.

Французойката се обърна към огъня.

— Това създава… Как е на английски? Уют?

Катлийн се усмихна и кимна.

Последва ново мълчание, накрая нарушено от Мари.

— Чух, че сте открили някакъв предмет?

— Да, златен кръст в същата пещера под…

— Златен кръст ли? Може ли да го видя? Археоложката се усмихна.

— Разбира се, в чантата ми е.

Извади келтския кръст и го подаде на студентката. Момичето ахна.

— Прекрасен е, нали?

— Определено — потвърди Катлийн и протегна ръка. Мари неохотно й го върна.

— Надписът. На хиберно-латински е, нали?

Катлийн кимна.

— Какво пише?

— Ние… Още не сме го превели. — Катлийн отиде при вратата и я отвори. — Тъкмо се канех да сляза и да го заключа в сейфа. Ще дойдеш ли с мен?

По лицето на студентката за миг плъзна нещо… този път не разочарование… навярно тъга… преди да бъде заменено от усмивка.

— Много ми харесвате, доктор Филипс. — Тя стисна ръката на Катлийн. — Благодаря, че ме приехте в експедицията.

— Професор Бушакур има отлично мнение за теб.

Лицето на Мари светна.

— Антоан е най-добрият преподавател в нашия университет. С него сме големи приятели. — Тя дълго гледа по-възрастната жена и накрая каза: — Трябва да тръгвам. — После излезе в коридора и заслиза по стълбището. Преди главата й да се скрие под площадката, спря и погледна назад.

— Какво има. Мари?

Французойката поклати глава.

— Нищо… Благодаря ви за отделеното време.

— Винаги имам време за студенти като теб.

Мари се усмихна мило и за миг на Катлийн й се стори, че ще каже още нещо. Тя обаче само й махна с ръка и продължи надолу по стълбището. Потропването на токовете й по дървените стъпала сякаш се разнасяше в такт с хлопането на брулените от вятъра клони по прозореца в коридора.

Археоложката се върна в стаята си, взе работното си яке и хотелския ключ, после пак излезе и затвори вратата. През прозореца в коридора се виждаха пръските, вдигащи се от тъмните вълни в залива. Навярно идваше поредната буря. Сякаш за да потвърди предположението й, някогашното имение от XVIII век запъшка и заскърца под поривите на вятъра.

Докато се спускаше по старото стълбище, Катлийн си спомни историите, които разказваше ирландската й баба… За мъничкия народ и поетите войни, за замъци, обитавани от призраци… И за банши — мрачни духове, които вещаели смърт и се реели във виещия вятър.

Когато вятърът за пореден път блъсна клон в прозореца, тя потрепери и забърза надолу.